За това е опасно да се говори открито, но антимодернистите не биха желали думата „модернизъм” да изгуби своето значение. Тази дума все още служи като силен дразнител, предизвиква желание да бъде присвоена, оспорена, от нея се опитват да избягат или да се укрият.

Модернизмът не съществува

Достатъчно често се чува: „няма такова нещо като модернизъм”, „вие сте си го измислили”. Не съществуват никакви модернисти. Убеждават ни: „На православните навсякъде им се привиждат модернисти, защото те не обичат хората като такива и са готови да подложат на поругание всеки, а особено такива симпатични хора като митр. Антоний Сурожки или о. Александър Шмеман”.

Вие самите сте модернисти

Малко по-оригинален изглежда софистическият прийом в модернизъм да бъдат обвинени самите православни. Прийомът „я по-добре ти се виж” или „не плюй по отражението си в огледалото” позволява да бъдат постигнати две цели. Първо, така се нанася обида. За православния такова обвинение е неприятно и освен това обикновено той няма готов отговор.

Второ, софистът прокарва внушението, че модернизмът не е нещо чак толкова лошо, щом и самите православни са болни от него. Това, на което се разчита е, че за православните ще бъде по-лесно да се примирят с модернизма, отколкото да признаят своята лична неправота.

Накрая, този прийом съдържа заплахата думата „модернизъм” да бъде лишена от смисъл и да се превърне в клише. А това се улеснява и от обстоятелството, че модернизмът, както казват, е нещо „само привидно” и в църковната действителност нищо не съответства на тази дума.

Всичко тези неща изброени дотук дават чувство за удовлетворение. Ако така се борят с думата „модернизъм”, значи тя все още значи нещо. А от критиката, била тя и нечестна, нека се опитаме да извлечем полза.

Като начало нека не подценяваме модернистките предразсъдъци. Модернистите наистина мислят така: нечестно, нечисто, но мислят. В техните мисловни ходове са въплътени лъжовни знания получени чрез лъжеименно познание. Патологичното съзнание^[1] закономерно ражда точно такива мисли.

Модернизмът само се привижда

Не ни представлява проблем да се съгласим с това, че модернизмът като термин описва не действителна реалност, а само привидна такава.

Православието е истинно, а модернизмът е нещо мнимо. Той се мисли като нещо реално от конкретни лица, точно такива като митр. Антоний (Блум) и о. Шмеман. И идеологическите мотиви на тези лица могат да бъдат установени с точност.

Самите модернисти са измислили модернизма и го използват в качеството на мироглед. Той битува в тяхното съзнание, а ние само изследваме любопитния социологически факт как на уважавани и психически здрави хора им се привижда нещо, което го няма. Изследвайки тяхната мисъл, ние изучаваме това, което на тях им се привижда – точно това, а не нещо друго. В своите сънища те живеят в свят, в който те са абсолютно свободни да мислят, говорят и правят каквото им се прииска.

Това им се привижда поради царящия в душите им безпорядък. А ние изясняваме на базата на конкретен материал какъв точно безпорядък трябва да е налице, за да изглежда тази лъжа истина. Затова четем и коментираме съчиненията на модернистите, подреждаме артефактите от тяхната дейност и анализираме събитията и процесите инспирирани от тях.

Модернизмът е ново явление

Модернизмът като термин е уязвим за манипулации, тъй като едновременно е безсмислен и изпълнен със смисъл. Той има значение, но описва само фантазии, макар тези фантазии да са социално мотивирани и обществено задължителни.

Ще покажем тази уязвимост чрез следния пример:

Ние определяме модернизма като принципно ново, съвременно явление. Самото название произлиза от къснолатинското modernus, „съвременен”, „нов”. Това не е просто нова религия, а религия, в която новото е главен обект на поклонение. Това не е просто ново езичество, а култ, в който на новото се покланят като на бог, но като на светски, земен „бог”. Това не е просто нов гностицизъм, а гностицизъм, за който св. Серафим (Соболев) казва, че не може да бъде разбран, за разлика от всеки друг гностицизъм, който макар и абсурден и погрешен поне може да бъде разбран.

Тоест в нашия случай новото влиза в определението и самото название на модернизма и обозначава неговата същност. Обикновено нашите съвременници смятат това за маловажно дори когато решават да се борят с модернизма.

Първо, новото в модернизма изглежда достатъчно очевидно за да бъде доказвано и използвано като обект на анализ. Модернистите често изобщо не крият новостта на своите възгледи. Дори своите архаизиращи проекти оправдават с етикети като „нов”^[2], „по новому”, както и чрез митове като „възраждане”^[3], „движение напред” и т.н.

Второ, това, че нещо е ново, ако приемем, че това е неговата същност, дава твърде малко информация и предмет за критика. Ново? И какво от това? Малко ли нови неща има. Днес всичко е ново.

Наричайки модернизма „нов” и само „нов” по същността си, ние сякаш изместваме позицията си извън почвата на Църквата, а това никой не би искал.

По тези причини антимодернистите обикновено разглеждат модернизма като специфично религиозно явление, въпреки че религиозното в него не е повече отколкото в марксизма. Затова те изучават модернизма, сравнявайки неговите тезиси с учението на древните ереси и философски учения.

В стремежа да бъдат вкарани ученията на съвременните модернисти в рамките на известни в миналото ереси се изразява и своеобразната църковност на някои изследователи. Те се опитват да останат на почвата на преданието, при това на юридически авторитетно предание.

Антимодернистите освен това съпоставят възгледите на модернистите с Православието и разбира се, установяват едно или повече разминавания.

Недостатък на този метод се явава и това, че между учението например на проф. А. И. Осипов и Православието разминаванията са безкрайно много. Методически по-правилно би било да се опитаме да намерим поне едно съвпадение на учението на модернизма с Православието, но доколкото ни е известно никой не е направил това.

И тъй, получава се така, че едни борци с модернизма повдигат против него конкретни обвинения: например в несторианство, монофизитство и пр., а ние предлагаме модернизмът да бъде определен просто като ново, а не старо явление.

Новото време

Модернизмът е част от поредица еднородни нему явления, но явления, също така нови, както самия той: масовата политика, масовата култура и масовата религия.

Новото време е епоха на отстъплението, ето това посочваме, когато говорим за новостта на модернизма. Поради това понятието новост и в частност ново време се явява напълно съдържателно.

Отделен въпрос е дали това различие е голямо или малко, но днес консерваторите, тоест всички десни модернисти вярват в новото, вярват в бъдещето или в миналото като вариант на новото. А антимодернистите не вярват в нищо ново. Такова няма и не може да има. Новото е „суета всяческая” (Екл. 1:2-11, слав.).

Ново означава неистинско. Ново, тоест нямащо същност, такова, което не е създадено и не е установено от Бога.

В днешния свят в действителност „всичко е ново”, и това означава, че ние живеем в епохата на отсамната, светска, земна есхатология, във времето на ръкотворния златен век.

Ново, това означава измислено от човека и основано само на неговото желание за власт. Това е вяра в новия тип социално самоспасение и в нов тип отсамен, земен спасител.

Новото е мит, а вярата в митове е осъдителна за християнина.

Православните модернисти

След като сме решили да извлечем полза от клеветите и оскърбленията, нека извървим този път до край.

Ние, православните християни от края на ХХ и началото на ХХІ век, всеки от нас по своему и в специфична за всеки степен сме заразени от модернизма, тоест от същите тези духовни заболявания, от които е болен днешният свят. И това не бива да казваме водени само от лъжливо смирение. Изследвайки детайлно своите мнения, ние ще открием много интересни неща, а по-точно това, че тегнем към някакъв определен вид на масовата култура, симпатизираме на някоя модернистка школа или на някой определен модернист.

Езикът ни не се преобръща да наречем тези привързаности неосъзнати. По-скоро те се явяват предразсъдъци, възпоменания от света на вещите, които неразумно сме пренесли в умозрителния свят.

Лично аз съм имал познати модернисти и това бяха добри хора. Трудно ми е да хвърля камък по тях и се старая да избягвам това. Но как следва да бъдат оценени тези чувства? Мисля, като свидетелство, че битът и частният живот нахлуват в живота, който ние сме длъжни да проживяваме пред Божието Лице.

При тези обстоятелства утеха за нас се явява само истината, че човекът и в частност православният християнин не се явявя мярка за всички неща.

Ние сме болни от духовните болести на този век и трябва да прибягваме към Лекаря на нашите души и тела, Който само може и има властта и правото да измерва и претегля всеки от нас.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Духовно болно, тотално фалшифициращо съзнание. Състои се в това, че човекът доброволно избира за своя духовна родина света на мнимите същности, втората реалност, а не света създаден и управляван от Бога. (Образователен портал „Два града”) – бел. прев.

[2] Например „неаортодоксия” с представители Христос Янарас, прот. Георги Металинос, митр. Иеротей (Влахос) и пр., също и „неопатристически синтез” с представители прот. Георги Флоровски, прот. Иоан Майендорф и пр. – бел. прев.

[3] Например „литургичното или евхаристийно възраждане” (прот. Ал. Шмеман, прот. Николай Афанасиев и пр.) – бел. прев.