В Трета книга Царства се разказва за една вдовица, която по време на сушата и глада, върлуващи тогава, имала намерение да направи с последни­те си запаси от брашно и масло питка, и след като я изядат заедно със сина си, да умрат. Между­временно идва при нея прор. Илия и я моли да нахрани първо него, а после да ядат те двамата. И жената не се поколебава да изпълни исканото: тя, майката, по времето на глад и нужда не предпочете чедото си пред Илия.

Пред очите на Самия Бог се извършва богоугодното – незабавно и с охота се дава исканото, дава се не някаква част от излишъка, но в недостига се отдава всичко; тогава, когато децата гладу­ват, преди тях се нахранва чуждият: в нуждата и глада милосърдието е предпочетено пред храната, за да се спаси животът на душата и заради спасителния подвиг е пренебрегнат телесният живот.

Тогава Илия, предизобразявайки Христа, като показва, че Той незабавно въздава на всеки за милосърдието, се обръща към вдовицата: „Тъй говори Господ, Бог Израилев: брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята” (3 Цар. 17:14).

По такъв начин с вяра в Божественото обещание е умножено и преумножено у вдо­вицата онова, което е предоставила, и чрез увеличаването и умножаването на делата на правдата и милосърдието гърнетата с брашно и елей се препълват: майката не само че не отнема от чедото това, което е дала на Илия, но със своята милосърдна и благочестива постъпка придобива много повече за него. Без да знае за Христа, без да е чувала за запо­ведите Му, тя, неизкупена с Кръста и страданията Му, с храна и питие е въздала за кръвта (си)^[1].

От това се вижда колко греши в Църквата онзи, който, като предпочита себе си и децата си пред Христа, пази богатствата си и не споделя големите си придобивки с нуждаещите се бедняци.

Свещеномъченик Киприан, епископ Картагенски, Книга за благотворителността и милостинята, Изд. „Православна класика”, 2018 г.

[1] Тоест за душата си (срв. Притч. 1:18) - бел. ред.