Кой може да каже защо днес посред църква се поставя свето коливо и над него се пеят хвалебни песни в чест на светия великомъченик Теодор Тирон? Годишният му празник не е на днешния ден, а или го предшества, както е в нашия случай, или идва след него. При това от уважение към безмълвието на дните на настоящия пост някои празнични дни се пренасят според църковния устав на други дни, когато се честват други светии, за да не би радостните възгласи да заглушат въздишките и покайните сълзи. А за паметта на свети Теодор този закон не действа: при неговия случай се прави точно обратното. Явно паметта на този великомъченик е тъй здраво свързана с настъпващите дни, че изобщо не може да бъде отделена от тях.

И тъй, сега можем да кажем защо въпреки самия закон на Църквата за настоящите дни на поста, именно днес се празнува паметта на светия великомъченик Теодор Тирон. Причината е важна и твърде поучителна за нас. Затова имайте търпение, защото, за да обясним причината, ще се наложи да навлезем и в някои подробности.

След кончината на светия и равноапостолен цар Константин Велики, който, както е известно, прекратил всички гонения на християните и възвел заедно със себе си на престола на кесарите вярата в Иисуса Разпнатия, в Римската империя след няколко предавания на престола се възкачил един от неговите сродници Юлиан. Както блаженият Константин бил избран съсъд на благодатта, така нещастният Юлиан се оказал явен съсъд на погибелта и отстъплението. Едно от първите действия на неговото тъмно царстване било това, че той отхвърлил Христа и Евангелието и се обърнал към низвергнатите езически идоли. Явно гонение срещу християните той не предприел, но не поради жалост към тях, а защото бил уверен в неговия неуспех. Вместо това веднага започнал злостно, хитро и тайно гонение. Богоотстъпникът ту лишавал високопоставени християни от чест и достойнство, защото това било несъвместимо с тяхното смирение; ту ги лишавал от имущество, за да им „подари” евангелската нищета; ту им забранявал да изучават науки под предлог, че всичко необходимо за християните се съдържа в тяхното Евангелие; ту връщал от заточение еретици, за да може чрез техните козни да смущава Църквата Христова.

Освен тези злохитри средства Юлиан замислил и следното. Настъпвала християнската Четиридесетница. Знаейки в каква чистота и въздържание я прекарват християните, богоотстъпникът повикал градоначалника на Константинопол и му заповядал тайно да изземе през следващите дни от пазарите всички налични продукти, а те да бъдат заменени с идоложертвени храни, които християните смятали за осквернени. Никой не знаел за този замисъл, поради което хиляди вярващи в тези свети дни биха се осквернили, вкусвайки това, което по заповед на Юлиан било поръсено с идоложертвена кръв. За тях това би било повод да съжаляват цял живот, а за Юлиан, или по-точно казано за сатаната, от който той бил движен, би било радост и велико тържество. След изпълнението на замисъла този отстъпник не би пропуснал да разгласи на всеослушание, че последователите на Иисус Назарянина (така той наричал Господа) по време на самия пост са употребявали идоложертвена храна.

Но Този, Който като зеницата на окото пази душите на простите и смирените и винаги препъва многомъдрите с тяхното коварство, и сега не позволил да се осъществи този замисъл на врага. Посред нощ, но не на сън, пред тогавашния Константинополски епископ внезапно се появил някакъв светозарен воин и му казал незабавно да събере своето духовно стадо, известил го за задаващата се опасност и му наредил християните да не купуват нищо от пазарите. „Но как ще се препитават през тези дни толкова хора”, – попитал светителят – „много от тях нямат никаква храна у дома си?” „С коливо или варена пшеница” – отвърнал явилият се. – „Ще намериш такава у някои и трябва да я раздадеш на всички”. „Кой си ти, който всичко знаеш и си така загрижен за твоите събратя?” – попитал архиереят. „Христовият мъченик Теодор” – отвърнал явилият се. Тоест това бил онзи свят христов подвижник, който, бидейки воин, преди много години по време на царуването на злочестивия Максимиан, претърпял за името Христово множество ужасни мъчения и с това заслужил името на великомъченик в Христовата Църква.

Светителят незабавно изпълнил заповяданото свише и константинополските християни били опазени от оскверняване, а злочестивият Юлиан, виждайки, че замисълът му не успял, заповядал да се върне предишното положение на пазарите.

Сега вече виждате какво означава днешното освещаване на коливо. По този начин се съхранява в Църквата за всички векове паметта за благодеянието и се отдава благодарност на свети Теодор, който, бидейки изповедник на Христовото име по време на своя живот, и след смъртта си не престава да бъде помощник на онези, които заради изповядването на това име се излагат на различни опасности.

Но да благодарим на Господа Иисуса Христа, Който никога не оставя без помощ Своите верни раби и Който посрамява безумните противници на Евангелието и светата Църква. Да прославим паметта на светия великомъченик, който със своето чудесно явяване предпазил от изкушение и печал Константинополската църква. А освен това да извлечем от тук поука за себе си, актуална за днешното време.

Каква поука? Това, че съблюдаването на светия пост е нещо много важно. Защото, ако постът можеше да бъде пренебрегван като нещо дребно и незначително, то с него не биха се занимавали на небето и светият мъченик не би оставил светлите обители на небесния Отец само за да покаже на своите земни събратя начин, по който да избегнат нарушаването на поста. Подобни явявания на светии в нашия свят се случват само по много важни причини.

Как след това някои се осмеляват да мислят и да говорят, че е все едно дали постиш или не постиш? Не, да постиш означава да бъдеш смирен и послушен син на светата Църква; а да не постиш означава да си заразен със свободомислие, самочиние и високомерие. Да постиш означава да умееш да обуздаваш своята чувственост, да владееш своите желания; а да не постиш означава да бъдеш роб на плътта си, да бъдеш в плен на стомаха си, да бъдеш носен насам натам от ветровете на суемъдрието. Да постиш означава да се грижиш за спасението на душата си, да търсиш свобода за духа си, да се стремиш да следваш ангелите; а да не постиш означава да се уподобяваш на безсловесните, които не знаят що е пост, да бъдеш хладен в молитвата и небрежен към очистването на душата си от плътските похоти. Да постиш означава да се каеш за греховете си, да презираш утехите на този свят, да се приготвяш за вечността, а да не постиш означава да си затънал в земното, да се предаваш на тленното и да вървиш по широкия път водещ към погибел.

Малолетният, престарелият, изнемощелият пътник или воинът могат все пак да имат някакво извинение, ако не постят, защото тук повече или по-малко е налице нужда и необходимост.  А ние, както казва апостолът, сме „за свобода призвани”, стига тази свобода „да не служи като повод за угаждане на плътта” (Гал. 5:13). Но който може да се въздържа от забранените по време на пост храни и не се въздържа, такъв греши и против Църквата и против себе си, дори повече против себе си, отколкото против Църквата, защото тя е учредила поста не защото е нужен на нея самата, а защото е нужен за нас, тъй като той е едно от най-силните средства за обуздаване на нашата чувственост заради преобладаването на която в нас погива всичко чисто и свято.

Всъщност кой не е изпитвал разликата между това да станеш на сутринта със стомах претъпкан с храна или с такъв, който е облекчен и очистен от пост? В първия случай пак те кара на сън, а във втория ти си бодър и годен за молитва. И нали ние, когато искаме да се заемем с нещо важно и изискващо размисъл, избираме за това сутрешните часове, когато тялото не е отегчено от храна, пък след като се нахраним, казваме, че не сме способни за умствен труд. А когато трябва да се каем и да размисляме за своите грехове, може ли да се обременяваме с храна? Нима това не е явно пренебрежение към делото на спасението? Който пък мисли иначе, той се самозалъгва по най-жалък начин.

Ако след всичко това лукавата плът пристъпи към теб с предложение да изоставиш по някакъв повод светия пост, то спомни си за свети Теодор и чудото извършено от него, и й кажи: иди, изпроси разрешение от светия великомъченик, без негово разрешение аз не мога да наруша поста. Амин.

Сочинения Иннокентия, Архиепископа Херсонскаго и Таврическаго. Том IV. СПб.: Издание книгопродавца И. Л. Тузова, 1908.

Превод: прот. Божидар Главев