Време на покаяние!... Но защо не виждаме между нас видимо каещи се? Защо не виждаме при входа на храма лежащи, падащи, плачещи, смятащи себе си за недостойни да влязат в светия храм, в Божия дом, в селението на Божията слава? Защо не сме виждали в притвора на Божия храм такива, които по примера на митаря стоят на колене, падат, въздишат, удрят се в гърдите, и викат, без да могат да вдигнат очи към небето: „Боже, бъди милостив към мене грешния”...

Защо не виждаме в църквата някой да се моли пламенно, както Адам безутешно плачел пред вратите на рая, както апостол Петър, както блудницата, която умила със сълзи нозете на Спасителя? Не сме виждали някой като Закхей да дава половината от имота си на нищите и да възвръща четворно на ограбените това, което е ограбил. Не сме виждали нито една жена да помаже като онази блудница нозете на Спасителя, ако не с миро от алабастрен съд, то поне със сълзи. Не сме виждали такива, които биха продали своето имущество натрупано с неправда, раздавайки на нищите щедра милостиня. Не сме чували разбойник, викащ към Христа: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си.”

Или между нас няма грешници? Или между нас няма убийци, след като всеки, който се гневи на брата си е човекоубиец? Или няма между нас разпътни? Боже велики! До каква безчувственост може да стигне човешката душа!

Да, християни, за всички нас църквата трябва да бъде мястото на нашите подвизи, на нашето покаяние, сълзи, въздишки и сърдечни страдания, ако не искаме да се крием в клетката на своето сърце, в своя дом, или някъде в пещера. Църквата трябва да бъде за нас пустиня, където ние не трябва да се свеним да се покриваме с вретище, да падаме на земята, да умоляваме ближните си да простят нашите грехове. Лицемерието, външните добродетели и празничното облекло няма да покрият черните петна върху нашата съвест, раните на нашето сърце, мрака обхванал нашата душа. „Очите на Господа са десет хиляди пъти по-светли от слънцето” (Сир. 23:27). Бог всичко вижда, всички наши греховни желания и помисли. Не е ли съвсем явно, че Божията благодат още не се е докоснала до нашето сърце, че ние се срамуваме от хората и не искаме да носим подвига на покаянието?!

Нека продължим, братя, поста като средство за покаяние; да се покаем истински, пълно и съвършено, да не се срамуваме пред цялата църква и пред всички човеци да плачем сега, за да не плачем вечно там зад гроба, където сълзите ще бъдат безполезни.

Боже, помогни ни да принесем пълно, искрено и съвършено покаяние! Амин.

Простые краткие поучения. Том 1

Превод: прот. Божидар Главев