Веднъж Господ Иисус Христос накарал „учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща” от другата страна на Генисаретското езеро, докле Той „се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето” (Мат. 14:22-25).

Страшно е да се види нарушение на обичайния ход на нещата. Страшно е, когато не действат гражданските закони. А когато пък престанат да действат физическите закони, в сърцето се поражда изключително силна упаха. Ето и апостолите, „като Го видяха (Господа) да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха” (Мат. 14:26).

Впрочем кое е по-добре: да се вярва в твърдата непоколебимост на материята и нейните закони, или да не се забравя, че всичко е променливо и призрачно и е готово всеки миг да се разпадне, да бъде погълнато или да изгори. Още повече че Сам Господ е казал, че някога така и ще стане, че „веднага... слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят” (Мат. 24:29). Това може да се случи във всеки един момент и никому не са открити времената и сроковете.

Както самата земя според свидетелството на Писанието Бог чудесно „е окачил на нищо” (Иов. 26:7), така и всяка човешка крачка е чудо. Защото дори не по вода ходи човек, а над огнена бездна.

Но когато Бог открива тази правда, тогава и всяка крачка става в още по-голяма степен чудо на вярата в Този, „Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви” (1 Кор. 10:13). Далеч не всеки обаче може да понесе наведнъж цялата правда. Петър си мислил, че може, и казал: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!” (Мат. 14:28-30).

Колко твърди трябва да бъдат основите на нашата вяра, този дом, в който ни предстои да живеем и този камък, който е положен в основите му! Апостолът пише за строителството на този дом: „По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа”, тоест открих истината, възвестих всичко, което е необходимо да се знае за спасението. „А друг зида върху нея”, върху тази основа, и подпомага усвояването на истината. „Ала всеки нека внимава, как зида” (1 Кор. 3:10).

Ето тези думи трябва много добре да запомним. Ние сме Божий народ, а не стадо. Колкото и мъдър и знаещ да изглежда „духовният строител”, крайната отговорност лежи върху всекиго от нас. И всеки е длъжен да проверява всяко поучително слово, което е чул и чрез Свещеното Писание, и чрез общоцърковното предание, и според съображенията на разума, и според гласа на съвестта. За да не може някой вълк пременен като пастир да положи „друга основа… освен положената, която е Иисус Христос” (1 Кор. 3:11).

Защото не някой друг, а ти трябва да вървиш по моста на твоето спасение, провесен над бездната на твоята погибел. Затова ти си длъжен да сториш всичко, за да си сигурен, че твоята поредна крачка не ще бъде крачка в празнотата над бездната и че спасителният Кръст Христов винаги ще бъде твоя опора.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей, М., 1999 г.

Превод: прот. Божидар Главев