Монахът трябва много да се пази от плътската и душевна ревност, която се представя външно като благочестива, бидейки всъщност безразсъдна и душевредна. Светските хора и много от монашестващите поради своето незнание много възхваляват тази ревност, не разбирайки, че нейните извори са самомнението и гордостта. Те величаят тази ревност като ревност по вярата, по благочестието, по Църквата, по Бога. Тя се изразява в повече или по-малко грубо изобличаване на ближните за техните нравствени прегрешения и в греховете против църковното благочиние и ред.

Измамените от лъжовното понятие за ревност неблагоразумни ревнители мислят, че като й се предават, те подражават на светите отци и светите мъченици, забравяйки относно себе си, че те самите са ревнители не свети, а грешни. Ако светиите са изобличавали съгрешаващите и нечестивите, те са ги изобличавали по Божие повеление, изпълнявайки свое задължение по внушението на Светия Дух, а не по внушението на своите страсти и демоните. Който се реши самоволно да изобличава брата си или да му направи забележка, такъв ясно показва и доказва, че е счел себе си за по-благоразумен и добродетелен от изобличавания от него, че действа по влечението на страстите, прелъстен от демонските помисли.

Трябва да помним  заповяданото от Спасителя: „защо гледаш сламката^[1] в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си” (Мат. 7, 3–5).

Какво е гредата? Това е плътското мъдруване, дебело като греда и отнемащо всяка способност за правилна преценка у зрителните сили, дарувани от Създателя на ума и сърцето. Човек воден от плътско мъдруване изобщо не може правилно да съди нито за своето вътрешно състояние, нито за състоянието на ближните. Той съди за себе си и за другите така, както сам си представя себе си и както си представя ближните по вънкашност, по силата на неговото плътско мъдруване, погрешно, и затова Словото Божие съвсем вярно го е именувало лицемер.

След като бъде изцерен от словото Божие и Божия Дух, християнинът получава правилен поглед за своето душевно състояние и за душевното състояние на ближните. Плътското мъдруване, поразявайки като с греда съгрешаващия ближен, винаги го въвежда в смущение, нерядко го погубва и никога не принася и не може да принесе полза, като изобщо не въздейства върху греха.

А духовното мъдруване, напротив, действа изключително върху душевния недъг на ближния, милвайки ближния, като го изцелява и спасява. Трябва да се отбележи и че след придобиването на духовен разум, недостатъците и грешките на ближния започват да изглеждат съвсем маловажни като изкупени от Спасителя и годни за лечение посредством покаянието – същите тези грешки и недостатъци, които за плътския разум се оказвали необятно велики и важни. Очевидно е, че плътското мъдруване, бидейки самото то греда, им е придавало такова огромно значение.

Плътското мъдруване вижда у ближния и такива грехове, каквито у него съвсем липсват. По тази причина увличащите се в безразсъдна ревност често падали в клевета към ближния и ставали оръдие и играчка за падналите духове. Преподобни Пимен Велики разказва, че някой си монах, увлечен от ревност бил подложен на следното изкушение: той видял друг монах легнал върху жена. Дълго се борил монахът с помисъла, принуждаващ го да възпре съгрешаващите и накрая победен от него ги побутнал с крак, казвайки: „Престанете вече!” Тогава се оказало, че това били два снопа (виж Алфавитния патерик).

Преподобни авва Доротей разказва, че когато бил в общежитието на авва Серида някакъв брат оклеветил друг брат, бидейки увлечен от безразсъдна ревност, която винаги е свързана с подозрителност и мнителност и твърде способна към съчиняване. Обвиняващият обвинявал брата си, че онзи рано сутринта крадял от градината смокини и ги ядял. След проведеното от игумена разследване се оказало, че наклеветеният в посочената сутрин не се намирал в манастира, а в едно съседно село, бидейки изпратен там от иконома и се върнал в манастира по времето, когато завършвала Божествената литургия (виж Преп. Авва Доротей, Църковни слова, Поучение 9-то).

Ако искаш да бъдеш верен и ревностен син на Православната Църква, постигай това с изпълнение на евангелските заповеди относно ближния. Не дръзвай да го изобличаваш, не дръзвай да го учиш, не дръзвай да го укоряваш и да го осъждаш! Това е действие не на вярата, а на безразсъдната ревност, самомнението и гордостта.

Попитали Пимен Велики, какво е това вярата? Великият отвърнал: „Вярата се състои в това да пребъдваш в смирение и да вършиш милост” («Алфавитен патерик»), тоест да се смиряваш пред ближния и да му прощаваш оскърбленията, обидите и всички съгрешения. Тъй като безразсъдните ревнители като изначална причина за своята ревност представят вярата, то нека знаят, че истинската вяра (тук се подразбира вяра деятелна, а не догматическа. Относно различията виж Добротолюбие. Ч. 2., монасите Калист и Игнатий, гл. 1-а, б, – бел. на св. Игнатий), а следователно и истинската ревност трябва да се изразява в смирение пред ближния и милост към него. Нека предоставим съда над човеците и изобличаването на греховете на хората, върху които е възложено задължението да съдят своите братя и да ги управляват.

„Имащият лъжлива ревност, казва свети Исаак Сирин, страда от огромен недъг. О, човече, мислещ си, че ревнуваш против чуждите недъзи, ти си се отрекъл от здравето на своята душа! Потруди се с усърдие за нейното здраве! Ако искаш да излекуваш немощните, знай, че болните се нуждаят повече от грижа за тях, отколкото от жестоки изобличения. Но ти, като не помагаш на другите, сам себе си подлагаш на тежка и мъчителна болест. Тази ревност у човека не се признава като един от видовете премъдрост, но се причислява към недъзите на душата, тя е признак за оскъдност на [духовен] разум, признак на крайно невежество. Начало на Божията премъдрост е безметежността и кротостта, свойствени за възвишена и укрепнала душа, също и основателността на мислите и способността да се носят човешките немощи. Вие силните, говори Писанието, носете немощите на немощните (срв. Рим. 15:1), и изправяйте съгрешаващите с дух на кротост (срв. Гал. 6:1). Мирът и търпението апостолът причислява към плодовете на Светия Дух” (Слово 89).

В друго свое слово преп. Исаак казва: „Да не възненавидиш грешника, защото всички ние сме грешни. Ако ти заради Бога се повдигаш срещу него [грешника], то пролей за него сълзи. Защо го ненавиждаш? Ненавиждай греховете му, а за него се помоли и така ще се уподобиш на Христа, Който не негодувал срещу грешниците, а се молил за тях. Не виждаш ли как Той плакал за Иерусалим? А ние в много случаи служим за посмешище на дявола. Защо ненавиждаме този, над когото се надсмива надсмиващият се и над нас дявол? Защо ти, човече, ненавиждаш грешника? Затова ли, че той не е праведен като теб? Къде е твоята правда, когато у теб няма любов! Защо не заплачеш за него, а го тормозиш? Мнозина мислещи за себе си, че сами правилно съдят относно делата на грешниците и [по този повод] им се гневят, действат така заради своето невежество” (Слово 90).

Велико бедствие е самомнението! Велико бедствие е отхвърлянето на смирението! Велико бедствие е тази душевна нагласа или състояние, при което монахът, не бидейки призван или попитан, поради съзнанието за собственото си достойнство започва да учи, да изобличава и да укорява ближните! Ако бъдеш попитан – или откажи да даваш съвет и да изказваш мнението си като нищо незнаещ, или по крайна нужда, кажи нещо с голямо внимание и скромност, за да не уязвиш себе си с тщеславие и гордост, а ближния – със слово грубо и безразсъдно. Когато за твоя труд в градината на заповедите Бог те сподоби да усетиш в душата си божествена ревност, тогава ясно ще видиш, че тази ревност ще те подбужда към мълчание и смирение пред ближните, към любов към тях, към милост и съчувствие, както е казал свети Исаак Сирин (виж Слово 38).

Божествената ревност е огън, но не такъв, който разгорещява кръвта! Той погасява в нея разгорещението, привежда човека в спокойно състояние (виж Добротолюбие. Ч. 1. Беседа на преп. Максим Капсокаливит с преподобни Григорий Синаит). Ревността на плътското мъдруване винаги е свързана с разгорещяване на кръвта, с нашествие на многобройни помисли и мечтания. Следствия от сляпата и невежествена ревност, ако ближният й се възпротиви, обикновено биват негодуванието срещу него, злопаметността, отмъстителността в различни нейни проявления, а ако се покори – тщеславно доволство от себе си, възбуждане и усилване на високоумието и самомнението.

Сочинения епископа Игнатия (Брянчанинова): в 5-ти т. Т. 5. Приношение современному монашеству, СПб., 1886, стр. 275–278.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] В църковнославянския текст „сучец” – тресчица – бел. прев.