Сравнителният анализ на българското и гръцкото национално движение, които имат като обща цел отхвърляне господството на Османската империя, очевидно би имал като резултат откриването и на прилики между тях. Същевременно във факта, че се появяват и се развиват в различни хронологични моменти през XIX в. би могло да се потърсят и различията им. Въпреки общото местонахождение, на което се опират някои от приликите и разграничението във времето, което поражда различията, би трябвало да се подложат на внимателен анализ главно поради една причина - двете движения не се противопоставят само на Османската империя, но и помежду си, претендирайки за едни и същи територии в централната балканска област, най-вече от момента, в който успяват да изкристализират като национална цялост.

В началото си гръцката революция, както между другото и сръбската, са резултат от сложни процеси, но в една значителна степен са резултат от вълненията, които предизвикват войните на Наполеон в една империя, която вече се намира в състояние на продължителна криза. Фактът, че революционните действия се развиват предимно в континентална Гърция, Пелопонес и Егейските острови, не би трябвало да ни кара да забравим, че революционните планове както на Ригас^[2] и съратниците му, така и на членовете на Φιλική Εταιρεία^[3], имат за цел разпространението на революцията върху цялата територия на Османската империя (или поне в европейската й част). Те призовават всички народи да вземат участие в нея. Припомняме, че поканата на Ригас в Туриос е отправена и към подтиснатите от османския режим турци. Разбира се, в тези революционни планове, въпреки явното влияние от принципите на Френската революция и Европейското просвещение, все още е много силна „очарователната” идея не на разпадане, а на реформиране на империята в една съвременна буржоазна държава със столица Цариград.

Българското национално движение, разбира се, е далече от такива самоизмами. Така или иначе от развитието на Османската империя през XIX в. проличава, че тя вече много трудно може да съхрани целостта си. Българското национално движение, както вече е известно, не се противопоставя само срещу тази цялост. Като че ли в още по-голяма степен то е и срещу гръцкото духовно владичество, в лицето както на Вселенската патриаршия^[4], така и на градската гръцкоговореща православна класа, която господства на Балканите след Руско-турските войни от XVIII век в лицето на православния гръцкоговорещ търговец Траян Стоянович^[5].

Тук имаме на разположение един основен модел за сравнение на националните движения – моделът на Мирослав Крох^[6]. Този много гъвкав модел, както е известно, се основава на развитието на всяко национално движение в три фази. В първата фаза една група от интелигенти обсъжда проблемите за на­ционалната идентичност. Във втората, въпросът за националната идентичност става обект на обсъждане от широките маси, преди всичко на средната класа и на градските слоеве. В третата фаза този въпрос вече се превръща в масово движение и най-често води до въоръжено въстание.

Ако проследим този гъвкав ход на събитията, който ни предлага Крох, бихме могли да очертаем основните точки в приликите, но да разграничим и отклоненията от модела, които се дължат преди всичко на спецификата на Османската империя като цяло. Що се отнася до първата фаза, известно е, че и в двата случая имаме два сравняеми духовни феномена – движения на интелигенти, които оформят смисъла за националната идентичност. От гръцка страна се появява това, което по думите на Κ. Т. Димарас е „Новогръцко просвещение” (Νεοελληνικός διαφωτισμός), а от българска – знаменитото Българско възраждане^[7].

Разбира се, биха могли да се потърсят и други прилики, например, че и двата феномена започват почти по едно и също време. През 1762 г. Паисий Хилендарски пише прочутата „История славянобългарская”, а през 1766 г. Евгениос Вулгарис превежда на гръцки трактатът на Джон Лок. И двамата са клирици, които напускат идеологията на църковния свят, за да се присъединят към новаторските идеи на съвремието (курсивът оттук до края е на редакцията). Приликите в завръзката не винаги водят обаче до прилики и в развръзката.

Феноменът „Новогръцко просвещение”, който достига своя връх през периода 1770-1821 г. завършва с избухването на освободителната революция. В българския случай Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са предвестници на един дълъг духовен процес, който започва да дава плодове едва през 40-те години на XIX в. и впоследствие.

Това означава, че всичко, което описва Крох като първа фаза или фаза „А” в българския случай в действителност съвпада както с укрепването на градските слоеве, така и с първите опити на въоръжени бунтове в началото на 40-те години от XIX в. Нещо повече, българското национално движение се развива в един период, през който, на едно европейско равнище, идеите на Просвещението отстъпват и се укрепват идеите на Романтизма и Национализма. При много от представителите на този период, от консерватора Гаврил Кръстевич до радикала Георги Раковски, се проявява едно съчетание от просвещенски и романтически елементи и е съвсем естествено това да се случи, тъй като би трябвало да съответства на романтизма в гръцката „μεγάλη ιδέα" и в сръбското „начертание”.

Да вземем два подобни случая. Бихме могли да сравним двама интелигенти, които живеят през по-голямата част от живота си в Париж. Единият е Кораис, който основно въвежда идеите на Европейското просвещение. Другият е Петър Берон, известен преди всичко с прочутата ,,Πανεπιστήμη” и който, основавайки се на Хегеловата философска система, се опитва да сътвори нещо подобно (наричайки го дори Панепистемия^[8]), където „теоретичното” и „практичното” биха се синтезирали в една обща цялост. Налице е едно чисто романтично начинание. Както много вярно отбелязва А. Стаматов в момента, в който следхегеловата философска мисъл в Европа напуска опитите да създава философски кръгове, Берон, произхождащ от европейската периферия, въпреки че през 40-те години работи в Париж, се опитва да направи тъкмо обратното^[9].

Българското въстание е резултат главно на наличието на романтичната среда, създадена в Европа след революцията от 1848 г. По точно бихме могли да кажем, че наблюдаваме един романтизъм в периферията, а не в центъра на Европа и понеже този романтизъм се противопоставя на целостта на една деспотична империя, черпи своите сили от идеологическите извори на Европейското просвещение.

Що се отнася до втората фаза, т. е. до разпространението на оформените идеи за националната идентичност сред среднозаможните слоеве, бихме могли също да открием основни прилики межди двете национални движения. От една страна в гръцкия случай това разпространение се осъществява преди всичко сред градското население на диаспората, сред градските гръцки общности в Централна Европа, Дунавските княжества, Русия и Източното Средиземноморие. От друга страна подобни общности създават и българите и то най-вече след войната през 1828-1829 г. в градовете на Румъния и Кримския полуостров. Проблемен, обаче, остава въпросът и в двата случая, но преди всичко в българския, доколко бихме могли да бъдем уверени в едно вътрешно „обуржоазяване” на националното пространство. Гръцките градски първенци от Пелопонес и най-вече корабопритежателите от островите със сигурност извършват важна търговска дейност, подобна на тази, извършвана от чорбаджията или абаджията от вътрешността на България. Въпреки това е сигурно, че в централното балканско пространство търговските дейности в големите градски центрове се извършват предимно от гърци или власи, докато обратно – земеделските дейности във вътрешността на страната се изпълняват от славянскоговорещото население. Във всеки случай основателят на Първото българско училище Васил Априлов би могъл да се счита за буржоа в широкия смисъл на тази дума, както и Тъпчилещов в Цариград, братя Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ и т. н.

Може би най-кризисната фаза в модела на Мирослав Крох е третата, фазата на масовостта на националното движение и неговият въоръжен израз. Гръцката революция от 1821 г. и Априлското въстание от 1876 г. имат една важна прилика – потушени са тотално съответно от египетски и османски военни сили. Друга прилика е, че и в двата случая се стига до чужда военна намеса. В единия случай морската битка при Наварин и Руско-турската война от 1828-1829 г., а в другия – Руско-турската война от 1877-1878 г. и освобождението на България с подписването на договора в Сан Стефано.

Въпреки това има една съществена разлика и тя се намира в тълкуването смисъла на думите „революция” и „въстание”. Разграничаването на тези понятия не е свързано с продължителността на въоръжените действия, а с реализирането на една програма за политическо и социално преустройство, което само по себе си води до изграждането на буржоазна държава. В действителност тази програма не е резултат от плановете, които по принцип предшестват революцията. Това, което е различно в гръцкия случай не са плановете на Ригас или на „Филики етерия”, напротив – разликата е във формулировката на проблема за властта и управлението, който възниква по време на революцията. Тук имам предвид не само прочутите Конституции, известни като републикански или с безспорен либерален характер, но и острите спорове по време на самата революция, които категорично налагат въпроса за властта между отделните социални групи.

Обратно, в българския случай проблемът за властта е поставен в цялата си тежест едва по време на Великото народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Въпреки че и преди това противоречия между консервативните и прогресивни течения се забелязват в средите на българската общност в Цариград, в дните на Априлското въстание няма време да се постави за разрешаване с цялата си острота въпросът за властта и управлението.

И точно по този въпрос тук би трябвало да изтъкнем значителния принос на Васил Левски.

Както вече знаем през периода 1862-1868 г. Левски взема участие във всички български въоръжени бунтове срещу Османската империя. Още в края на 60-те години той започва да развива една революционна теория, която на практика бележи решителна крачка напред за българското освободително движение. Тази теория предвижда освобождение чрез въоръжено въстание („обща революция” – в Наредата на Левски - бел. ред.) на всички българи в Османската империя. Въстанието би трябвало да се контролира и да се ръководи от един централен революционен комитет. Организацията включва революционни институции – тайна полиция, поща и пр., сформиране на местни революционни комитети във всички части на България и организиране на революционна мрежа, независима от която и да е било външна сила.

Теорията на Левски идва като резултат на повтарящите се неуспешни опити да се реализират идеите на Георги Раковски – да се предизвика въоръжено въстание чрез действията на въоръжени чети, които навлизат в България от съседните страни. Левски, вдъхновен от Хартата на човешките права на Френската революция, е този, който определя и бъдещия начин на управление на освободена България - една народна република, която той определя като „чиста и свята”. При това в един период, през който на Балканите е действащ само моделът на конституционната монархия.

Бихме могли да кажем, че в лицето на Левски българското национално движение намира своя Ригас или може би своя Атанасиос Дякос, който също през младостта си е бил дякон. Но въпреки че Левски се явява основния стълб за Априлското въстание, не бихме могли да твърдим, че българското национално движение в неговата цялост е ориентирано и към завършването на процеса на отцепване от управлението на Вселенската патриаршия. Много характерен е примерът с ръководителя на радикалите в Цариград Стоян Чомаков и неговата предпазлива позиция по въпроса за руската военна намеса, докато подобна позиция би трябвало да се очаква предимно от неговите противници Гавраил Кръстевич и Марко Балабанов.

В тази точка мисля, че схемата на Крох би трябвало да се „коригира”. Българите, гърците, както и сърбите, православните албанци и молдовлахийци не само се намират под властта на Османската империя, но същевременно принадлежат на православния (ромейски) свят (милет). Този въпрос е първостепенен и е поставен твърде рано, още от времето на Паисий, като се набляга, че в него се намира изходът за освобождението на българите и от гръцкото културно влияние. Националните въстания на балканските народи, когато се намират в сферата на влияние на Османската империя са насочени и срещу процеса на гърчеене (припомням примера с българите, румънците и албанците), а когато се намират в сферата на влияние на Австро-Унгарската империя се насочват срещу процеса на маджаризация.

И в двата случая се наблюдава съпротива срещу този привилегирован съюзник, който упражнява контрол над империята. Това, което трябва да се отбележи е, че след революцията от 1821 г. гръцкоговорещите православни християни (ромеи) в империята започват постепенно да губят своите привилегии от фанариотския период на управление и в замяна на това лица от български произход като Стефан Богориди, вземат участие в управлението на Патриаршията и успяват да се утвърдят дори на върха на османската власт. Това означава, че противоречията по въпроса за културното надмощие през Българското възраждане се формулират по един по-добър начин в сравнение с този на Паисий в края на XVIII в. Това проличава още от конфронтацията през 1844 г. около избирането на Търновски митрополит. Консерваторите в Цариград предпочитат да видят на това място един верен слуга на Османската империя и Патриаршията като Неофит Византинос, а не един радикален националист като Неофит Бозвели.

Критично следва да се разгледа и характерът на развитие от модела на Крох. В българския случай специално трябва да се отбележи, че трите фази се преплитат помежду си, без да се забелязва ясно разграничаване или плавен преход от едната в другата.

Накрая със сигурност се налага констатацията, че и в двата случая става въпрос за национални отцепнически движения от типа, които Ханс Кон включва в категорията на „второгенезисните” национализми^[10], а Антъни Смит - в категорията на „народностните” национализми^[11], които спомагат за разпадането на една деспотична империя. И двете движения започват, вдъхновени от демократичните идеали на Френската революция, но впоследствие достигат до създаването на държави с изявено централизиран характер и управление, наложени от външни фактори, нещо, което сигурно би разочаровало Левски, ако би бил жив. И двете течения, започващи от идеите на Френското просвещение, достигат на финала в момента, в който се очертават рамките на националната идентичност на основата на Немския романтизъм. Въпреки това обаче със сигурност можем да твърдим, че и двете представляват един значителен момент от демократизацията на обществата в Югоизточна Европа, със своя специфика и приноси.

Д-р Димитрис Стаматопулос, „Опит за сравнителен анализ на българското и гръцкото национално движение”, Общобългарски комитет „Васил Левски”, Българско Възраждане, Идеи, личности и събития, Годишник, т. 10, София, 2008 г.

[1] Лилия Сазонова, „Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално?”, Варна: LiterNet, 2018.

[2] Ригас Велестинлис или Ригас Фереос е гръцки революционер, поет и национален герой, един от първите представители на новогръцкото просвещение - бел. ред.

[3] Гръцка масонска ложа – бел. ред.

[4] Зина Маркова, Българската екзархия 1870-1879, София 1989; Данова Надя, Националният въпрос и гръцките политически програми през XIX в., София 1980.

[5] Trajan Stojanovich, „The Conquering Balkan Orthodox Merchant", Journal of Economic History, 20:2 (Jim., I960), pp. 234-33.

[6] Miroslav Hroch, Social preconditions of national revival in Europe: a comparative analysis of the social composition of patriotic groups among the smaller European nations, translated by Ben Fowkes, Cambridge [Cambridgeshire]; New York: Cambridge University Press, 1985.

[7] Κωνσταντίνος Θ. Δημαράς, Νεοελληνικός διαφωτισμός, Αθήνα: Ερμής 1977.

[8] Petar Beron, Origine de l'unique couple humaine, t.VII, Παρίσι 1864.

[9] Atanas Stamatov, „Paradoxes in the bulgarian reception of european philosophical thought", Studies in East European Thought, 53 (2001) 6-7.

[10] Hans Kohn, The age of nationalism; the first era of global history, New York, Harper [1962].

[11] Anthony D. Smith, The ethnic origins of nations, Oxford, UK: New York, NY, USA: B. Blackwell, 1987, c 1986.