За призоваването на всички човеци към спасение. За спасителното значение на изпълнението на законите на православната църква от нас

На всяко вечерно богослужение ние слушаме боговдъхновената предсмъртна песен на праведния Симеон Богоприемец: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико...”. Тази дивна песен нашата Църква е взела от евангелското повествование за Сретение Господне, за което ние, мои възлюбени в Христа братя и сестри, чухме днес на ли­тургията. Особено забележителни са следващите думи: „Защото очите ми видяха Твоето спасение, що си при­готвил пред лицето на всички народи” (Лук. 2:30-31). В посочените думи се възвестява великата истина за при­зоваването от Бога на всички човеци към спасение. Полезно е да си спомним тази истина, тъй като нерядко някои от нас се смущават от помислите: защо толкова малко се спасяват и толкова много са загиващите за вечния блажен живот. А тези помисли ни въвличат в големия грях на ропот против Бога, сякаш Господ може да бъде виновен за нашата гибел. Настоящите евангелс­ки думи изобличават този грях, тъй като Господ призо­вава всички човеци към спасение, за което свидетелстват и други думи от Божественото Писание.

Напътствайки учениците Си след Своето Възкресение за евангелска проповед, Господ им казал: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). Ето защо ап. Павел в първо послание до Тимотея казва: „Господ иска да се спасят всички човеци и да достигнат до поз­нание на истината” (1 Тим. 2:4).

Впрочем Господ не само желае спасение чрез действията на Своя всеблаг Промисъл. Тези действия на спасителното за нас божес­твено промишление се изразяват преди всичко в това, че Господ често не наказва дори тежки грехове на отс­тъпление от Него и даже кощунство против Него, в очак­ване покаянието на грешниците. „Господ, казва ап. Петър, дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петр. 3:9). С това се обяснява защо понякога толкова дълго живеят най-големите грешници.

Но това не е всичко. Господ даже непосредствено вразумява големите грешници, склонявайки ги към по­каяние. Понякога Той извършва това чрез Своите ис­тински раби. От Евангелието се вижда как Господ е ис­кал да предпази Иуда от най-голямото престъпление. Гос­под умил краката му. Той изобличил неговото предател­ство и на тайната вечеря дори казал в присъствието на самия Иуда на учениците, че по-добре щеше да бъде за този човек, ако не беше се раждал.

Господ е вразумявал и големия богоотстъпник Лев Толстой. В своята напечатана изповед Толстой разказва за дивно съновидение, в което Господ ясно му показал, въпреки че безбожникът така и не разбрал това, че неверието ще го срине в преизподнята, и че единствено устремяването към небето и вярата ще му даруват спа­сение. Господ го вразумявал и чрез Своите верни раби, и в частност чрез Оптинския старец йеросхимонах о. Амвросий и о. Йоан Кронщадски. Последният сам поискал разрешение от Толстой да отиде при него. Толстой обе­щал на о. Йоан да го приеме, но така и не го приел. Всеблагият Божий Промисъл завел преди смъртта Толстой в Оптинската пустиня при ученика на о. Амвросий, стареца йеросхимонах о. Йосиф. Прибли­жавайки килията на стареца, Толстой се спрял. Три пъ­ти вдигал ръка да отвори вратата, но така и не се решил да влезе при о. Йосиф. Толстой бил отдаден вече до такава степен на сатаната, че дяволската сила не го допуснала при стареца, и той завинаги загинал.

Могат да се приведат и много други примери, от които се вижда как Господ по дивен начин е вразумя­вал тежки грешници и ги повеждал към спасение.

Затова не бива да виним Господа, че толкова много хора загиват за вечното спасение. Господ призовава всич­ки в Своето Царство. Но не всички хора слушат този Божествен призив и се подчиняват на спасителната воля Божия. Повечето от нас продължават да слушат единст­вено само себе си и да следват указанията единствено на самолюбивата си и греховна воля по пътя към вечна­та си погибел. Затова, слушайки думите на св. Симеон Богоприемец за призоваването на всички човеци към спасение от Бога, нека не бъдем невнимателни към този божествен призив, възлюбени.

Какво сме длъжни да правим? На този въпрос ни от­говаря същото литургийно евангелско четиво, в което се казва, че Господ още в първите години на Своя земен живот е изпълнявал Моисеевия закон, т.е. законът на ветхозаветната Църква. Той не е имал никаква нужда от това, бидейки Божествен Праведник, но е постъпвал така, за да накара нас, грешниците, да изпълняваме закона на Своята новозаветна Църква за наше собствено благо. В този закон, или в каноните на нашата Църква, са изразе­ни всички Божии заповеди. А какво велико спасително значение имат те за нас говори божественият Псалмопевец: „Довека няма да забравя Твоите заповеди, защото чрез тях ме оживяваш. ...Но аз обичам Твоя за­кон повече от злато, и то от чисто злато. ...Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! по-сладки от мед на устата ми” (Пс. 118:93, 127, 103). За значението на Божиите заповеди ни говори и св. Евангелие. Който изпълнява заповедите, той според учението на Христа Спасителя прилича на човек, който е построил дома си върху камък. Неговият дом няма да унищожат никакви бури и дъждове. Който изпълнява заповедите на Христа има радостта на Самия Бог.

Затова, възлюбени, следвайки примера на Христа Спасителя, нека свято да пазим всички божествени заповеди или закони на нашата Църква, за да се избавим чрез благодатта Божия от всички козни на дявола и още преди смъртта да видим, подобно на Симеон Богоприемец, своето спасение, и подобно на него да умрем, прославяйки Бога за всички Негови дивни дела в нашия живот, за вечното и радостно единение с Христа в бъдещия нескончаем век. Амин.

* Произнесено в Руския храм към посолството „Св. Николай” в гр. София на 2 февруари 1932 година

Архиепископ Серафим (Соболев), Проповеди, ИК „Св. Николай Чудотворец”, София, 1997 г.