В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!

Във времената на своята духовна младост, в която и възраст да се случи тя, ние влизаме в Църквата с решимост и ентусиазъм. Готови сме веднага, незабавно, тук и сега да разтоварим от себе си планината от грехове. Иска ни се да променим, ако не целия свят, то поне нашето семейство и то решително и радикално. Уверени сме, че е достатъчно само просто да обясним на нашите близки как и в какво вярваме, и те тутакси ще се обърнат, ще се покаят и в отношенията ни с тях ще настъпи онзи мир, за който пише пророк Исаия: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара” (Ис. 11:6).

Какво пък, наистина, когато Бог призове човека и този Божий зов преобърне неговата душа, просвети разума, измени живота му – тогава човекът е готов да се хвърли в морската глъбина без да се замисля. Тогава в разгара на духовната младост всичко изглежда постижимо и собствената святост изглежда цел, която може да бъде достигната в близките една две седмици. Но минават тези седмици, минават месеци, години, и колкото повече време минава, толкова по-скръбни, печални и безнадеждни са нашите самооценки. Ние виждаме, че от ден на ден, от изповед на изповед, отново и отново се налага да се каем все за същите грехове и че ежедневно и ежечасно ни измъчват същите съблазни, както и преди десет или двадесет години. Възниква едно ужасно и безкрайно тягостно усещане, че тъпчеш на едно място, че усилията нямат смисъл. Все по-често и по-често в душата се чува хладен, ясен, спокоен, метален и отчетлив глас: „Стига, достатъчно си поигра на църква, време е да се заемеш с нещо по-сериозно”.

О, за нас е пределно ясно чий е този глас! Това е същият глас, който нашепнал на Ева, нашата прамайка: „Не, няма да умрете,… но ще бъдете като богове” (Бит. 3:4-5). Същият глас, който предложил на Спасителя в пустинята да превърне камъните в хляб. А сега, тъй като сме дръзнали да се наречем Христови ученици, този глас идва и до нас.

Той идва до нас и зазвучава в нашата душа точно в момента, когато ние подобно на апостол Петър вече сме се хвърлили в бушуващото море, когато смело пред целия свят сме изповядали себе си като християни, когато сме се заклели в тайнството Кръщение да бъдем верни на нашия Божествен Учител, когато не бива вече да отстъпваме, когато отстъплението вече е позор и предателство. Точно в този момент, в който сме си дали сметка, че потъваме. Разбрали сме, че нашите собствени опити да станем свети се сблъскват с нашите непреодолими грехове и страсти, че нямаме сили, че нямаме решимост, че силите ни са отпаднали и искаме само едно – да бъдем оставени на спокойствие. И монотонният глас на демона-изкусител ни предлага пищен обяд вместо молитва.

Ето кога настъпва времето на истинския избор. С кого сме – с Бога или със света – този избор ни се налага да правим не в момента, когато сме били окрилени от първия порив на вярата, когато първите стъпки в Църквата се предизвиквали в душата ни ликуване и радост, не, истинският избор се извършва тогава, когато нямаш повече сили да се молиш, да се каеш, да даваш вид, че обичаш целия свят, тогава, когато подобно на апостол Петър, който потъвал във водната бездна, самите ние затъваме в бездната на унинието, разочаровани в своите предишни надежди за бърза победа.

Помислете само: каква увереност в своите сили, каква решимост, какво безстрашие! Само преди няколко минути опитният рибар викаше от страх заедно с другите апостоли, а сега безстрашно прескача борда на клатушкащото се корабче и тръгва из беснеещата водна стихия! Тръгва към своя Бог. Точно както и ние тръгнахме в годините на нашата духовна младост.

Този път обаче се оказа по-дълъг и по-труден отколкото изглеждаше в началото. Нали и апостолът си мислел: още една крачка и съм при Господа! За съжаление, а може би и за щастие, този път е дълъг и труден. Вълните са високи и свирепи, вятърът – силен и пронизващ, отиващата си нощ – някак особено отчаяна и тъмна. И предишната увереност и безстрашие се разтварят в този мрак и рева на бурята. Вълните на греха ни заливат и ние също като него потъваме в бездната.

Но дори самото падение нашият милосърден Господ обръща в наша полза. В тези безрадостни минути ние узнаваме реално, чрез собствения си опит, една много важна истина. Ние откриваме, че не можем да спасим сами себе си. Узнаваме, че колкото и да се стараем, колкото и отчаяно да сме се борили с греховните навици, самостоятелно ние не можем да ги победим. Нужен ни е Този, Който „не иска смъртта на грешника” и затова Сам приема смърт заради този грешник. Нужен ни е Този, Който не просто ще протегне ръка, за да ни измъкне от бушуващата бездна, а Сам Себе си ще пожертва за нас, за нас – самоуверените и гордите… Нужен ни е Спасител.

И когато ние окончателно и безвъзвратно осъзнаем това, тогава, разбира се, от нашата душа ще се изтръгне не молитва за успех, не заклинание за здраве, не молитва за успокоение, а отчаян хриплив вик: „Господи! Спаси ме!” Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев