Неделя 8-ма след Петдесетница. За единството на Църквата
Мат. 14:14–22
1 Кор. 1:10–18
Веднъж Господ нахранил с пет хляба пет хиляди души.
Учениците казали: «тук мястото е пусто, и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна». Но Господ дал задание на самите тях: «дайте им вие да ядат».
Да, за всяко дело трябва да има подготовка. Но ако в човешките дела «да се подготвиш», значи да пресметнеш и оцениш своите способности, то Господ тук искал да чуе признание в пълна неспособност за предстоящото дело. Затова и чул безнадежното: «ние имаме тук само пет хляба и две риби». И тогава Той рекъл: «донесете Ми ги тука. И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа».
Апостолите послушно донесли на Господа всичко, което имали, а после смирено го приели от ръцете Му осветено от Него с молитва и благословение, след което го раздали на народа. «И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша».
Тук виждаме предобраз на Евхаристията, Тайнството на Тялото и Кръвта Христови. Желаейки да се наситим с Небесен Хляб, ние също принасяме в църква това, което имаме: жалко подобие на Небесния Хляб, хляб земен, «просфора», което и значи «приношение». Свещеникът, като възложи този хляб на жертвеника, моли се за всички хора събрали се около Господа Иисуса. И след това, възпоменавайки молитвено Неговото обещание, проси от Него Той и този път да пресъществи хляба в Своето Пречисто Тяло, и виното – в Своята Пресвята Кръв. И на църковния народ чрез свещеника се връща не количествено умножен, а качествено пресъществен Хляб, след което хората благоговейно го приемат «за прошка на греховете и за вечен живот».
Така се извършва нашето служение: Нему, пред Него и от Него. И непрестано – с Него. Апостолите, разбира се, не могли да забравят из Чии ръце са приели чудесно умножилия се хляб. Но за хората, получили хляба от ръцете на апостолите, вече съществувала опасност да мислят за тях повече отколкото подобавало. В наше време тази опасност е несравнено по-голяма. Сега вече не само приемащите Хляба могат да се заблудят, но и раздаващите Го могат да съгрешат с високо мнение за своите лични качества, считайки себе си за велики пастири, целители и чудотворци, забравяйки за Единствения Подател на всички дарове. Църковният народ може да гледа на своя почитаем пастир и да възклицава: «Кой прилича на тоя звяр?» (Откр. 13:4).
Разбира се, тези думи се отнасят за последните времена, за антихриста, който ще дойде да съблазнява народа. Но нали и апостол Иоан още преди две хиляди години пише за своето време, че «и сега са се появили вече много антихристи» (1 Ин. 2:18). Защото антихристът не е този, който е просто против Христос, но по-страшно: той е този, който иска да заеме мястото на Христос.
Затова и с такава тревога пише апостол Павел до Коринтяни, узнавайки, че помежду им «имало раздори» и че «един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин"». Тези раздори за апостола били като пукнатини на разпадащ се дом. Нима сам апостолът не се стараел даже да благовести «не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов»? «Нима Христос се е разделил?» – с ужас пише той, – «нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?»«Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.»
И тъй, уважавайки и ценейки своите пастири, винаги трябва да се помни Този, Който Един само им дава сили. А също и пастирите да не забравят от Кого са получили всичко. Защото иначе при цялата ни праведност, при всичката ни премъдрост можем да останем без Христос. Да останем при своите жалки човешки сили, при едните си само пет хляба, които без Христа стигат колкото да ги изядеш тайно от всички и да наситиш единствено себе си.
Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.
Превод: Десислава Главева