„Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Иоан 5:14).

Какво научаваме от тези думи? Първо, че болестта у разслабения е вследствие на греховете му; второ, че учението за геената е правдиво; и трето, че наказанието в нея ще бъде продължително, безкрайно.

Къде са онези, които казват: аз за един час извърших убийство, кратко време прелюбодействах, нима ще бъда наказан с вечно наказание? Ето и разслабеният не грешил толкова години, колкото търпял наказание и почти цял човешки живот прекарал в непрекъснато мъчение. Греховете се преценяват не според времето, за което са извършени, а по силата на самото същество на престъплението. При това трябва да се вземе под внимание и това, че макар ние да сме изтърпели тежко наказание за предишните си грехове, но ако отново паднем в същите пороци, то отново ще бъдем подложени на наказание и то на по-тежко, и това е напълно справедливо. Който дори и след наказанието не се вразумява, понеже е безчувствен и небрежен, такъв се предава на още по-тежко наказание. За падналия веднъж е достатъчно и само едно наказание, за да бъде удържан и вразумен; но ако той не се вразуми от понесеното наказание и отново дръзне да извърши същото, то той справедливо се подлага на наказание, което сам е привлякъл върху себе си.

Ако ние и тук след наказание за греховете биваме подложени на още по-тежко наказание, то не сме ли длъжни още повече да се опасяваме и да тръпнем в очакване на нетърпимите мъки, когато, съгрешавайки тук, не претърпяваме наказание? Защо, ще кажеш ти, не се наказват всички еднакво, тъй като виждаме много порочни люде, които имат добро здраве и в цветущи сили се наслаждават на благоденствие? Ние обаче не трябва да се осланяме на това, а напротив, още повече да оплакваме такива люде. Това, че тук те нищо не претърпяват, е залог за най-тежко наказание отвъд.

Изяснявайки това, Павел казва: „А бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света” (1 Кор. 11:32). Тук е само вразумление, а там – наказание. Но как, ще кажеш ти, нима всички болести са вследствие на греховете? Не всички, но повечето. Някои се случват и поради небрежност. Чревоугодието, пиянството и бездействието също водят до болести.

Едно нещо трябва винаги да съблюдаваме – всеки удар да понасяме с благодарност. Случват се болести и заради греховете. Такъв пример виждаме в книга Царства, където един човек страдал от болни нозе именно по тази причина^[1]. Случват се болести и за да бъде изпитан човек в доброто, както Бог казал на Иов: „Съда Ми ли искаш да обориш, да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш? (Иов. 40:3).

Но защо на този разслабен Христос изважда греховете на показ? И на този, когото споменава Матей, казва: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете!” (Мат. 9:2), и на този: "ето, ти оздравя; недей греши вече". Знам, че някои говорят в осъждане на този разслабен, че той след време се оказал сред обвинителите на Иисуса Христа и затова чул от Него тези думи, но какво да кажем за този, който според свидетелството на Матей, чул почти същите думи? И нему било казано: прощават ти се греховете. Но този чул това не по тази причина, както ясно се вижда от текста по-нататък.

Евангелистът казва, че след изцелението Иисус го намерил в храма (ст. 14), а това е признак на голямо благочестие - той не ходил по пазари и по сбирки на гуляйджии, не се отдавал на преяждане и безгрижие, а прекарвал времето си в храма; макар че там трябвало да търпи насилие и гонение от всички, но това съвсем не го накарало да се отдалечи от храма. И тъй, Христос, като го срещнал след разговора му с иудеите, не му намекнал нищо подобно. Защото, ако Той би искал да го изобличи, би му казал: ти пак се връщаш към предишните дела, и след изцелението не си станал по-добър. Но Той не казал нищо такова, а само го предупреждава за в бъдеще.

Но защо, изцелявайки хромите и недъгавите, Той не им напомнял за греховете? Възможно е болестите у разслабените да са били вследствие на грехове, а при другите – поради естествена немощ. Или пък, ако това не е така, то целта да е била казаното на разслабените чрез тях да бъде казано и за другите. Тъй като тази болест е по-тежка от всички останали, то чрез по-голямото се лекуват и по-малките. Както изцелявайки един друг човек, Христос му казал да въздаде слава Богу, внушавайки това не само на него самия, а чрез него и на всички други, така и сега чрез разслабения увещава и всички останали и им внушава това, което казал на разслабените.

Трябва още да добавим и че Той видял в душата на разслабения голямо търпение и затова му дал наставление като на човек, който е способен да приеме увещание, ограждайки неговото здраве и благоденствие със страх от бъдещи злини. И забележи как Христос бил чужд на всяко тщеславие. Той не казал: ето, Аз те направих здрав, а казал: ето, ти оздравя, недей греши вече. Не казал също и „не греши, за да не те накажа”, а само „за да не те сполети нещо по-лошо”. И единият и другият израз са в безлична форма и при това е показано, че здравето му се възвръща по-скоро по благодат, отколкото по заслуги. Не дава повод да се мисли, че той е освободен от наказанието по достойнство, а дава да се разбере, че той е спасен поради човеколюбието.

В противен случай би казал: ето, ти вече понесе достатъчно наказание за своите грехове, занапред бъди внимателен вече. Но Той не казал това, а казал какво? "Ето, ти оздравя, недей греши вече." Това и ние трябва често да си повтаряме, когато бъдем наказани и после освободени от наказанието. Нека тогава всеки си казва: ето, ти оздравя, недей греши вече. А ако и след като продължаваме да грешим, не биваме подлагани на наказание, то нека си повтаряме следните апостолски думи: „Божията благост те води към покаяние… Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв” (Рим. 2:4-5).

Христос обаче не само с укрепяване на тялото, а и по друг начин дал на разслабения важно доказателство за Своето Божество. С думите „недей греши вече”, Той показал, че знае всички негови предишни съгрешения, а затова трябва да Му се вярва и относно бъдещето.

Но нищо от това не взимат под внимание нерадивите за собственото си спасение. Отидем ли на пазара, влезем ли в някой дом, ходим ли по пътя, отидем ли на пристанището, в страноприемницата, на кораб, в царски чертози, в съдилища, или в граждански съвети – навсякъде ще видим загриженост все за дела временни и житейски. Всички са се загрижили за тях, и идващите, и пристигащите, и тръгващите на път, и оставащите у дома, плаващите по море и обработващите земята, намиращите се на полето и в градовете – изобщо всички. Каква надежда за спасение ще имаме, ако живеейки на Божията земя, не се грижим за божествените неща? Тогава, когато на нас ни е заповядано да бъдем тук като странници, ние сме по-скоро странници за небето, а за тукашните места сме жители.

Какво може да бъде по-лошо от такава безчувственост? Слушайки всеки ден за съда и царството, ние подражаваме на съвременниците на Ной и жителите на Содом и чакаме и ние да бъдем вразумени като лично изпитаме същото. А за тях е написано това, за да може, който не вярва в бъдещето, поне от миналите събития да получи ясно доказателство относно бъдещите.

И тъй, нека с мисъл за всичко това, минало и предстоящо, да отдъхнем за малко от туй тежко робство и поне малко да се погрижим за своята душа, за да придобием и сегашните и бъдещите блага по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто слава и власт во веки веков. Амин.

Святитель Иоанн Златоуст, Беседы на Евангелие от Иоанна Богослова, Беседа 38.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Виж например 2 Цар. 19:26 – бел. прев.