Любовта, отзивчивостта, архипастирската грижа и чувството за отговорност пред Бога за спасението на ближните, привличали към Архиепископ Серафим не само руските му духовни чеда, но и млади български монаси, жадуващи за ревностен духовен живот по Бога. С твърдото православно съзнание, което той полага като основа на духовния им живот, Архиепископ Серафим подготвя своеобразна духовна школа от български духовници, които в настъпващите тежки години на гонения, преследване и опустошаване на Българската Православна Църква и на духовния живот в България да бъдат образец и свидетелство за св. Православие и висок духовен живот.

И те бяха такива! При гаснещия и помръкнал български духовен живот, при смяната на старото поколение духовници с ново, възпитано в икуменически дух на протестантския рационализъм, бездуховност и равнодушие към ценностите на св. православна вяра, духовните чеда на Архиепископ Серафим, всеки според силите и възможностите си, изпълниха дълга си и не позволиха да угасне православното съзнание в България. Най-ревностните му духовни чеда възприемат от него и пренасят по-нататък не само съзнанието за ценността на св. православна вяра, но и ясното есхатологично съзнание за апокалиптичността на епохата, в която живеем, което задължава православните християни да бранят до край чистотата на св. православна вяра. На покойния вече архимандрит Серафим (Алексиев, † 13/26 януари 1993 г.), Архиепископ Серафим дава старческата си заповед: „До смерти стой против экуменизма.“^[1]

Любовта и всеотдайността на Архиепископ Серафим към повереното му руско паство в България се изразили в отеческата му грижа за неговата защита и опазване в невредимост. По време на Втората световна война той не давал благословението си на руските емигранти, живеещи в България, да постъпват като доброволци в Руския корпус, събиран в Югославия^[2], за да не извършат тежкия грях да вдигнат ръка срещу Родината си Русия и да не проливат руска кръв в братоубийство със собствения си народ.

По време на бомбардировките над гр. София той ободрявал духовните си чеда с думите, казани му някога от праведния старец Аарон — „Надеюсь, что слова праведного Старца Аарона о хорошей сторонушке, сбудутся и на моих духовных чад и мы проживем безбедно в Болгарии.“^[3]

В края на Втората световна война той полага душата си за своите чеда, по думите на Христа (Йоан 10:10; 15:13), като на 6/19 април 1945 г. официално преминава в юрисдикцията на Московската Патриаршия и се присъединява с цялото си паство към Църквата-Майка, св. Руска Православна Църква^[4].

През 1946 г., заедно с по-голямата част от руската емиграция в България, той приема съветско гражданство и получава съветски паспорт № 1 на съветски гражданин в България, с което спасява руските емигранти от репресии. По този случай покойният епископ Партений Левкийски († 17 февруари/2 март 1982 г.) казваше: — „Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби.“ – Дядо Серафим беше мъдър като змия и незлобив като гълъб.“

През 1946 г. Архиепископ Серафим участва във всенародното честване на 1000 годишнината от успението на св. Йоан Рилски заедно с делегацията на св. Руска Православна Църква, водена лично от Патриарх Алексий.

През 1948 г. той взима участие в Московското всеправославно съвещание на поместните Православни Църкви в Москва, на което излиза с два доклада — „Трябва ли Руската Православна Църква да участва в икуменическото движение“ и „За стария и новия стил“, в които предупреждава за опасността от икуменизма и от въвеждането на произволни новаторства в Православната Църква, които целят да я съсипят отвътре, каквото е въвеждането на „новия“ католически календарен стил.

Както на Втория поместен събор на Задграничната Руска Православна Църква в гр. Сремски Карловци в Югославия през 1938 г., така и на Московското съвещание, Архиепископ Серафим разглежда най-насъщните и животрептущи въпроси в живота на св. Православна Църква, прави основен разбор на протестантската същност на икуменизма в неговото модерно понятие и доказва пълната му несъвместимост със спасителността на св. православна вяра, както и недопустимостта за православните християни да събеседват и разискват с еретици, били те католици или протестанти, върху началата на православната си вяра, което е кощунство и измяна на Православието, да не говорим за общи молитви и съслужения на православни свещенослужители с еретици, което се наказва безкомпромисно от св. Православна Църква с низвергване и отлъчване. С отговорността си на Архиерей за св. Православна Църква, Архиепископ Серафим решително отсича всякакви мъдрувания по въпроса за икуменизма с думите на псалмопевеца св. Цар Давид: „Блаженъ мужъ, иже не иде на советъ нечестивыхъ!“ (Пс. 1:1).

Близките му топли отношения с Патриарх Алексий помагат да получи благословението на Московската Патриаршия за основаването на Покровския монастир в България, който по-късно стана крепост и опора на Православието в България^[5].

Най-ценното наследство на Архиепископ Серафим обаче са неговите богословски трудове, които имат общоправославно значение. Заселен промислително в гр. София, който носи името си от храма "Св. София", посветен на предвечната Премъдрост Божия – Бог Слово, Втората Ипостас на Единия Бог в Троица, и който с това е град, посветен на Господа нашего Иисуса Христа, всички богословски трудове на Архиепископ Серафим са написани и издадени тук. Най-важният от тях е „Новое учение о Софии, Премудрости Божией“, 1935 г., в който той подробно и основно разглежда и опровергава страшната кощунствена ерес на „софиянството“, загнездена от десетилетия в руската религиозна мисъл, проповядвана от Владимир Соловьов, братята князе Е. Н. и С. Н. Трубецки, прот. Павел Флоренски, прот. Сергии Булгаков и от някои руски архиереи. Лекомислено подхваната от руската интелигенция, софиянската ерес, наред с други ереси и кощунства, допринесла за развращаването и разложението на руското религиозно съзнание и съдействала за насочването на Руската Православна Църква към отстъпничество, което става една от причините, предизвикали Божия гняв с революциите в Русия.

Трудът на Архиепископ Серафим „Новое учение о Софии, Премудрости Божией“ бил представен на Задграничния Синод на Руската Православна Църква за разглеждане на въпроса за софиянството и за дейността на живия по това време негов пропагандатор прот. Сергии Булгаков. През 1937 г. за тази книга Архиепископ Серафим е удостоен от Задграничния Синод на Руската Православна Църква с научната степен Магистър на богословието. Този негов богословски труд, наред с посланието на Митрополит Сергии (Страгородски) от 1935 г. за софиянството, съдействал за осъждането на софиянството като ерес през 1936 година.

„Искажение православной истини в русской богословской мысли“, София, 1943 г., представлява сборник от студии, в които се разглеждат еретическите съблазни, прокарвани в руската богословска мисъл и религиозна философия, които размиват православния мироглед и православните критерии сред руските богослови и религиозно общество. Архиепископ Серафим не се поколебал да направи разбор и да изобличи неправилния възглед и на мастития авторитет на Задграничната Руска Православна Църква - Митрополит Антоний Храповицки, за изкуплението на човешкия род.

Всички богословски трудове на Архиепископ Серафим са посветени на защитата чистотата на св. православна вяра, изобличаването на модерните ереси и опасността от икуменически нововъведения в Православната Църква. За написването им той жертвал здравето си. Ненапразно той казвал: „Мои книги, это моя кровь.“^[6] Може да се каже, че в богословските му трудове се съдържа личният му духовен опит и писменият му завет към руските и българските православни християни за спасение в Господа, което е възможно само със съдействащата благодат на Св. Дух, която е действена единствено в св. Православна Църква и със спасителното православно вероучение, което се държи от нея.

Архиепископ Серафим почива в гр. София на 13/26 февруари 1950 г., на Неделя Православна, с което Бог засвидетелствал верността на Своя предан служител към св. Православие.

Погребан в криптата под олтара на руската църква „Св. Николай Чудотворец”, където преминали почти 30 години от живота му в ревностно архипастирско богослужение, той остава жив за духовните си чеда, а постепенно и за софиянци, за люде от провинцията, за руси и българи, за идващи от Русия и Гърция православни християни, с молитвеното си застъпничество за тях пред Бога, което се изразява в действената му помощ и в немалкото чудеса, които се извършват след молитва на гроба му. Преди смъртта си той обещал на духовните си чеда с думите на руските подвижници от XIX в. – „Если буду иметь дерзновение перед Господом, не оставлю вас.“^[7]

Проявите на благодатна помощ, извършвани на мястото на неговото упокоение, свидетелстват за благодатната святост, с която Бог го е удостоил, за неговия чист монашески живот и за ревностната му защита на св. православна вяра и св. Православна Църква.

За един период от 45 години на духовна безпътица и опустошеност на българската църковна нива, Архиепископ Серафим с молитвеното си застъпничество и светостта си, продължи живото си духовно присъствие в българския църковен живот. Дано даде Бог да видим и каноничната му прослава от св. Православна Църква^[8].

Уместно е да се поясни, че канонизацията (установяване на святост и прославяне) на Архиепископ Серафим е редно да се извърши от Църквата, на която той е бил служител. А това е Московската Патриаршия. Тъй като Архиепископ Серафим е живял и починал в България, за големите му заслуги към св. Българска Православна Църква и поради чудесата, които се извършват на гроба му в гр. София, би трябвало Българската Православна Църква да ходатайства пред Московската Патриаршия за съвместната му прослава от двете поместни Църкви.

Да благодарим на Бога за великата Му милост, в наше време, века на Отстъплението, да запали и издигне високо светилника на св. Православие с примера на живота на Своя служител и свидетел в сърцето на българската столица, богоспасаемия ни гр. София, наречен на предвечната Божия Премъдрост – Господа нашего Иисуса Христа!

Град София, 1994 г.

<< предишна

В. Л. Говорухин, „Руската църква „Св. Николай Чудотворец” в София”, Изд. „Любомъдрие”, София, 1995 г.

Книжнина

1. Архиепископ Серафим (Соболев), Новое учение о Софии, Премудрости Божией, София, 1935 г.

2. Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение православной истины в русской богословской мысли, София, 1943 г.

3. Архиепископ Серафим (Соболев), Проповеди, 1944 г.

4. Деяния Второго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви заграницей, Белград, 1939 г.

5. Деяния Московского Совещания Глав и Представителей Автокефальных Православных Церквей, Т. II, Москва, 1949 г.

6. Димитър Лазов, Екзарх Стефан, София, 1947 г.

7. Журнал Московской Патриархии, № 4, 1950 г.

8. Журнал Московской Патриархии, № 6, 1975 г.

9. Троицкое слово, № 7, 1990 г.

10. Краткое жизнеописание Архиепископа Серафима (Соболева), Фессалоники, 1991 г.

11. Жизнеописание московского старца отца Алексия Мечева, б. г. и м.

12. Лични спомени и записки на духовните му чеда.

[1] „До смърт се опълчвай срещу икуменизма.“

[2] Руски доброволчески части на германската армия.

[3] „Надявам се, че думите на праведния старец Аарон за хубавата страна ще се сбъднат и за моите духовни чеда и ние ще прекараме благополучно в България.“

[4] Отношенията му със Задграничния Синод на Руската Православна Църква са били натегнати по време на Втората световна война, поради несъгласието му с прогерманската позиция на Синода. От 1943 г. той всъщност е в разрив с него с неучастието си във Виенския събор на Задграничния Синод.

[5] Този манастир обаче през 1993 г. малко след смъртта на архим. Серафим (Алексиев) премина в разкол, в който се намира и до днес. С това действие бе направена неоценима услуга на проикуменическото крило в Българската църква. Оттогава нататък вече всеки дръзнал да повдигне въпроса за стария календар и икуменизма бива сочен като разколник и враг на Църквата - бел. ред.

[6] „Моите книги са кръвта ми.“

[7] „Ако имам дързновение пред Господа, няма да ви оставя.“

[8] Прославлението на Архиепископ Серафим бе извършено на 26 февруари, 2016 г. съвместно от Руската и Българската православни църкви в гр. София – бел. ред.