На 1 септември (14 септември по гражданския календар) Православната Църква празнува църковното новолетие (началото на Църковната година), което се нарича също Начало на Индикта.

През VI век по време на царуването на Юстиниан І (527–565) в християнската църква се въвежда календарно изчисление по индикти или индиктиони (от лат. indictio — обявление, второ значение – облагане с данък), което представлява 15-годишен отчетен период. Под indictio в Римската империя се разбирало посочването на числото на данъчните вземания, които следвало да бъдат събрани в съответната година. Затова финансовата година в империята започвала с „обявление” (indictio) от императора колко данъци трябва да бъдат събрани, а на всеки 15 години се правела преоценка на имуществата. Официалното византийско изчисляване на тъй наречените индиктиони от Константин Велики или Константинополското изчисление започнало от 1 септември 312 година.

Във Византия църковната година не винаги започвала на 1 септември като и на латинския Запад и на Изток било добре известно мартенското леточисление (тогава за начало на годината се смятал 1 март или 25 март (датата на Благовещение). Но като цяло тържественото празнуване на новата година на 1 септември може да се смята за късно византийско явление.

През този ден Църквата споменава евангелската случка, когато Господ Иисус Христос прочел в синагогата на град Назарет пророчеството от Исаия (Ис 61:1–2) за настъпването на благоприятната Господня година (Лк 4:16–22). В това четене византийците видели указание от Господа за празнуване на деня на Новата година. Преданието свързва самото това събитие с деня 1 септември. В Минология на Василий ІІ от Х век пише: „От това време Той дарувал на нас, християните, този свят празник”^[1]. И досега в Православната Църква на светата Литургия се чете именно това евангелско зачало, съдържащо проповедта на Спасителя.

Този евангелски текст се четял и в особен чин по време на празничната служба извършвана от патриарха на 1 септември. Показателно е, че Евангелието четял самият патриарх – в практиката на Константинополската Църква от късно византийския период освен в този случай патриархът четял сам Евангелието само три пъти в годината: на утренята на Велики Петък (първото от 12-те Евангелия на Страстите Христови), на литургията и вечернята на първия ден на Пасха.

Според Типикона на Великата Църква и византийските богослужебни Евангелия особеният чин на Църковната Нова година има следния ред: след утренята при пеенето на пространно Трисветое архиереят прави лития на градския площад. Когато кръстният ход стигне до площада, дяконът възглася ектения и се пеят три антифона. След антифоните архиереят произнася възглас, благославя три пъти народа и сяда на трон. Следват прокимен и Апостол; след Апостола, като благослови три пъти народа, архиереят започва четенето на Евангелието. Следват литийни прошения; след края на прошенията и главопреклонна молитва певците пеят тропара на 2 глас Всея твари Содетелю и кръстният ход влиза обратно в храма за извършване на Божествената литургия.

В Русия след приемането на християнството гражданската година до ХV век започвала от март. От 1 март водят началото на годината и всички древни руски летописци включително преп. Нестор Летописец. Въпреки че чак в началото на ХV век като начало на църковната година бива установен 1 септември, има свидетелства за извършването в Русия на 1 септември на особения чин на Новата година и преди края на ХІV век^[2]. Още през XIII в. (чинът бива упоменат във Въпросите и отговорите на еп. Теогност (1291 г.). Чинът се състоял от пеене на стихири, антифони, четене на паримии, Апостол, Евангелие и произнасяне на молитви. Руските редакции от XVII в. на този чин от 1 септември се съдържат в Московския мирски Потребник от 1639 г., в Московския Потребник от 1651 г., в Требника на митр. Петър Могила от 1646 г,. и в напечатания без упомената година сборник от църковни чинопоследования^[3]. Близък до печатните московски чинопоследования е и новгородският чин, който се съдържа в ръкописен сборник от първата четвърт на XVII век.

Прекратяването на особения чин на Новата година е свързано с издаването от Петър І на указа за пренасяне началото на гражданската Нова година на 1 януари. За последен път този чин бил извършен на 1 септември 1699 г. в присъствието на императора, който седейки в старовременни царски одежди на престол поставен на Кремълския площад, приел от патриарха благословение и поздравил народа по случай Новата година. На 1 януари 1700 г. църковното честване се ограничило с молебен след литургията, а особеният чин на Новата година не се извършил.

Оттогава насам честването на Църковната Нова година на 1 септември не се извършва с онази тържественост, макар Типиконът и до днес да разглежда „Начало на индикта, сиреч Църковната Нова година” като малък Господски празник, който е съединен с празничната служба на преп. Симеон Стълпник, чиято памет се пада на тази дата.

Патриархия.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] PG. 117. Col. 21.

[2] Требники ГИМ. Син. слав. 372, кон. XIV — нач. XV в. и РНБ. Соф. 1056, XIV в.

[3] Никольский К., прот. О службах Русской Церкви, бывших в прежних печатных богослужебных книгах. СПб., 1885. С. 113.