Истинското доброделание винаги се изразява във вършенето на добри дела, а вътрешният подтик към добро се изразява във външните знаци. Един такъв пример е традицията на Връбница да се идва на богослужение с върбови клонки.

Върбичката в ръката е знак, че Входът на Господа в Иерусалим на доброволно страдание за нас е толкова важен и трогателен, както и за тези, които преди две хилядолетия са го приветствали с палмови клонки и викали "Осана!". "Затова и ние, които носим като децата знамената на победата, на Тебе, Победителя на смъртта, викаме: осана, благословен Идещият в име Господне!", както се пее в тропара на празника, тоест и ние като онези деца, които Те посрещнали с палмови клонки – символ на победата, на Тебе, Господи, като на Победител на смъртта викаме "осана".

Църквата въобще е извън времето. На богослуженията практически е невъзможно да се чуе нещо за свещените събития в минало време, както е и в този пример, че Господ влиза в Иерусалим. По-рядко ще се чуе, че Той "влязъл в Иерусалим", а по-често, че "влиза", и при това "днес", сега. В душата на хората евангелските събития всеки път се преживяват по новому. Затова и се носят върбови клонки в храма, и с тях стоим по време на богослужението, за да покажем, че и ние приветстваме Господа като свой Цар и Месия.

За съжаление тази прекрасна традиция с времето е била преосмислена в категорията на външната обрядност. Ако богослужебните текстове поставят целия акцент на "Идващия в име Господне" — на Христос и посрещащите Го хора, то народната традиция свежда смисъла на празника изцяло до освещаването на върбата.

Носенето на върба в храма (или по-точно, отнасянето й от храма), вече не е за да засвидетелстваме своята любов пред Господа, а за да се сдобием с нещо, което да ни пази от зло. Всяка година се повтаря една и съща история: през целия ден, след като празничната Литургия вече отдавна е завършила, в храма идва голямо множество народ с въпроса: "А къде тук раздават върба?" Не жалеем върбата, но всеки път това действа някак потискащо.

И в книжки и в устни беседи ще се намерят множество съвети какво се прави с върбата, къда се слага, колко време се пази, даже в какви случаи могат да се ядят пъпките от клонките. Хората се надяват да получат от върбата помощ, защото, нали, тя е осветена. Но ако се замислим над текста на молитвата, ще се окаже, че в нея няма нито една дума за освещаване на върбата, а целият смисъл се свежда до: "... и нас, по подражание на онези (хората, посрещнали някога Господа с палмови клонки ), в този празничен ден, носещи в ръце върбови клонки, пази и съхрани". Оказва се, че на първо място като обект на освещаване Църквата вижда не върбата, а самия човек. В Требника — сборника със свещеническите молитви, последованията на Тайнствата и обрядите — даже няма указания върбата да се поръсва със светена вода. Това е указание от Служебника — книгата, съдържаща последованията на Литургията, вечернята, утренята, но там това указание се е появило по-късно и като резултат на установилата се практика.

Разбира се, никой сега няма да нарушава традицията за освещаване на върба, но нямаме право да забравяме какъв е вътрешният смисъл на този обряд. Не бива цялото си внимание да съсредоточваме само върху външното, а да забравяме главното: къде отива Господ и защо. Върбата може (и трябва) да носи благословение, но е важно не толкова да чакаме от нея някакво чудо, а по-скоро да се замислим за това какво чака от нас Господ. Нека тези мисли по-често ни спохождат, когато погледът ни попадне на изсъхналите върбови клонки у дома...

Честита Връбница!!!

Проза.ру

Превод: Десислава Главева