След като ни напомни, че Господ дойде да призове не праведници, а грешници към покаяние, Църквата днес изнася пред нас светия кръст. Два пъти в годината се извършва тържествено изнасяне на кръста от олтара по средата на храма: на празника Въздвижение и днес, на Неделя Кръстопоклонна. Но на Въздвижение той се въздига пред хората тържествено и победоносно. А днес той се „полага” пред нас.

На времето полагали престъпника върху сложения на земята кръст, приковавали го с гвоздеи и след това издигали кръста. И тъй, кръстът е положен насред храма. И из недрата на този кръст, както от неизгарящата къпина, звучи словото Божие: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34). Да се отрече от всичко свое, не само от лошото, но и от „доброто”. И от своите грехове, и от своята праведност, и от своите страсти, и от своите заслуги…

А за да отхвърлиш себе си, трябва първо да дойдеш в себе си, както дошъл в себе си блудният син (Лука 15:17). Ето, той се завръща окаян, омърсен и пропилял всичко. Идва той, за да се ползва от това, което през неговото отсъствие било преумножено от неговия баща и неговия брат. Идва той, за да положи в нозете на баща си своето синовство и да проси милостта да бъде поне наемник в неговия дом. Той разпнал не само своите страсти и своите предишни влечения, а и своето достойнство и гордост. Но и за да простиш, трябва да разпънеш себе си. И бащата също прави това. Но не в отговор на саморазпъването на сина. Любовта на бащата предшества тази на сина и тя изначално е разпната, а сърцето му отдавна е отворено, стига само синът да се завърне.

Не могъл да разпне себе си само по-големият брат. Не могъл да се отвърне от себе си, бидейки тъй добър и предан син; син, който никъде не отишъл и нито стотинка не пропилял. Той презира молещия за прошка брат и тъй лесно прощаващия баща. Той е в пълна степен човек от този свят, човек от „този род”. В „този род” човек, това звучи гордо! Този род говори така: Как е възможно да се унижаваш и да молиш за прошка? Как е възможно тъй лесно да прощаваш? Дори просто да носиш на гърдите си кръст в „този род” е срамно, това означава, че показваш своята слабост, че не се надяваш на самия себе си. Но на кого се надяваш? На този, който сам себе си не можа да защити? Ала Господ говори: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели” (Марк 8:38).

Човек идва в себе си, когато осъзнае, че не за някой друг, а точно за него е предназначен този положен насред храма кръст. Като че ли повече от всякога са се приближили до нас страданията. Но всъщност „сега е по-близо до нас спасението”. Като че се приближи нощта, но всъщност „нощта се превали, а денят се приближи” и „е настъпил часът да се събудим вече от сън” (Рим. 13:11–12). И без да вземем кръста си, не е възможно „да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ” (Евр. 4:16). Защото положеният пред нас кръст освен това е и жертвеника, през който великият Първосвещеник дойде от небесата, принасяйки безгрешната Си плът. И Божието слово ни подбужда да пристъпим „дръзновено” към този „престол на благодатта”. Защото този Първосвещеник може „да ни съчувствува в нашите немощи”, тъй като Той „е изкушен като нас във всичко, освен в грях” (Евр. 4:14-15).

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.

Превод: прот. Божидар Главев