Днес, възлюбени, беше прочетена евангелската притча за сеяча и семето; за различното качество на почвите, върху които паднало семето и за различната съдба на всяко семе. В края на евангелското четиво имаме обяснение на притчата от Самия Господ по молба на Неговите ученици (Лук. 8:5-15).

Горкият човек, клетият човек! Колко много препятствия има той при най-важното дело – делото по спасението на душата! Ту той сам стъпква спасителното семе на Словото Божие, съзнателно надсмивайки се или пък заради лекомислие, нехайство и невежество; ту князът на този свят и губителят на човешкия род дяволът грабва спасителното слово; ту окаменяването и ожесточаването на сърцето не му позволяват да се спаси; ту тръните и различните грижи, страсти и житейски наслади и богатство му поставят непреодолими препятствия по пътя на спасението.

Само малцина с добро и благо сърце, с разум подчинен на истината, оценяват както трябва своето спасение и с търпение ползват даруваните средства за тази цел и се спасяват. Много са званите, но малцина – избраните. Чудно нещо! Но кой е виновен в края на краищата? Кой е виновен за тази нелепост, за тази доброволна погибел на хората?

Виновен е самият човек, потъпкващ и често учещ се всекидневно да потъпква чудните, велики и безбройни Божии дарове. Създалият го по Свой образ и подобие Господ Бог в правда и святост му дал всички възможности, всички средства и сили за живот и благочестие. Заради леност, невежество и упорство, заради неразумното си пристрастие към тукашния подобен на сянка мимолетен живот човекът сам стремглаво се носи към гибелта, отблъсквайки спасяващата го Божия десница. И кой е виновен за тази гибел, ако не самият човек?

Но вие ще кажете: да се спасиш е невъзможно или най-малкото изключително трудно! Но пък са се спасили безчислено множество подобострастни нам люде, макар сега да се спасяват малцина. Трудно е да се спасиш! Но нима без труд вие искате да получите вечен живот в блажено единение с Бога, с Божията Майка, с ангелите и с всички светии? Без труд по своето самоочистване с помощта на благодатта; без труд на молитва и бдение, без милостиня, без кротост, без смирение, без въздържание? Да се трудим за придобиване на земни блага не смятаме за излишно и често се трудим с всички свои сили, а за получаване на вечното блаженство отпускаме ръце. А и делото на спасението не е безкрайно трудно: „Игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат. 11:30), казва Спасителят.

Да, с Божията помощ то малко по малко става леко, макар в началото да бива затруднявано от постоянната борба с греха. Но нима и грехът не е крайно трудно дело, бидейки дело противоестествено и чуждо на нашата богоподобна природа? Нима грехът не е мъчителен? Ако полагаме труд, като съгрешаваме, как тогава да не се потрудим, вършейки правдата, спасявайки душата си от греха? В първия случай краят е смърт, а във втория – живот вечен. „Платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6:23).

Тази притча за сеяча и семето е казана не само за да поощри слушателите с добри и благи сърца към по-ревностно изпълнение на Божието слово и към по-голямо усъвършенстване в добродетелите, но още и за да могат разсеяните, лениви, коравосърдечни и завладяни от страсти хора да бъдат заставени да се сепнат и внимателно да се заслушат в Божието слово и със страх да извършват своето спасение. Божията благодат може да промени към по-добро всяко сърце, може с всеки човек да извърши чудото на спасението стига само самият човек да вярва, да иска да се спаси, да познае бездната на своите грехове и това каква бездна изкопават те между произволно съгрешаващия и Бога; стига само човекът да би се покорявал на спасяващата го Божия благодат и да не отблъсква от себе си Божията десница.

Имало е и има хиляди примери за спасение на такива хора, които преди били разсеяни, лекомислени, коравосърдечни и подвластни на всякакви страсти. Но те обърнали слуха си към Божието слово, не се възпротивили, а го последвали, спасили се и сега блаженстват в Царството Небесно. За Бога няма нищо невъзможно - Той може да спаси и закоравелия грешник. Може и от дъното на ада да го възнесе във висините на Своето царство и вечно блаженство, както благоразумния разбойник и преп. Мария Египетска, която била затънала в бездната на греха. Стига само самият човек да желае това, да проси и ревностно да се стреми към спасението.

Защото Господ не иска никого насила да влачи към спасението, за да не стане спасението противно, бидейки насилствено, защото на нас ни е приятно и скъпо само това, което ние сами сме обикнали като достойно за нашата любов, към което сами сме се стремили, с което сме се сближили и което е станало ценно и съкровено за нашата природа. А именно такава е християнската добродетел, такова е Царството Божие: то трябва да бъде познато и възлюбено с цялото сърце, да бъде усвоено тук на земята, да се вкорени в сърцето така, че да проникне в цялата душа и да не остави никакво място в сърцето за всегубителния и всепрелъстителен грях.

Християнино! Захвърли своята гибелна разсеяност, своето неверие, невнимание, лекомислие, своята леност по отношение на спасението. Не потъпквай чудните дарове на благодатта, чети и слушай усърдно Словото Божие, което ти открива пътя на спасението, изпълнявай го с всичкия си ум и с всичките си сили, преодолей своето коравосърдечие и окаменялост, смекчи като восък своето сърце с огнената благодат на Светия Дух и със сълзите на покаянието, изтръгни от сърцето греховните тръни, макар това да е трудно и болезнено, защото те са станали твоя втора природа. Казваш, че не можеш, но Божията благодат е всесилна - тя ще ти помогне по-лесно да извършиш цялото дело на твоето спасение.

Говорейки сега за семето на Божието слово, което храни човешката душа, аз си спомням и за семето земно и тленно, за житното семе, за днешната лоша житна реколта, за високата цена на хляба – небивало висока цена. А лошата реколта беше в резултат от унищожаването на житото от насекоми и червеи или поради суша. Но откъде са тези беди? Те са заради нашите грехове. Не принасяме ние на Господа нашите плодове на покаяние и изправление на своя окаян живот и Господ отнема от нас земните плодове, за които ние не сме съумели и не сме пожелали да Му благодарим, не сме възжелали да вършим Неговата воля, станали сме зли, лукави, горди, несправедливи, невъздържани, пустословни и сквернословни, користолюбиви, жестоки, алчни, немилостиви и нечисти.

Очевидно над нас е надвиснал жезълът на отеческото правосъдие. Бог ни наказва с лоша реколта, пожари, наводнения, изтощителни войни и вредоносни ветрове и болести. Но ще се вразумим ли ние, ще се покаем ли, ще се поправим ли? Не сме ли ожесточили, не сме ли окаменили до крайна степен своите сърца? Боже, избави ни!

И къде ще бъде тогава Царството Божие на земята, ако не бъде то у християните, наричащи се православни, в земята на Православието, където има толкова много драгоценни Богу православни светини; толкова много свети мощи на Божии угодници, толкова много чудотворни икони, толкова благолепни храмове, където има такова небесно служение на земята? Или ще се вземе от нас „царството Божие и ще се даде на народ, който принася плодовете му” (Мат. 21:43)?

О, нека не се посрамим во веки, нека Господ ни изправи със Своята наказваща десница и да не ни лиши от Своята милост и от Своето Царство. Амин.

Полное собраніе сочиненій Протоіерея Iоанна Ильича Сергіева, Томъ 2-й, Изданіе второе, исправленное авторомъ, СПб., Типографія В. Ерофеева, 1894, стр. 554-558.

Превод: прот. Божидар Главев