Завръщане при своите в Париж

Би било естествено да очакваме, че след 22 годишно пребиваване на Атон, девет години от които о. Софроний прекарал като отшелник, очиствайки душата си от предишните пагубни влияния и каейки се за допуснатите пагубни за душата грешки, той напълно ще да е изменил, ако не цялото устройство на живота си, то поне кръга на хората, с които общува. На практика обаче става друго.

Накъде би поел един монах-отшелник, ако му се наложи да напусне Атон? Най-вероятно той би търсил обител, близка по дух на своя манастир, и такива случаи са известни.

Архим. Софроний обаче след изгонването му от Атон през 1947 г. веднага се връща във Франция и постъпва в четвърти курс на Свято-Сергиевия богословски институт^[1]. Можем да си представим доколко духът на този Парижки модернистки институт е противен на православния дух на монасите-подвижници от Света Гора Атон. Една такава крачка разкрива истинското вътрешно състояние на о. Софроний. И всичко това е резултат от неговото двадесетгодишно подвижничество на Атон под ръководството на неговия старец!

След завръщането си от Атон о. Софроний се настанява у приятеля от своята младост художника-модернист Леонардо Бенатов, с когото заедно учили в художествената работилница на модерниста и окултист В. Кандински. Леонардо предложил на о. Софроний да участва в съвместен проект за оформлението на параклиса Сен-Любен в неговото разкошно имение в Шеврьоз. Отец Софроний трябвало да се заеме с духовната страна на въпроса, а художествената реализация била поверена на Наталия Гончарова, която в дореволюционна Русия „се прославила“ със скандални изложби, порнографски картини, а впоследствие след емигрирането си на Запад се заела с иконопис.

Монахиня Гавриила (Брилиот) привежда думите на Н. Гончарова: „Спорят ли спорят с мен, че не съм била имала право да рисувам икони, че не съм имала достатъчно вяра. О, Господи, та кой знае кой и как вярва… Моите икони изглеждат различно от старинните и имат друг език. Но какви пък толкова са старинните. <...> И хората, и времето, всичко вече е различно“.

Според мнението на м. Гавриила, която също се явява иконописец, това изказване свидетелствало за дълбокото разбиране на религиозното изкуство от страна на Гончарова. Също тъй тя ни съобщава, че Наталия Гончарова се стремяла да изработи някакъв индивидуален стил като обедини иконописта с модерна^[2]. И тя работила върху създаването на декорация за балет-литургия. Съдейки по одобрителния тон на м. Гавриила, на нея дори през ум не й минавало, че това е кощунство – да се участва в работата над такъв балет. А тя е възпитаник на „стареца“ Софроний!

Но защо да се удивяваме, та нали самият архим. Софроний не бил чужд на въвеждането на модернистки елементи в своята художествена дейност. Така например във Франция о. Софроний прави от един бивш обор^[3] църква за „своите“ (тоест за кръга на посветените)^[4] и я оформя в изцяло модернистки стил: „Отец Софроний създаде особен цветови интериор: подът беше червен, стените червеникаво-кафяви, а таванът – син. Това трябваше да символизира факта, че ние се намираме в ада (червено), около нас е земното (червено-кафяво) и се стремим към небето (синьо)“ (м. Гавриила, с. 107-108). Тоест един истински модернистки храм на адското отчаяние. И всичко това след Атон?! Къде сред изключителното благолепие на атонските църкви о. Софроний е могъл да види подобна мерзост?!

За влиянието на модерна върху иконописния стил на о. Софроний убедително свидетелстват неговите произведения. Ето един нагледен пример: изображението на серафим направено от архим. Софроний.^[5]

Това е детайл от иконата „Христос Вседържител“, нарисувана от него през 1974 г. ( от църквата „Св. Арх. Михаил”, Ийст-Уикхем, Уелинг (м. Гавриила. „Бытие...”. с. 138). Точно това изображение, изобразяващо по-скоро демон отколкото ангел, монахиня Гавриила (Брилиот) е избрала от цялото иконописно наследие на своя наставник, за да го помести на обложката на книгата си за него («Бытие. Творчество и жизнь арх. Софрония»). Сравнете серафима нарисуван от архим. Софроний с каноничните изображения на серафими изписани от съвременни православни иконописци. Не е нужно човек да е специалист, за да види колосалната разлика между пропитите с отровните изпарения на модернизма „творения“ на архим. Софроний, и традиционните православни икони.

В книгите за архим. Софроний написани от м. Гавриила (Брилиот)^[6] са публикувани цяла поредица негови иконописни скици и завършени икони, които ни се представят като някакво изключително явление в сферата на иконописта. Ако читателят желае, би могъл да се запознае с тях и сам да ги сравни с признати образци на иконописното изкуство. А след като се запознахме с иконописните „творения“ на о. Софроний, ни стана ясна причината за разногласието, възникнало между него и атонските отци при оценката на неговото творчество: „По времето на своето пребиваване в манастира (Свето-Пантелеимоновия — Иг. А. П.) той нарисувал само две икони. Придумали го били отците. Първо нарисувал икона по най-добрия според самия него начин, но когато я показал на отците, тя не им се понравила. Тогава нарисувал втора икона, следвайки техните указания, но тази икона пък на него не се харесала. С това неговата художествена кариера в манастира приключила” (Забележка на м. Гавриила: „това е по разказите на самия о. Софроний“, „В поисках совершенства в мире искусства”, с. 103).

Почитателите на о. Софроний навярно ще кажат, че атонските отци просто не били достатъчно сведущи в това тънко изкуство, което било достъпно само за монаха Софроний и затова не могли правилно да оценят неговите трудове. Като гледа обаче човек тези икони на архим. Софроний, разбира, че на атонците явно не бил по вкуса модернисткият дух на неговите икони, което те се и опитали да му посочат, давайки му съвети, които той не пожелал да вземе под внимание.

Извод: Никакво покаяние за „грешките на младостта“ и никакво отхвърляне и осъждане на предишните еретически връзки и възгледи при него не се е случило. Кръгът на общение у о. Софроний останал непроменен както в художествено, така и в „богословско“ отношение. Тъй нареченият „старец“ Софроний никога и никъде не се покаял за това, че бил в близко общение с такива явни модернисти, еретици и икуменисти като В. Кандински, Н. Бердяев, С. Булгаков и пр. А неговите духовни чеда, споменавайки наставниците на о. Софроний, говорят за тях като за велики творци, богослови и философи на ХХ век, за общението пък с тях – като за нещо изключително. Така ги възпитал „старецът“ Софроний. И за това не бива да бъде обвинявана западната среда, в която се „подвизавал“ о. Софроний.

Като доказателство може да се посочи животът на истински православни пастири, които се оказали в емиграция. Например духовника на Царското семейство архиеп. Теофан (Бистров), Нови Затворник (1872–1940). За модернистите и икуменистите, с които дружал архим. Софроний, архиеп. Теофан станал заклет враг, защото бил истински човек Божий^[7]. По време на Всерусийския Събор 1917–1918 гг. модернистите задали на еп. Теофан въпроса: „Ако Вие, владико, не отстъпите пред стремително връхлитащите вълни на времето… с кого ще останете? Ще останете сам!“ На това владиката кротко отговорил: „Ще остана със светия княз Владимир, просветителя на Русия, с преподобните Антоний и Теодосий Печерски чудотворци, с московските светители и чудотворци, с преподобните Сергий и Серафим, с всички свети мъченици, преподобни, светители и чудотворци просияли на руската земя, а вие, братя, с кого ще останете, ако при все вашата многобройност бъдете повлечени от вълните на времето?“^[8]

През 1920 г. архиеп. Теофан бил принуден да напусне Русия и дори по това време живял в същата държава (Франция), в която живял и о. Софроний (Сахаров), но не станал предател на Църквата, на Православието и на Русия. А о. Софроний (Сахаров) поддържал общение с модернисти (художници и богослови) както в младостта си (преди Атон), така и след пребиваването си на Света Гора.

Това, което ние няма да намерим в биографията и творенията на о. Софроний, са каквито и да било споменавания за общение с духоносни атонски старци (като естествено изключим стареца Силуан), с духовници от руската емиграция, с духовници и старци от Псково-Печерския манастир, с монаси от Троице-Сергиевата Лавра и пр. А архим. Софроний е идвал в Русия през 1957 г. и дори молил светейшия патриарх Алексий І да му осигури възможност да остане там. Но Господ не допуснал това. Патриарх Алексий му отговорил: „Отец Софроний, аз не мога всичко”.

Прави впечатление, че в своята фундаментална книга „Да виждаш Бога както си е” о. Софроний почти не се позовава не само на атонски светии, но и изобщо на свети отци. Защото всички те противоречат на цялата негова дейност и на духа на неговите писания изпълнени с „енергия на отчаянието”, „адски бездни”, „отчаяние на любовта” и прочее.

<< предишна || следваща >>

Благодатный огонь

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Този факт се привежда в статията за Софроний Сахаров в Уикипедия (https://ru.wikipedia.org/wiki/Софроний_(Сахаров)#Биография) и в статията «Константинопольский патриархат рассматривает вопрос канонизации архимандрита Софрония Сахарова» (http://rublev.com/novosti/konstantinopol-rassmatrivaet-vopros-kanonizatsii-arkhimandrita-sofroniia-sakharova).

[2] Стилът Модерн или „Арт Нуво“ възниква в края на 19 век, като самото наименование Арт Нуво указва, че носи в себе си „дух на реформа, бунт и свобода” – повече тук и тук.

[3] «Някой си господин Бедер-Хар, кюрд, предоставил на разположение на о. Софроний своя обор <...>, който се намирал в овощна градина на другия край на града, а о. Софроний отивал дотам с моторетка (м. Гавриила, с. 106–107).

[4] О. Софроний: «Разбира се, на теб ти е ясно, че да имаш СВОЯ църква това е извънредно рядка привилегия. Нашата църква е малка и в нея не се допускат свободно всички, които искат. Ползваме се от нея само група лица, които живеем в Сент-Женевиев-де-Боа; повечето от нас са монаси и монахини, всичко 20 човека“ («Письма в Россию», с. 73–74; м. Гавриила, с. 107).

[5] Описано в книгата на м. Гавриила (Брилиот) «Бытие. Творчество и жизнь архим. Софрония».

[6] «В поисках совершенства в мире искусства. Творческий путь отца Софрония» и «Бытие. Творчество и жизнь архим. Софрония».

[7]  Виж например: Архиепископ Феофан Полтавский. Новый Затворник. М.: Даниловский благовестник, 2010.

[8] „Он верил в воскресение России, если...” – (https://rusidea.org/25021904)