„Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?”

Тези думи на светите жени мироносици имат тайнствено значение. То е тъй назидателно, че любовта към ближните и желанието за тяхната душевна полза не ни позволяват да го премълчим.

Гробът – това е нашето сърце. Сърцето било храм, но се превърнало в гроб. В него влиза Христос чрез тайнството Кръщение, за да обитава в нас и да действа чрез нас. Тогава сърцето се освещава и става храм Божий. Но ние отнемаме от Христа възможността да действа, като съживяваме у себе си вехтия човек, действайки постоянно според влеченията на нашата паднала воля и отровен от лъжовни представи разум.

Христос, бидейки въведен чрез Кръщението, продължава да пребивава в нас, но сякаш изпонаранен и умъртвен от нашето поведение. И неръкотворният Божий храм се превръща в тесен и тъмен гроб. Върху неговия вход бива привален много голям камък. Божиите врагове поставят стража при гроба, запечатват здраво затворения с камък вход, като печатът е поставен за да може не само с тежестта си да възпира онези, които биха пожелали да се докоснат до камъка. Божиите врагове сами следят щото умъртвяването да бъде съхранено. Те обмислили и поставили всички необходими препятствия за да предотвратят възкресението, да го възпрепятстват и направят невъзможно.

Камъкът – това е недъг на душата, чрез който биват запазени в пълна неприкосновеност всички останали недъзи. Недъг, който светите отци наричат безчувствие^[1]. Що за грях е това? Дори не сме чували за такъв, ще кажат мнозина. Според определението на светите отци безчувствието е умъртвяване на духовните усещания, то е невидима смърт на човешкия дух по отношение на духовните предмети при пълно развитие на живота по отношение на веществените предмети.

Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Въпрос, изпълнен със загриженост, печал и недоумение. Такава загриженост, печал и недоумение изпитват тези души, които са се насочили към Господа, изоставяйки служението на света и греха. Пред погледа на тези души се открива с целия си ужас, мащаб и значение недъгът на безчувствието. Те съжаляват, молят се с умиление и се упражняват в четенето на Божието Слово, изоставили всяко друго четене, пребивават в постоянно съзерцание на своята греховност, в постоянно страдание заради нея и желаейки да станат свои на Бога и да Му принадлежат, те усещат неочаквана и неизвестна за служителите на този свят съпротива вътре в себе си: безчувствието на сърцето. Сърцето, поразено от предишния нерадив живот като от смъртоносна болест, не намира в себе си никакви признаци на живот. Напразно умът събира мисли за смъртта, за Божия съд, за множеството извършени съгрешения, за адските мъки, за райските наслади. Напразно умът се опитва да удари по сърцето с тези мисли – то пребивава без съчувствие към тях, като че и адът, и раят, и Божият съд, и съгрешенията, и падналото и погибелно състояние нямат към сърцето никакво отношение. То спи дълбок сън, смъртен сън; то спи напоено и упоено от греховна отрова. Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Този камък е тъй голям...

Според наставленията на светите отци, за да бъде унищожено безчувствието от страна на човека, изисква се постоянно, търпеливо и непрекъснато действие срещу него, изисква се постоянен, благочестив и внимателен живот. Чрез такъв живот се повежда духовната бран срещу безчувствието, но само със собствени усилия човекът не може да умъртви тази смърт на човешкия дух; безчувствието се унищожава от действието на Божията благодат. Ангел Божий по Божие повеление дохожда и помага на трудещия се и изнуряващ душата си, отмества камъка на коравосърдечието от сърцето, изпълва сърцето с умиление, възвестява на душата възкресение, което бива обичайна последица от постоянното умиление^[2]. Умилението е първият признак за оживяването на сърцето за Бога и вечността. Що е това умиление? Умилението е усещане от човека на милост и състрадание към самия себе си, към своето бедствено състояние, състояние на падение и на вечна смърт. За това как йерусалимските жители били приведени към такова настроение и се съгласили да приемат християнството след проповедта на св. ап. Петър в Писанието се казва, че на тях на сърце им стана умилно (Деян. 2:37).

Тялото на Господа не се нуждаело от благовонното миро на мироносиците. Помазването с мирото било изпреварено от възкресението. Но светите жени с благовременната покупка на мирото, с ранното идване на живоносния гроб с първите лъчи на слънцето, с пренебрегването на страха, който бил внушаван от злобата на Синедриона и воинската стража, която пазела гроба и Погребания, заявили и опитно доказали своята сърдечна привързаност към Господа. Техният дар се оказал ненужен, но пък стократно бил възнаграден с явяването на невиждан досега от жените ангел, носещ известие, което не можело да не бъде преизобилно вярно – известието за възкресението на Богочовека и с него възкресението на човечеството.

На самия Бог не Му е нужно посвещаването на нашия живот и на всичките ни сили и способности в служение Нему; това е нужно за нас. Нека ги принесем като миро на Гроба Господен. Нека навреме да купим миро – благото произволение на душата. Нека от младите си години се отречем от всякакви жертви пред олтара на греха и на тази цена да купим миро – благото произволение. Служението на греха не е възможно да се съедини със служението на Бога. Първото унищожава второто. Нека не допускаме грехът да умъртви в душата нашето съчувствие към Бога и всичко божествено! Да не допуснем грехът да ни запечата със своя печат и да простре тиранично властта си над нас.

Встъпилият в пътя на служението Богу от дните на неповреденото юношество и пребиваващ в това служение с постоянство се подчинява на непрестанното влияние на Светия Дух, запечатва се с изхождащите от Него благодатни и всесвети впечатления, придобива в свое време деятелно познаване на Христовото възкресение, оживява духом в Христа и по Божие повеление и избиране става проповедник на възкресението за своите братя.

Който поради незнание или увлечение е поробен от греха, встъпил е в общение с падналите духове, станал е част от тях, загубил е връзката си с Бога и небожителите, нека да се излекува чрез покаянието. И нека не отлагаме нашето излекуване от ден на ден, за да не се промъкне към нас неочаквано смъртта и да ни похити внезапно, за да не се окажем неспособни да влезем в селенията на безконечния покой и празнуване, за да не бъдем хвърлени като непотребни плевели в адския огън, който вечно гори, но не прегаря. Изцеряването на застарелите недъзи не става тъй скоро и удобно, както ни го представя човешкото незнание. Не без причина Божието милосърдие ни дава време за покаяние; не без причина всички светии са умолявали Бога да им дарува време за покаяние. Нужно е време, за да се изгладят греховните впечатления; нужно е време да се запечатаме със Светодуховни впечатления; нужно е време да очистим себе си от нечистотата, нужно е време, за да се облечем в ризата на добродетелите, да се украсим с боголюбезни качества, с каквито са украсени всички небожители.

В човека, който е приготвен за това възкръсва Христос и гробът-сърце отново се превръща в храм Божий. Стани, Господи! спаси ме, Боже мой! (Пс. 3:8); в това тайнствено и в същото време истинно и реално Твое възкресение се заключава моето спасение. Амин.

Святитель Игнатий (Брянчанинов), Аскетическая проповедь, Москва, 1993.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Лествица. Стъпало 18.

[2] Лествица, Стъпало 1, т. 6.