Стои един изповядващ се на опашката за изповед и пред мисления му взор преминава целият му живот. Той си го припомня и се кае: «Днес спах повече от половин час отгоре и не успях да си прочета утренните молитви, забравих дори кръста да целуна... Кая се, Господи, помилуй и прости! Вчера на пътя, от бързане, насмалко да обърна количка с младенец и силно блъснах една старица – кая се, Господи! В един ден обидих и огорчих този и този с думи и дела, волно и неволно, съзнателно и несъзнателно – кая се, Господи!...»

И колкото повече се вглежда в живота си, толкова по-голямо е самопознанието му, толкова повече се съкрушава сърцето му. Струва му се, че е по-лош от разбойника, по-лош от блудницата...

Такова покаяние винаги бива плодотворно. То принася множество добри плодове и изправление на живота. Човек от сила в сила се изкачва по стълбицата на добродетелите, и такива миряни стигат до чистота и свят живот, като преподобните Йона и Васа Псково-Печерски^[1] и подобните тям.

А другият изповядващ се стои на изповед и се измъчва телом и духом. Не знае той какво значи вътрешна работа над себе си. А защо не знае? Защото не иска да знае! Защо, видиш ли, да се обременява с излишни грижи? По-весело се живее, когато не мислиш за греховете си, разсъждава той. Дошъл в храма да се изповяда и причасти със Светите Христови Тайни, изпълнявайки външно това задължение на всеки православен християнин, ала не поради вътрешно влечение на сърцето. Непривично и тежко му е да стои в църква и ето че започва да роптае: «Защо се бави отецът, защо не почва изповедта? А ти защо се нареди първа? Дойде последна! Ти, малкия, за какво си дошъл? Ти нямаш още грехове!...»

Какво ще получи този беден човек от изповедта? Ако той така и не стигне до съкрушение на сърцето за греховете си, ще изпълни само обряда, но както и преди това ще бъде далеч от истинското покаяние и ще си тръгне от храма със същото натежало и объркано сърце, с което е влязъл в него, необновен и неизцерен.

Искрено казвам, жалея за такива, както се жалее за слепец. Но телесната слепота е временна, както е временен нашият живот на земята, затова тя не е така страшна и опасна, докато духовната слепота погубва душата навеки.

«Двенадцать заповедей спасения. Плоды истинного покаяния» (М., 2016).

Превод: Десислава Главева

[1] Преподобните Йона и Васа, които преди замонашването си били съпрузи, се почитат като едни от основателите на Псково-Печерския манастир – бел. прев.