Участта на всички хора по земята, участ за всички неизбежна, това е смъртта. Страхуваме се от нея като от най-зъл враг, горчиво оплакваме похитените от нея, а прекарваме живота си така, като че ли смърт изобщо не съществува, като че ли сме вечни на земята.

Гроб мой! Защо те забравям? Ти ме очакваш и аз сигурно ще бъда твой обитател. Защо те забравям и живея сякаш си очакван жребий само за другите хора, а не и мой?

Грехът е отнел и отнема в мен познанието и усещането за всяка истина, той ограбва в мен, заличава в моите мисли спомена за смъртта, за това толкова важно за мен събитие, събитие – осезаемо вярно.

За да помним смъртта, трябва да живеем според Христовите заповеди. Христовите заповеди очистват ума и сърцето, правят тъй, че те да станат мъртви за света и да оживеят за Христа. Умът, отдалечен от земните пристрастия, започва често да обръща взор към своето тайнствено преминаване във вечността, да обръща взор към смъртта, а очистеното сърце я предчувства.

Откъсналите се от света ум и сърце се стремят към вечността. Възлюбили Христа те неутолимо жадуват да застанат пред Него, макар и да треперят пред смъртния час, съзерцавайки Божието величие и своето нищожество и греховност. Смъртта представлява за тях едновременно страшен подвиг и въжделено избавление от земния плен.

Аскетические опыты, Глава 43, Размышление о смерти.

Превод: прот. Божидар Главев