Тази прит­ча ни привежда само еван­ге­лист Лу­ка. Тя е изложена като отговор на Гос­по­да на въ­прос на изкушаващ Го, тоест на искащ да Го улови на дума, книж­ни­к: «какво да направя, за да наследя живот вечен?».

Гос­под заставя лукавия законник сам да даде отговор с написаното в книгите Вто­ро­за­ко­ние (Втор. 6:5) и Ле­вит (Лев. 19:18) относно любовта към Бо­га и към ближния. Ука­звайки му изискванията на За­ко­на, Гос­под искал да го застави да вникне по-дълбоко в си­лата и зна­че­нието на тези изисквания и да разбере колко далече стои той от тяхното изпълнение. За­кон­никът очевидно и сам по­чув­ствал това, защото се казва, че той, «като искаше да се оправдае», попитал: «А кой е моят ближе­н?» С това той искал да каже, че ако и да не изпълнява изискванията на За­ко­на, както би следвало, то е само поради неопределеността на тези изисквания, тъй като било неясно ко­го именно сле­два да разбира под свой «ближе­н».

В отговор Гос­под разказал чудната притча за човека, налетял на разбойници. Покрай него минали и све­ще­ник, и ле­вит, но се смилил само един са­ма­ря­нин – чо­век, нена­виждан от иудеите и пре­зи­ран от тях. Този сама­ря­нин по-добре от свещеника и левита разбирал, че при изпълняването на заповедта за ми­ло­сър­дието не бива да се прави разлика меж­ду хората: всички хора са ближни нам. Както виждаме, тази прит­ча не съответствала напълно на въпроса на законника, защото той питал: «Кой е моят ближен?», а прит­чата по­ка­з­ва как и кой от тримата, ви­дели нещастника, се оказали ближни нему.

Сле­до­ва­тел­но притчата ни учи не само кого да считаме за ближ­ен, а как сами да станем ближни на всеки човек, нуждаещ се от милосърдие. Разликата меж­ду въ­про­са на книж­ни­ка и отговора на Гос­по­да има голямо зна­че­ние, защото във Вет­хия За­ве­т, с цел ограж­дане на богоизбрания народ от вредни влияния, било уста­новено раз­ли­чие меж­ду околните народи и «ближ­ни» за ев­реите се считали само техните съ­оте­че­ственици и единоверци. Но­во­за­вет­ният нрав­ствен за­кон обаче от­ме­ня всички тези разли­чия и учи вече на все­об­емаща всички хора еван­гел­ска любо­в. За­кон­никът попитал: «Кой е моят ближ­ен?», сякаш боейки се да възлюби хората, които не бивало да обича. Гос­под го по­учава, че той е длъжен сам да стане ближе­н на този, който е в нужда, а не да се пита ближ­ен ли му е той или не. Не на хората трябва да се гледа, а на своето соб­стве­но сър­це, в което не бива да я има студенината на свещеника и ле­ви­та, а ми­ло­сър­дието на Са­ма­ря­ни­на.

Ако ти правиш разлика между тези, които са ти ближни и тези, които не са, то няма да се отървеш от жестоката студенина към хората и ще подминеш «налетелия на раз­бой­ници», както постъпили све­ще­никът и ле­витът, макар онзи човек да им бил ближен, бидейки сам иудеин. Ми­ло­сър­дието е усло­вие за наследяване на вечния живот.

Ар­хи­епи­скоп Авер­кий (Та­у­шев). Ру­ко­вод­ство к изу­че­нию Свя­щен­но­го Пи­са­ния Но­во­го За­ве­та. Чет­ве­ро­е­ван­ге­лие. Джор­дан­вилль: Св.-Тр. мо­на­стырь 1954.

Превод: Десислава Главева