Свети новомъченик Евгений Родионов
Когато през нощта на 23 май 1977 г. Любов Василиевна Родионова ражда своя единствен син Евгений, навън е чудна и ясна пролет. Младата майка поглежда през прозореца и в този миг вижда падаща звезда. Сърцето й се свива и изпълва с тревожно предчувствие. Но след успокоителните думи на акушерките го забравя.
За да си го припомни отново след 19 години...
Евгений Александрович Родионов е роден на гореспоменатата дата в село Чибирлей Пензенска област, Русия и като кротко и сравнително здраво дете е истинска радост за родителите си. Тревожи ги само едно - малкият расте, а все още не е проходил. По съвет на близки го кръщават. Скоро след това Женя уверено прохожда.
За втори път той попада в църква през есента на 1989 г., за да се изповяда и причасти преди началото на новата учебна година. Но беда! Оказва се, че момчето няма нагръден кръст. Тогава свещеникът подарява на Женя кръстче, което бъдещият великомъченик няма никога да свали. Дори майка му е учудена, че го носи постоянно, даже когато се къпе и все настоява синът й да го свали, най-вече за да не му се подиграват в училище. Отговорът гласял: ”Нека. Така съм решил и така ще бъде! Никога няма да си сваля кръстчето!” Никой от съучениците му дори не посмява да опита да му се подиграе. Нещо повече - приятелите му постепенно сами започват да си майсторят нагръдни кръстчета. Женя е само на 14 години, когато научава и започва да осмисля догмата за Света Троица, а после го обяснява на майка си. Той е добър и прилежен ученик, запомня бързо, самостоятелен и отговорен е. Майка му е мебелен технолог и затова, когато след развода с баща му парите започват да недостигат, момчето, завършило девети клас, напуска училище, за да работи с нея и да й помага финансово. На работа всички са изключително доволни от Женя, животът на майката и сина бавно, но сигурно започва да се стабилизира. Купуват си двустайно жилище, живеят скромно и щастливо. Младото момче е весело и жизнерадостно, занимава се със спорт, обича да готви, посвещава на майка си по детски чисти и нежни стихове.
През 1995 г. Женя получава повиквателна, като дори за миг не помисля, че може да не постъпи в армията. При това отива с християнски пояс под дрехите. На 10 юли 1995 г. произнася воинската си клетва и скоро е разпределен в Гранични войски.
На 13 февруари 1996 г. младият войник е на дежурство в контролно-регистрационния пункт на административната граница между Чечня и Ингушетия. С него са и войниците Андрей Трусов, Александър Железнов и Игор Яковлев. Охраняваният път е най-важният в околността, особено за чеченските терористи. Вечерта е тъмна и студена, а на пункта, приличащ повече на автобусна спирка, няма осветление и заслон. По едно време се приближава линейка, която войниците спират за проверка. В нея има скрито оръжие и множество терористи. Започва борба и въпреки упоритата съпротива четиримата войници са пленени. Когато отсъствието им е забелязано е вече късно. Въпреки следите от кръв на пункта, местното военно ръководство разпраща до родителите на пленените войници телеграми, призоваващи „дезертьорите” да се върнат.
Оттук започва кошмарът на една майка и нейния 18-годишен син. Напразно Любов Родионова уверява военните, дошли да претърсят жилището й, че синът й никога не би избягал, че явно е пленен. До момента, в който военните сами признават, че войниците са отвлечени, минава ценно време.
Отчаяна, майката сама тръгва да търси детето си. Преминава през планините на Кавказ, през окопи и затънтени села, уморена, гладна, съвсем сама. Среща се с много от още живите тогава главатари на терористите, от които е унижавана и бита. Но пак става и продължава напред. Със себе си носи снимка на Женя и снимка с терориста Хаттаб, която й служи вместо пропуск из кавказките дебри.
През това време пленените момчета са затворени, редовно пребивани, лишавани от храна, унижавани. Ужасът продължава цели 3 месеца в подземията близо до Бамут в Чечня. През цялото време на четиримата повтарят едно и също нещо - че мъченията веднага ще спрат и те ще бъдат освободени, ако се откажат от Христа и Православието и приемат исляма. От четиримата войници само Женя носи на гърдите си кръст и затова чеченците искат той да го свали и стане мюсюлманин. И така цели сто дни...
Всичките четири момчета отказват да предадат Бога. Тримата ги разстрелват, а на 23 май 1996 г., на връх рождения му ден ритуално е обезглавен и Женя Родионов...
През това време майка му продължава да броди из планините на Кавказ и да го търси. Когато до нея достига вестта за смъртта му, отказва да повярва. Срещу 4 хиляди долара местни жители й показват мястото, където синът й е погребан.
Любов Родионова залага жилището си, продава всичко ценно и заедно с няколко войника отива на посоченото място. Там копаят дълго през нощта на светлината от фаровете на камиона, с който са дошли. Изведнъж един от войниците се провиква: ”Кръстче!“ и майката припада, разбрала, че това е тялото на единственото й дете!...
След като ДНК-експертизите го потвърждават, тялото на Женя е превозено до дома в село Курилово в Подмосковието. Скоро Любов Родионова пътува отново до Бамут. Този път, за да откупи главата на сина си. Увива я с нежна любов и се прибира с влака в къщи. Детето й скоро е погребано, а добри хора дават пари за огромен дървен кръст на гроба. Скоро от мъка си отива и Александър Родионов - бащата на Женя.
В присъствието на представител на ПАСЕ Любов Родионова се среща за кратко с убиеца на сина си - Руслан Хойхороев. Той потвърждава, че Женя е бил убит заради отказа си да стане мюсюлманин.
Скоро обаче се случва чудо - мълвата за воина-мъченик се разнася из цяла Русия, съобщава се за чудеса след молитвеното му призоваване. Евгений се явява във видения на вярващи, облечен в червената багреница на мъчениците. Новината за подвига на 19-годишното момче се разпространява във всички православни страни, стига дори до неправославни държави. С всяка изминала година, посещаващите гроба на мъченика се увеличават; рисуват се икони с неговия лик, някои от които започват да мироточат. Правят се документални филми, пишат се стихове и песни, организират се литийни шествия. И все в негова памет...
През 2004 г. под народния натиск Синодалната комисия към Московския Патриархат се събира да разгледа канонизацията му и излиза с потресаващото становище, че за момента „липсват доказателства Евгений Родионов приживе да е водил редовен църковен живот и че доказателствата за героизма му не са достатъчни”. Мъченическата смърт обезмисля първия „аргумент”, а доказателствата не са в никакъв случай по-малко, отколкото при хилядите вече канонизирани мъченици и новомъченици. Разбира се, подобна духовна слепота изобщо не може да смути милионите православни християни, които твърдо вярват, че след канонизацията в сърцата им, скоро ще има канонизация и от Църквата.
В момента нагръдният кръст на светия новомъченик за Христа Евгений Воин се намира в олтара на църквата „Свети Николай” в Пижах, Москва. Не секва потокът от вярващи хора, които посещават храма и с вяра, любов и признателност се прекланят пред великия подвиг на преданото до смърт на Бога руско момче.
Любов Родионова тъгува по сина си с вечната тъга на майката, но е горда с героизма му, с непоколебимостта му и с верността му към Господа и Църквата.
Когато Женя Родионов се ражда през топлата майска нощ на 1977 година, сърцето на майка му се свива при вида на падащата звезда. Сега обаче всички знаем, че тя е символизирала родилата се и идваща при нас ангелска душа. След 19 години тази смела и вярна душа отново се завърна при Бога, за да ни води и осветява пътя ни. Като още една неръкотворна звезда в лика на Господните мъченици. Като победила злото звезда. Като звезда, която свети в сърцата ни....
Редакционен коментар: На 23 май 2010 г. се навършват 14 години от мъченическата кончина на Евгений Воин. За съжаление, неговата канонизация среща много противници сред църковната администрация на РПЦ, които не желаят да приемат факта, че Евгений Родионов е извършил истински мъченически подвиг. Секретарят на Синодалната комисия по канонизация в РПЦ – свещ. Максим Максимов заявява: ”Епохата на руските новомъченици и изповедници вече е завършила, колкото и да я разтягаме. Можем да прокараме граница до 1970 г., най-много до 1980 г., когато за отвъдния свят заминаха последните изповедници, излезли от лагерите. Да се причислява Евгений Родионов към лика на новомъчениците и изповедниците е вид фалшификация, защото съвременна Русия се намира в съвършено различен период.” За православните християни подобен довод звучи налудничаво, особено от устата на иерей. Както казва и прот. Александър Шаргунов: „Излиза, че епохата на гоненията на Църквата вече е завършила и няма да има повече мъченици, а да се твърди такова нещо е истинска ерес.” Слава Богу, не всички в РПЦ са на подобно мнение и мнозинството от хората са сигурни, че рано или късно канонизацията на мъченик Евгений Родионов ще стане факт. Но дотогава нищо няма да спре вярващият народ с вяра, любов и благоговение да се обръща към младия Христов воин с думите: „Свети новомъчениче Евгение, моли Бога за нас!” |