Цариградската патриаршия и парите
Всички изследователи на историята на Цариградската патриаршия по време на турското робство свидетелстват за въведената от нея изключително порочна практика за събиране на приходи от подчиненото й паство. Константин Иречек, например, пише: „Парите царяли над всичко в Цариградската църква”, и разкрива любопитни подробности относно тази практика.
„Цената на патриаршеския сан, която в 1573 г. достигала само 6000 дуката, с течение на времето се увеличила 25 пъти. За да може да си набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на източното християнство оценявал отделните епископства едно на друго по 4000 дуката. Епископите пък знаели да изискат тази сума и освен това да намерят средства не само за да се обзаведат разкошно, с което те се отличавали от строгата бедност на мохамеданските имами, но и чрез подкуп на чиновниците да хвърлят в затвора или да изпратят на заточение в Азия всекиго, който не им се понрави. Изворът на техните приходи съвсем не били църковните имоти, а изключително тегобите на народа под разни форми.”[1]
За възникването на тази практика, която принуждавала пасомите да скриват всичко ценно в домовете си при вестта за предстоящо „душепастирско” посещение на местния гръцки владика, обикновено бива обвинявана турската власт и в частност султанът, който изисквал пекшиш (тур. – дар, подарък) за всеки новоизбран цариградски патриарх. Истината обаче е друга. От трудовете на историците, отразяващи този период, като например Алексей П. Лебедев[2] и Чедомир Марианович[3], става ясен какъв е истинският й произход.
След падането на Трапезундското царство (1462 г.) в Цариград се преселили много арменски гърци, които се установили около Патриаршията във Фенер. По природа тези гърци били много хитри и изкусни в интригите, а във времената на робството още повече развили тези свои умения.
През 1472 г. сред цариградските гърци се разгорели спорове относно избора на патриарх. Образували се две партии. За да прокара кандидатурата на своя кандидат за патриарх, едната от партиите предложила на султана дар (пекшиш) в размер на хиляда дуката. Султанът приел парите и въвел в длъжност желания кандидат за патриарх (Марк ІІ). Научавайки за това, другата партия предложила 2000 дуката Марк да бъде свален и мястото му да заеме Симеон Трапезундски. Султанът приел и тези пари и поставил за патриарх Симеон (1472-1475).
Това подтикнало турците да въведат за правило всеки нов патриарх да заплаща известна сума при получаването на берат, като с времето тази сума постоянно нараствала. Патриаршията била длъжна да плаща и годишен данък в размер на 4000 дуката (48000 златни франка), който обаче впоследствие бил намален. Също така патриарсите трябвало да дават огромни суми във вид на подкупи на турски паши и различни влиятелни лица.
Поради това, а и заради непрекъснатите интриги помежду им, основна цел за тях станали парите. В тяхното преследване фанариотите не се свенели да потъпкват всички морални християнски норми, превръщайки Църквата в търговско средище и търгувайки с всичко с едничката цел да се сдобият с пари. Духовните длъжности станали предмет на най-срамна търговия. Във Фенер всичко се продавало: патриаршески сан, владишки чин, епархии, манастири, църкви. Европейскитe пътешественици от 17 и 18 век единодушно рисуват поразителна картина на оная страшна развала, която обхванала Цариградската патриаршия и която паднала като черно тегло и тежка неволя върху поробените народи[4].
През 1735 г. руският посланик в Цариград Вешняков пише на своето правителство: „Тукашните (цариградски) гърци в по-голямата си част са шмекери, които нямат нито вяра, нито закон, нито чест, а главният им интерес са парите.”[5]
Подобно е и свидетелството на граф Орлов през 1770 г.: „Тукашният народ е раболепен, лъжлив, непостоянен, дързък и сприхав, алчен е за пари и плячка, та нищо не може да ги удържи от тоя стремеж. Лековерие и лекомислие, трепет пред турците също не са от последните достойнства на нашите едноверци. Изповядват вярата само на думи, а в сърцето си нямат и най-малка следа от християнски добродетели. Привикнали са да живеят в разврат и невежество.”[6]
Чрез интриги и финансови машинации фанариотите с цел лично облагодетелстване и придобиване на повече власт сложили ръка дори на Печката патриаршия и Охридската архиепископия, които закрили съответно през 1766 и 1767 гг.
Още патриарх Генадий Схоларий (1405-1473) пише за симонията като за сериозен църковен проблем, но със съжаление признава, че той и неговите съмишленици не били в състояние да се справят с нея. В Цариградската патриаршия се провеждат дори два събора за борба с това печално явление. Макар някои историци да твърдят, че симонията била преборена по времето на патриарх Йеремия ІІ (1536-1595), съществуват свидетелства, че нейни рецидиви продължават през следващите векове и дори до наши дни.
Съборите разглеждат понятието симония в строго библейски аспект – придобиването на свещен сан срещу заплащане. Названието й идва от името на Симон Влъхв, за когото се разказва в Деяния на светите апостоли. „А Симон, като видя, че Дух Светий се дава чрез възлагане ръцете апостолски, донесе им пари и рече: дайте и мене тая власт, та, комуто възложа ръце, да приема Духа Светаго” (Деян. 8:18-19).
Посилната издръжка на свещенослужителите обаче и заплащането от страна на вярващите на някои чинопоследования Църквата винаги е възприемала не в контекста на горния текст, а в светлината на библейските слова: „Не вързвай устата на вол, който вършее” (Втор. 25:4), и на апостол Павловите думи: „работникът заслужава своята заплата”[7] и „Ако ние сме посеяли у вас духовното, много ли е, ако пожънем у вас телесното?”[8]
Проблемът обаче е, че гръцкото духовенство през османския период жъне от своето паство телесното в непосилен за него размер. Така, през 1864 г. руският вицеконсул в Пловдив, Найден Геров, който е имал възможност отблизо да следи и добре да познава работите, в една обширна записка до руското правителство между другото пише: „Гръцкото духовенство при това гледало на българите като на свои крепостни. Купувайки архиерейските катедри за грамадни суми, гръцките владици отивали в България с огромни дългове от 300, 400 и 500 хиляди гроша. Всеки от тях смята своята епархия като аренда и се грижи само как да извлече от нея по-голям доход. Едни от тях прикриват своето користолюбие с лицемерие, но повечето по строгост и безпощадност при събиране на владичките данъци никак не отстъпват на наемателите на държавните данъци. Всички те не пропускат нищо, за да вземат повече и явно тъпкат и правосъдие, църковни правила, и вяра, и закон - и всичко.”[9]
Сръбският писател Доситей Обрадович също свидетелства как „гръцките владици, които идвали в бедна Сърбия и в Босна и Херцеговина одирали живи изнемощелите сърби, а там, където в костите им все още бил останал мозък, и него изпивали.”[10]
В същото време гърците не само не сеели духовното и не учели християните на християнско благочестие, но напротив – развращавали ги с езическата елинска мъдрост и се стараели да ги погърчат. Руски пътешественици свидетелстват за действащи храмове на Цариградската патриаршия включително и съборни църкви, които се намирали в пълно запустение и то не по вина на турците. Много от тези пътешественици пишат, че турците полагали повече грижи за древните християнски паметници отколкото гърците, съобщават също за изключително небрежно отношение към богослужението, за отвратителното гръцко носово пеене, за предпочитането от гърците на античните гръцки философи пред светите отци, за това, че в много случаи гърците лъжели руснаците, че били притеснявани от турците само за да изпросват по-големи дарения, и прочее и прочее[11].
Ако някой си мисли, че всички тези гръцки безобразия са минало, жестоко се лъже. Както показват събитията около украинския църковен въпрос, Фенер е същият и днес. Той не само не се е променил, но смята, че може да се ползва със същите прерогативи и периметърът му на власт постоянно да се разширява. Дотук обаче се стигна не само заради пословичното елинско притворство и лукавство или заради някакви „чужди сили”. Дотук се стигна, защото останалите православни народи позволиха това да се случи, поддавайки се на въздействието на същото това рафинирано през вековете елинско притворство и лукавство.
Много християни останаха слепи за гръцките безчинства и дори се намериха такива, които патетично написаха: „Гръцкият монах, гръцкият епископ, който още не е изцяло повреден от революционно-племенни нагласи, това са най-добрите и верни съюзници на изток. Гръцките твърди монаси и черногорските воини, ето стълбовете на нашето влияние, ето нашата опора! А след тях в най-близко бъдеще трябва да поставим фанариотите... Ние трябва да ги пазим, дори да проявяваме нежна грижа за тях.”[12]
Затова и днес берем плодовете от нашия погрешен избор на „съюзници”, потрисайки се от ужасяващия образ на едно чудовище, което до голяма степен отхранихме сами с нашата „нежна грижа”. Да не се чудим, прочее, и защо фанариотството е тъй жилаво и продължава да оцелява. Защото и днес, както и тогава, парите все така „царят над всичко в Цариградската църква” за сметка на благочестие и вяра.
[1] Константин Иречек, История на българите.
[2] Проф. Алексей Петрович Лебедев, История Греко-восточной церкви под властью турок.
[3] Чедомир Марјановић, Историја Српске Цркве, Српска црква под Цариградском патријаршијом.
[4] Вана Кепова, „Произход на Българския църковен въпрос”.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] 1 Тим. 5:18.
[8] 1 Кор. 9:11.
[9] Вана Кепова, „Произход на Българския църковен въпрос”.
[10] Цит. по Чедомир Марјановић, Историја Српске Цркве, Српска црква под Цариградском патријаршијом.
[11] Проф. Алексей Петрович Лебедев, История Греко-восточной церкви под властью турок, Религиозная жизнь и нравы греко-восточных христиан.
[12] Константин Николаевич Леонтьев, Письма о восточных делах, «Всё то же».