Днес на литургията Св. Църква ни предлага за назидание разказа за изцелението на гадаринския бесноват (Лук. 8:26-39). Всяко евангелско повествование е източник на голямо утешение за нас немощните и униващи хора, обременени от много грехове и скърби. Можем да кажем дори и повече – всяка евангелска дума е блага и утешителна вест за нашето сърце. И колко много примери е имало в Православната Църква от апостолски времена до наши дни, когато хората под влияние на евангелското слово са се преобразявали, а някои от тях са станали велики светила на света, като например преп. Антоний Велики, Ефрем Сирин, преподобномъченица Евдокия и много други Божии угодници.

Със съзнанието за спасителното значение на Евангелието за нас, възлюбени в Христа братя и сестри, нека спрем вниманието си на онези думи от днешното евангелско четене, където бесовете молят Иисуса Христа да им позволи да влязат в стадото свини. Господ позволил да загине цялото стадо и Гадаринските жители претърпели голяма материална загуба.

Какъв спасителен ypок можем да извлечем за себе си оттук, възлюбени? Преди всичко тези думи на Евангелието ни внушават, че ние не трябва да се боим от бесовските сили, тъй като, както виждаме, бесовете без позволението на Господа не могат да се докоснат не само до хората, но даже до животните. Затова не трябва да се боим от бесовете, когато ни нападат и ни причиняват или непосредствено, или чрез зли хора всевъзможни нещастия. Така без страх са се отнасяли към бесовете и към техните коварни нападения светците, например преподобните Антоний Велики, Йоан Рилски и Серафим Саровски. На тях бесовете се явявали явно, пребивали ги почти до смърт, оставяйки ги в страшни рани. Но те винаги помнели думите на Христа: „Тоя пък род (т.е. дяволския) не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:21). Затова за тях дяволските козни не били страшни и те чрез постоянна молитва и въздържание излизали победители от тежката борба с бесовете.

Наистина, бесовете нас не ни нападат така явно и свирепо. Св. Серафим казва, че самият вид на бесовете може да се окаже смъртоносен за нас. Затова те ни нападат главно вътрешно, чрез страстите, а именно: чрез гордостта, тщеславието, злобата, осъждането, завистта, сребролюбието, невъздържанието, блудството, отчаянието и унинието. Именно така демоните ни вредят до такава степен, че повечето от хората не издържат на техните нападения и загиват завинаги. Затова ние трябва подобно на светиите да се борим с тези бесовски нападения с постоянна молитва и пост и да помним, че без Божието позволение бесовете няма да посмеят да ни докоснат, че те са силни единствено чрез нашите слабости, по-точно поради нашето нежелание да се борим с тях.

Светите отци учат, че демоните се боят най-вече от три неща: Тялото и Кръвта Христови, Богоявленската вода и кръстното знамение. Затова нека по-често се причащаваме, но да се причащаваме достойно, т.е. в истинско покаяние, да пием често и да се поръсваме със Св. Богоявленска вода и накрая, нека винаги се молим със съкрушено сърце и да се осеняваме с кръстния знак. Тогава не ние ще се боим от бесовете, а бесовете ще се боят от нас, тъй като, намирайки се в благодатно единение с Христа, ние ще имаме в себе си източник на несъкрушима сила и Божествена радост.

В дадените евангелски слова, възлюбени в Христа братя и сестри, има и друго спасително за нас поучение. Ако без Божията воля демоните не можеха да влязат в свинете и да ги погубят, то става ясно, че когато те причиняват нещастие на хората, това става по Божие допущение. Господ, за благата цел на Своя Божествен промисъл, допуска в живота ни да преживеем от бесовете или непосредствено, или чрез зли хора всевъзможни изкушения и напасти. Бог допуснал да изпита тези нападения даже Неговия Единороден Син по време на дяволските изкушения в пустинята, а също когато книжниците и фарисеите се въоръжили срещу Него с дяволска злоба, искали да Го пребият с камъни и накрая Го разпънали. Но всички Тия напасти завършили с Възкресението на Христа – с пълното поражение на дявола.

Със същата блага цел Господ е допускал и допуска нападения на дявола и в живота на Своите истински ученици — апостолите, мъчениците и всички светии. Колкото повече те търпели зло от дявола, толкова повече получавали от Бога благодат и се увенчавали с неувяхваща слава.

Господ допуска нападения на дявола и над нас, грешните хора, чрез всевъзможни скърби и нещастия, но отново с благата цел да ни очисти от греховете, да ни изпрати още тук, на земята, Своята неизказана милост и да ни удостои след смъртта ни със Своето Небесно Царство. Затова не трябва да се считаме изоставени от Бога, когато Той ни изпраща скърби. Напротив, нека се считаме нещастни, когато Господ ни оставя без наказания, помнейки думите Божии: „Когото Господ обича, него наказва” (Прит. 3:12).

Впрочем такова отношение към нашите лични нещастия ще имаме само тогава, когато започнем да подражаваме на светиите в понасянето на всевъзможни страдания, постоянни спътници в живота им. Обикновено виновни за всички наши беди ние считаме другите хора. Благодарение на такова отношение в своите скърби ние трупаме врагове, нашите скърби още повече се увеличават и живота ни се превръща в непрекъсната мъка. Не така са постъпвали Божиите угодници. Те не са обвинявали хората за своите скърби, а бесовете. А по-точно казано, те и бесовете не са обвинявали за нападенията, а единствено себе си, като считали, че всички нещастия им се изпращат от Бога заради собствените им грехове. Затова те винаги се молели, винаги се съкрушавали и плачели. Заради това самоосъждане и смирение Господ ги утешавал със Своята дивна благодат и ги прославял със Своята слава.

Нека постъпваме така и ние при всички наши бедствия, знаейки, че причина за тях са нашите собствени грехове. Тогава и ние ще получим от Бога благодат и голямо застъпничество.

И така, ние видяхме какви назидателни уроци се съдържат в разгледания от нас евангелски текст. Помнейки тези слова, възлюбени в Христа чеда мои, не бива да се боим от бесовската сила, която се стреми да ни отдели чрез скърби от Бога и да ни погуби завинаги. Нека пребиваваме винаги в молитва, пост и покаяние и да ползваме всички благодатни средства, които ни предлага Св. Църква за нашето спасение. Нека винаги да помним, че всички нещастия се случват с нас по воля Божия за наше благо. Никога да не обвиняваме за тях своите ближни, а да виним и осъждаме единствено себе си и тогава над нас ще се изпълнят думите на Христа: „Който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лук. 14:11). Господ ще ни възнесе поради нашето смирение до радостно общение със Себе Си, ще ни освободи от властта на бесовете още в земния ни живот, а също при въздушните митарства след смъртта ни, и ще ни направи участници в неизказаното блаженство на Своето Небесно Царство. Да сподоби Господ всеки от нас да достигне до това по молитвите на Св. Богородица и на всички светии. Амин.

*Произнесено в Руския храм към посолството "Св. Николай" в гр. София на 26 октомври 1931г.

Архиепископ Серафим (Соболев), Проповеди, ИК Св. Николай Чудотворец, София, 1997 г.