Същност на възгледа на архим. Сергий относно делото на нашето спасение: Възглед за Христос не като страдателно оръдие на умилостивение, а като Възстановител на нашето паднало естество. Отрицание на правовото разбиране за спасението. Отношение към този възглед на Свещеното Писание и светоотеческото учение в лицето на еп. Теофан Затворник

Според думите на архим. Сергий нашата Църква „вижда в Христа не страдателно оръдие на умилостивението, а възстановител на нашето паднало естество”^[1].

В тези няколко слова е изразена същността на неговия възглед относно делото на нашето спасение. Тук се отхвърля правовото разбиране на спасението в самата му основа. Такава основа се явява кръстната изкупителна жертва на Христа, която според учението на Православната Църква била извършена за удовлетворение на Божественото правосъдие, за да бъде унищожен първородният грях и всички наши лични грехове.

Как е възможно да се допусне, че нашата Църква не гледа на Христос като на страдателно оръдие на умилостивението, когато св. Иоан Богослов в своето Първо послание казва: „Той е умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на цял свят”^[2]. Бог „ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове”^[3]. За същото свидетелства и ап. Павел, казвайки, че Иисус Христос „Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове”^[4].

Естествено, че този възглед на Божественото Откровение относно Христа е намерил в себе си израз и в светоотеческото учение. В своята книга архим. Сергий често се позовава на еп. Теофан Затворник, който по неговите думи бил дълбоко проникнат от светоотеческото учение^[5], но именно в неговите творения намираме застъпена правовата гледна точка, която архим. Сергий отхвърля, както и подробно разкриване на богооткровената истина, че кръстната смърт на Христа е умилостивна жертва. Еп. Теофан учи, че кръстната смърт на Христа е извършена не само по силата на Божествената любов към нас, но и по силата на Божественото правосъдие,като негово удовлетворение или като умилостивна жертва. Светителят много обстоятелствено изяснява необходимостта от тази умилостивна жертва за удовлетворяването на Божествената правда.

Той посочва, че да бъдат примирени хората с Бога, тоест да бъде отменена Божествената присъда и проклятието в думите: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”^[6] това не можело да стане чрез смъртта на когото и да било от човешкия род. Защото такава смърт не може да се яви като умилостивение. Такава смърт е просто наказание за греха^[7]. Господ не можел да отмени тази Божествена присъда просто поради Божествената любов помимо Божественото правосъдие, тоест без умилостивна жертва. Тогава такава любов би се оказала пагубна разслабваща снизходителност. Освен това Господ би изневерил на собствените Си думи^[8]. Ясно е, че Господ можел да отмени тази присъда и това проклятие само при удовлетворяване на Своето Божествено правосъдие и чрез това удовлетворение да отвори за нас пътя към възприемането на Неговата велика Божествена любов. Трябва винаги да помним, че Бог е не само любов, но и правда, че Той милва праведно, а не произволно и безчинно^[9].

Затова „за снемането на проклятието и вината за греха, както учи еп. Теофан, се изисква пълно удовлетворение на Божията правда, оскърбена от греха,… необходима е умилостивна жертва, която удовлетворявайки Божията правда и умиротворявайки душата на грешника, би примирила Бога с човека и човека с Бога”. Такава умилостивна жертва могла да бъде само смъртта на Богочовека. Ето защо „Синът Божий и Бог, казва еп. Теофан, се въплътил и кръстната Си смърт принесъл Богу като умилостивна жертва за нашия род, снел от нас вината за греха и ни примирил с Бога”^[10].

Ако се обърнем към свидетелствата на Свещеното Писание, ще видим, че цялата неизречена Божия любов могла да се излее върху нас едва след умилостивната кръстна жертва на Христа. Само и единствено чрез нея Спасителят можел да стане Възстановител на нашето паднало естество чрез благодатта на Светия Дух, поради което и казал на учениците: „Ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя”^[11].

В своето Послание до Римляните ап. Павел пише, че Иисус Христос „Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове”^[12]. „Ако, продължава апостолът в същото послание, бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му”^[13]. Той, както се казва в Посланието до Евреите, „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва”^[14]. „Сетне рече: "ето, ида, Боже, да изпълня Твоята воля"… По тая воля сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото тяло”^[15]. „Бог, пише ап. Павел до римските християни, изпрати Своя Син… и Той осъди греха в плътта, та оправданието, изисквано от закона, да се изпълни в нас, които живеем не по плът, а по дух”^[16]. „Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях (жертва за нашите грехове)^[17] направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога”^[18].

Така от Божественото Откровение е видно, че между умилостивната кръстна жертва на Спасителя и нашето възраждане е налице такова отношение, каквото е налице при причината и следствието. Разбира се, с тази Богоотковена истина не може да се разминава и светоотеческото учение. Ето защо еп. Теофан, изразявайки светоотеческото учение, говори, че за нашето спасение са потребни: първо, умилостивение на Бога, снемане от нас на законната клетва и възвръщането на Божието благоволение към нас; второ, оживотворяване на нас умъртвените от греха, или даруване на нов живот на людете.

„Ако остане неумилостивен по отношение на нас, ние не можем да получим от Него никаква милост; ако не получим милост, не можем да се сподобим с благодатта; ако не се сподобим с благодатта, не можем да придобием вечния живот”^[19].

И тъй, от изложеното дотук става очевидна истината, че Христос станал Възстановител на нашето паднало естество именно защото Той бил страдателно оръдие на умилостивението.

Но оттук е ясно и това, че отхвърляйки правовия възглед в учението за нашето спасение чрез отрицанието на възгледа относно Христа като умилостивна жертва, ние не само изпадаме в едностранчиво разбиране на делото на нашето спасение, но и разрушаваме Божественото домостроителство в самата му основа. Иначе казано, отричайки в него действието на Божественото правосъдие и възлагайки цялото дело върху Божията любов, ние отричаме всички спасителни за нас последствия, които произтичат от кръстната смърт на Христа като умилостивна жертва.

До такъв печален извод довежда учението на архим. Сергий за спасението и в частност за изкуплението поради своята едностранчивост. Тази едностранчивост се наблюдава и в неговия възглед за спасението като на дело, което се извършва в нравствената дейност на самия човек.

<< предишна || следваща >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] «Православное учение о спасении», стр. 24.

[2] 1 Иоан 2:2.

[3] 1 Иоан 4:10.

[4] Рим. 3:25; сравни: Евр. 2:17. Тук в 25 ст. 3-а гл. от Посланието до Римляните, както и в двата предишни цитата от Свещеното Писание (1 Иоан. 2:2; 4:10), думата „умилостивение” в славянския текст е дадена като „очищение”. Тези думи се различават помежду си само по форма. По същината на своето значение те в дадения случай са тъждествени. В своето тълкуване на посочения стих и в частност на думата „очищение”, което тълкувание ние вече приведохме в разбора на статията на митр. Антоний, еп. Теофан пише: „В деня на очищението или всеобщото покаяние на синовете израилеви… първосвещеникът влизал с жертвената кръв в светая светих и поръсвал очистилището седем пъти с кръвта (Изх. 25; Лев. 16). Това, което в предобразното очистилище давало веднъж в годината, това в Господнята кръв и заради нея се дава непрекъснато и во веки веков. Същата истина внушава и апостолът, когато пише, че Бог от века устроил Господ Иисус Христос да бъде за нас очистилище или умилостивение… Така тълкуват нашите тълкуватели. Най-пълно от всички това е изразил бл. Теодорит.” (Еп. Феофан Затворник. Толкование І до VІІІ гл. посл. св. Ап. Павла к Римл., стр. 230).

[5] «Правосл. учение о спасении», стр. 184.

[6] Бит. 2:17.

[7] Еп. Феофан. «Начертание христианского нравоучения», стр. 13. М. 1895.

[8]  От Бит. 2:17. „Защото за наша полза и заради нашето съхранение съвсем несъобразно било да се окаже лъжец Отецът на истината – Бог”. (Святитель Афанасий Великий, Слово о воплощении Бога-Слова, и о пришествии Его к нам во плоти, часть 2.) – бел. прев.

[9] Еп. Феофан. Толков. I-VIII гл. посл. св. Ап. Павла к Римлянам, стр. 228–232.

[10] Еп. Феофан. «Начертание Христ. нравоучения», стр. 12–13, 16.

[11] Иоан. 16:7.

[12] Рим. 3:25; срв.: Евр. 2:17. Тук в 25 ст. 3-а гл. от Посланието до Римляните, както и в двата предишни цитата от Свещеното Писание (1 Иоан. 2:2; 4:10), думата „умилостивение” в славянския текст е дадена като „очищение”. Тези думи се различават помежду си само по форма. По същината на своето значение те в дадения случай са тъждествени. В своето тълкуване на посочения стих и в частност на думата „очищение”, което тълкувание ние вече приведохме в разбора на статията на митр. Антоний, еп. Теофан пише: „В деня на очищението или всеобщото покаяние на синовете израилеви… първосвещеникът влизал с жертвената кръв в светая светих и поръсвал очистилището седем пъти с кръвта (Изх. 25; Лев. 16). Това, което в предобразното очистилище давало веднъж в годината, това в Господнята кръв и заради нея се дава непрекъснато и во веки веков. Същата истина внушава и апостолът, когато пише, че Бог от века устроил Господ Иисус Христос да бъде за нас очистилище или умилостивение… Така тълкуват нашите тълкуватели. Най-пълно от всички това е изразил бл. Теодорит.” (Еп. Феофан Затворник. Толкование І до VІІІ гл. посл. св. Ап. Павла к Римл., стр. 230).

[13] Рим. 5:10.

[14] Евр. 9:26.

[15] Евр. 10:9–10.

[16] Рим. 8:3–4.

[17] Пояснението е на архиеп. Серафим – бел. прев.

[18] 2 Кор. 5:21.

[19] Еп. Феофан. «Начертание христианск. нравоучения», стр. 11.