От Евангелието да преминем към църковните канони на основание на които гърците са осъдили както изобщо филетизма в Христовата църква, по-частно филетизма на българите, желаещи да устроят своята църковна независимост, а така още по-частно някои действия при това на българските архипастири. Наистина ли изобщо филетизмът в Христовата църква, т. е. съществуването в нея на отделни народни (национални) църкви, е противен на каноните?

Пред съда на Евангелието, както видяхме, за единството на вярата и вселенската църква е абсолютно безразлично дали съществуват частни, самостоятелни, народни църкви, състоящи от вярващи от едно племе, или разноплеменни, обхващащи в себе си християни от различни племена: естествено, това се явява безразлично и пред съда на каноните. Затова именно един и същи канон за вътрешната наредба на управлението при частните църкви е и изразен така, че може да бъде прилаган както към народните църкви, така и към църквите от разноплеменен състав.

В 34-то правило на светите апостоли се казва: „Епископите на всеки народ (етнос) (Τοὺς ἐπισκόπους ἑκάστου ἔθνους) трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички…” Тук очевидно става дума за поместните народни църкви.

А в 9-то правило на Антиохийския събор (341 г.) това е изразено вече по следния начин: „Епископите във всяка област трябва да познават началстващия в митрополията епископ… Затова определяме, щото той и по чест да има предимство, и останалите епископи да не вършат нищо особено важно без него, съгласно приетото от нашите отци древно правило, освен онова само, което се отнася до принадлежащата всекиму от тях епархия…” и пр. (сравни II Всел. съб., прав. 2).

В такъв вид правилото може да бъде прилагано и към не националните църкви, защото колкото е възможно някаква църковна област да бъде населявана от един християнски народ, толкова е възможно и тя да бъде населявана от няколко християнски племена. Трябва да се помни, че апостолските правила са съществували и действали още в трите първи векове на християнството, преди император Константин Велики, а всичките правила на съборите - вселенски и поместни, в това число и на антиохийския, са писани вече след това, когато Христовата църква при император Константин станала господстваща в пределите на Римската империя, и когато църквата била вече разделена, за по-голямо удобство в управлението, на окръзи – диоцези и области – провинции, съобразно с гражданското разделение на Римската империя, а в първите три века не е било така. В периода, когато вече било налице това разделение в църквата, съвсем естествено е ако изразът на апостолското правило „епископът на всеки народ” постоянно се заменял в правилата на съборите с израза „епископите на всяка област” и ако по-следващите тълкуватели на църковните правила – гърците (Валсамон, Зонара, Аристин), така също заменяли означения израз от апостолското правило по примера на съборите.

А за да покажем, че без да се гледа на такова заменяне на единия израз с другия, нито самите събори, нито тълкувателите на църковните правила не считали за нещо антиканонично съществуването на народни поместни църкви, достатъчно е да приведем следния кратък разказ от Валсамон в неговото тълкование на 2-ро правило от Втория Вселенски събор за един от антиохийските събори, който признал самостоятелността на Грузинската църква: „Архиепископът на Иверия е почетен (с автокефалност) по разсъждението на антиохийския събор. Разказват, че в дните на светейшия патриарх на светия град Божий велика Антиохия кир Петър, се приело съборно постановление, щото иверската църква, подчинена тогава на антиохийския патриарх, да бъде свободна и независима.”

Наистина ли филетизмът на българите и тяхното желание да имат своя самостоятелна народна църква са противни на каноните? Като отговарят на този въпрос, гърците и техните защитници обикновено избират, с умисъл или без, лъжлива гледна точка: вземат българите в тяхното сегашно положение на зависимост от патриарха, когато те влизат в състава на неговия църковен окръг, и като предполагат, че уж тъй е било винаги, че уж българите намислили нещо ново – да посегнат на неприкосновеността на патриаршеския окръг, да се отделят от своя законен архипастир, привеждат църковни правила, според които стремежът на българите наистина изглежда антиканоничен. Но не казват, че българите само в продължение на едно столетие се намират в зависимост от патриарха, а преди няколко столетия съставяли независим църковен окръг или област, макар че живели на същите тези места, където живеят досега; българите искат не нещо ново и небивало, а искат да възстановят своята предишна независимост, своя предишен църковен окръг.

Ако се гледа на работата от тази истинска гледна точка, тогава църковните правила, привеждани от гърците против българите ще получат съвсем друго значение. Посочват също правилото за неприкосновеността на църковните окръзи, области, епархии: „епископ да не дръзне вън от своите предели да извършва ръкоположения в градове и в села, нему не подчинени” (апост. прав. 35); „областните епископи да не простират своята власт върху църкви зад пределите на своята област и да не смесват църквите” (І всел. съб., прав. 2), и особено: „Никой от епископите да не простира власт над друга епархия, която преди и отначало не е била под негова ръка или на неговите предшественици, но ако някой е прострял и насилствено си е подчинил някоя епархия, да я върне, за да не се престъпват правилата на отците...; на светия и вселенския събор е угодно, щото всяка епархия да спазва в чистота и без стеснение отначало принадлежащите й права, според обичая, отколе утвърден” (III всел. съб. 8; сравни I всел. съб. 6, 15). Но тези правила говорят не против българите, а за българите и им служат за оправдание.

Българските епископи никак не мислят да простират своята власт над епархията или областта на вселенската патриаршия и ни най-малко не посягат на правата, които отначало й принадлежат; но желаят само да бъде възстановена тяхната собствена църковна област, която се е намирала под ръката на техните предшественици цели векове и едва от втората половина на миналото столетие е включена в състава на патриаршията; желаят да й се възвърнат законните права, които от началото са й принадлежали. По-скоро самият вселенски патриарх, на основание на представените правила, би трябвало да бъде обвинен, че той през 1767 година е прострял своята власт над Българската църква, която дотогава е била вън от пределите на неговата област. А ако се съгласим, както и доказват българите^[1], че просбата била подадена не доброволно и не от лицето на всички епископи и без съгласието на народа, че присъединяването на българската архиепископия към патриаршеския окръг се е извършило насилствено, вследствие хитростите и интригите на тогавашния патриарх Самуил пред турското правителство, тогава виновността на патриаршията и незаконността на сегашните нейни напъни да удържи българите под своята власт ще станат очевидни за всекиго. Защото приведеният по-горе канон направо повелява: „ако някой насилствено си е подчинил някоя епархия, да я върне”.

Посочват още 12-то правило от ІV вселенски събор, което казва: „Дошло е до знанието ни, че някои, въпреки църковните постановления, прибягвайки до властта, чрез царски укази, разделяли една област на две, за да бъдат два митрополита в една епархия. Затова светият събор определи: никой епископ занапред да не дръзне да върши нищо подобно”. Според това правило обвиняват българите първо, задето искат да разсекат едната патриаршеска област на две, вследствие на което в едната област ще бъдат двама първосветители, а второ, че се облягат при това на писмото на светската власт – на султанския ферман. Но българите никак не мислят да разсичат патриаршеската област на две, а желаят само да възстановят своята църковна самостоятелност временно присъединена към патриаршията; иначе казано: желаят, щото и патриаршеската област, със своите предишни, изначални права, в пределите каквито е имала тя преди присъединяването към нея на българите през 1767 година, да пребъдва неприкосновена, и българската църковна област, с нейните предишни, изначални права, които и принадлежали преди 1767 година, отново да стане независима и неприкосновена, и щото във всяка от двете области да има само един първосветител, в първата патриархът, в другата екзарх или архиепископ. Така е било в продължение на няколко века преди 1767 година, когато двете тези самостоятелни области са съществували в една и съща империя, по-напред гръцката, а после турската: така може да бъде и сега.

Също така не е справедливо да укоряват българите и за това, че те се облягат върху фермана на султана: не тъй трябва да се разбира ферманът, че уж чрез него султанът сам само с мирската власт отнел българите от патриарха и им дал църковна независимост; не, тази независимост е дадена на българите още в предишните времена от законната власт и е била признавана от цялата църква. Султанът със своя сегашен ферман само отменил своя предишен берат, с който присъединил някога българската църковна област към патриаршията; взел от патриарха само това, което тогава му предал със своята власт по желанието на българите и възвърнал на българите това, което тогава приел от тях пак по тяхна молба.

Та и самата патриаршия на какво ли се е опирала от началото в своето владеене над българите, ако не на берата на султана? Сега тя протестира против фермана, а тогава не протестирала против берата, напротив, казвала, както ние видяхме по-горе от нейните собствени думи, че султаните имат право да издават закони по такива църковни дела. А ако имат право да издават, то имат право и да отменят, и ако досега патриаршията е признавала своята власт над българите за напълно законна, власт, която се е основавала само на султанския берат, то отсега също толкова законна трябва да признае и независимостта на българите, възвърната им със султанския ферман.

Наистина тогава е било налице съгласието на самите българи да бъдат подчинени под властта на патриарха, а сега за независимостта на българите от него патриархът не дава своето съгласие… Но какво да се прави, когато неговото несъгласие е лишено от каквото и да било основание? Той се обляга заедно с цариградския събор на светото Евангелие, обляга се на църковните канони, за да оправдае себе си и да обвини българите, но ние виждаме доколко са справедливи всичките тези обосновки.

Наистина ли са противни на каноните известните действия на българските архиереи, за които те са осъдени от цариградския събор, а преди това от патриарха и от неговия синод? Едни от тези действия, например непоменаването от еп. Иларион името на патриарха на службата на 6 януари, отслужена без позволението на патриарха, са извършени още преди да бъде приведен в изпълнение султанският ферман, който възвърна независимостта на българите; другите вече после са: извършване на литургия от екзарх Антим, обявяването от него на акта за българската независимост, ръкополагането от него на архиереи за българските епархии и прочее.

Първите, без всякакво съмнение, са действия антиканонични; а последващите не ще ги нарече антиканонични, поне този, който признава султанския ферман за законен, а несъгласието на патриаршията да приеме този ферман и да признае независимостта на българите – незаконно или неоснователно.

Но да не се впускаме в препирни, нека се съгласим, че всички действия на българските архиереи, за които те са осъдени, са противни на каноните. Ще попитаме обаче, а защо тези архиереи са си позволили да действат така? Какво ги е подбудило, какво ги е принуждавало? Не самата патриаршията ли? Те я молили, умолявали с пълното съзнание, че желаят и се домогват до нещо, което е съвършено справедливо; а на тях постоянно и упорито им отказвали – тях ги довеждали почти до отчаяние, до ожесточение; тях като че ли нарочно ги поставяли в такова положение, че нищо друго не оставало, освен да се решат на някаква неканонична постъпка. А кой тук е виновен повече: българските архиереи или самата патриаршия? А и да попитаме: така ли са ги съдили и осъдили, както го изискват каноните (апост. правило 74; карт. 28)? Не, те били съдени задочно, не ги повиквали пред лицето на събора или на патриаршеския синод, не изслушали техните обяснения и оправдания и следователно съдили ги и ги осъдили не съгласно с каноните на църквата, а в нарушение на тях.

Съдържанието на тези две правила е следното:

„Епископ, който е обвинен в нещо от заслужаващи доверие люде, трябва лично да бъде призован от епископи, и ако се яви и изкаже признание или бъде доказано обвинението му, нека му бъде определена епитимия; и ако, призован веднъж, не послуша, да се призове повторно чрез изпратени до него двама епископи; не послуша ли и тоя път, нека бъде повикан и трети път (пак) от двама пратеници епископи; ако ли и това не уважи и не се яви, съборът нека произнесе решение по благоусмотрение, за да не мисли той, че ще има някоя изгода от това, дето се отклонява от съда.” (Апост. пр. 74).

„При обвинение на епископ, обвинителят трябва да заведе дело пред първенствуващия в областта, към която принадлежи обвиняемият, и последният не бива да се отстранява от общение, освен когато се установи, че след като е бил писмено призован да отговаря в определеното време, т.е. в продължение на един месец, откакто е получил писмото, не се яви в съда на избраните, за да го съдят. А ако представи истински уважителни причини, които са му пречили да се яви да отговаря за онова, което му се приписва, тогава без всякаква отговорност да му се даде свобода за оправдание още един месец след изтичането на който (в случай на неявяване) да престане от общение, докато не се очисти чрез доказателства по делото. Ако пък не може да се яви през заседаващ през тази година пълен събор, та там поне да се сложи край на делото му, в такъв случай трябва да бъде съден като произнесъл присъда над самия себе си, и през времето, което прекарва вън от общение, да се не причастява нито в своята църква, нито в цялата подчинена нему област. И, наопаки, по никакъв начин да не се забранява общение на обвинителя му, ако не се е отлъчвал, когато се е разглеждало делото. Обаче ако се отстрани и се укрие, тогава епископът да се върне в общение, а той да се отлъчи, но по такъв начин, че да не се отнема правото му да поддържа обвинението си, ако може да докаже, че не по нежелание, а по невъзможност не се е явил в съда, и ако през време на движението на делото в епископския съд не се разкрие, че той, обвинителят, е опорочен, в който случай не трябва да се приема обвинението му, освен само когато поиска да води частен иск, а не църковно (обвинително) дело.”  (Карт. съб. 28).

Непогрешими са само вселенските събори, а поместните могат да погрешават и да се отклоняват от истината: за съжаление, това потвърдил със собствения си пример и цариградският събор, който обявил българите за схизматици. Той ги осъдил за техния филетизъм, или желание да възстановят своята народна църква, но това е съвършено несправедливо; осъдил архипастирите им за някои антиканонични техни действия, но това е извършено не според каноните. А такива съборни решения не могат да имат сила и не могат да бъдат признати за действителни.

Но да припомним още обстоятелствата на този събор: съборът бил свикан, за да съди българите, и никой от българите, нито от техните представители не бил повикан на събора да защитава своето дело. На събора са присъствали 32-ма архипастири, и само трима от тях: патриарсите антиохийски и александрийски и архиепископът на кипърската църква не принадлежали към цариградската патриаршия, а всичките други принадлежали към нея и следователно били съдии по собственото си дело – в спорното дело на тяхната патриаршия с българите. А освен това от числото на тези следните архиереи само някои имали свои епархии и следователно имали право да присъстват и да дават решаващ глас на поместния събор за своя църковен окръг, а другите били само титулярни епископи, които нямали епархия или които оставили своите катедри, каквито са и предишните патриарси Иоаким и Григорий VI. Но което е най-важното, повиканите на цариградския събор архипастири били лишени от онази духовна свобода, каквато им е била необходима за безпристрастно обсъждане на спорния въпрос; те били свикани не за това, за да го обсъждат и да решат, а само за да подпишат вече предрешеното осъждане на българския народ. Едва що източните йерарси иерусалимският, антиохийският и кипърският пристигнали в Цариград и започнали да проявяват миролюбиво настроение, да изказват мисли за съгласяване на вселенския патриарх с българите, и тълпи от гръцкия народ, възбудени от фанатичната фанариотска партия, се явили (на 23 юли) при цариградския патриарх с молба незабавно да открие поместния събор и да провъзгласи българите за схизматици, а патриархът отговорил на тълпата, че нейното желание ще бъде изпълнено.

След немного време (на 14 август) на патриарха било подадено колективно прошение с подписите на 39 сдружения и на много знатни лица, които искали съборът по-скоро да бъде открит и да провъзгласи българския разкол; патриархът отново отговорил на просителите, че съборът скоро ще се открие и неговите решения ще бъдат напълно съгласни с тяхната просба.

Когато на предварителните съвещания вселенският патриарх заявил своето намерение да провъзгласи българския разкол, и патриарсите иерусалимски, антиохийски и кипърският архиепископ открито изказали своето несъгласие, при тях се явявали депутация след депутация, за да ги склонят към страната на вселенския патриарх; тях ги убеждавали, от тях настойчиво искали да отстъпят пред желанието на народа, като ги обвинявали в измяна на елинизма и на православието; тях ги заплашвали даже с гнева на недоволната тълпа.

Съборът най-после бил открит, и какво решил той? На първото заседание (29 август) избрал само комисия от 10 члена да състави очертаване историята на българския въпрос и преглед на ония правила, които трябва да бъдат приложени към неговото известно решение; на второто заседание (11 септември) решил да възложи пак на комисията да състави самото определение за провъзгласяването на българската схизма; а в третото заседание (16 септември) приел и подписал това определение^[2]. Такъв ли трябва да бъде съборът – каноничният събор? И какво е могло да се очаква от такъв събор, освен само това, което той извършил?

А как след това да се отнасят към решението на цариградския събор другите православни самостоятелни църкви, които не са вземали участие в него, и как след това да се отнасят те към гърците и към българите, които гърците провъзгласили за разколници? Ние никак не мислим и не вземаме върху си отговорността да предлагаме някакъв съвет на правителстващите йерарси на тези църкви; те от това без съмнение и нямат нужда. Ние ще си позволим само да изясним тук нашето лично мнение, което донякъде вече е изказано от нас и по-преди.

Определението на цариградския събор, бидейки поместен, е задължително само за онези църкви, архипастирите на които са присъствали на него, а за всички други самостоятелни църкви никак не е задължително. Те могат и да приемат това определение, но само по собствената си преценка, ако го признават за съгласно с учението на вярата и каноните; могат и да не го приемат, ако го признават за несъгласно с учението на вярата или с каноните. И никой няма право, нито патриархът със своя синод, нито заедно всички йерарси, които са били членове на цариградския събор, да изискват от другите самостоятелни църкви, които не са взели участие в него, да приемат неговото решение; никой няма право и да осъжда, а толкова повече да съди или да обвини тези църкви, ако те не се съгласят да приемат това решение.

А ако някой патриарх или поместен събор би си позволил да заявява такива изисквания и обвинения, то това ще бъде най-голямата злоупотреба в православната църква, по учението на която само вселенските събори имат право да изискват от всички поместни църкви безпрекословно подчинение на своите решения и за неприемането им могат да изричат против частните църкви обвинителни присъди.

Според нашето убеждение, изнесено след внимателно изучаване на предмета, определението на цариградския събор, който осъдил българите, като несъгласно нито с Евангелието, нито с каноните, не заслужва да бъде прието от автокефалните църкви, които не са участвали в него и не може да бъде прието от тях. А да допуснем, че то наистина няма да бъде прието от тази или онази църква, например от нашата, руската: какво тогава трябва да последва? Няма ли да обявят гърците и нас (русите) за разколници наравно с българите? Не може да бъде: гърците нямат право, както ние вече обяснихме, да сторят това, защото присъдата на цариградския събор за българската схизма изобщо не е задължителна за руската църква. Или не трябва ли ние (русите) тогава да прекъснем нашата църковна връзка с гърците? Ни най-малко. Цариградският събор, ако е съгрешил, това нарушение съвсем не е в догмите на вярата, не е в учението на православието, а само по въпроса, който засяга църковното управление. От такава погрешност никак не е засегната нашата света, православна и апостолска вяра, една у нас с гърците. И всички гръцки архипастири, дори участвалите на цариградския събор, също както и техните паства, си остават и сега такива пак православни, каквито са били и преди. Поради това ние (русите), като не се съгласяваме с гърците в решението на българския въпрос, можем да запазим с тях предишния църковен съюз и да ги считаме наши братя в Христа.

Имало е и у нас (в Русия) велик събор през 1667 година, на който присъствали 30 архипастири, в това число освен руския патриарх и двама гръцки: антиохийският и александрийският. Съборът, между другото, взел решение да не бъдат прекръщавани в бъдеще западните християни при обръщането им към православието. Това решение на руския събор не приела и досега не приема гръцката църква, която продължава да ги прекръщава, и при всичко това нито ние (русите) сме обявили по тази причина гърците за разколници, нито гърците са престанали да считат русите за православни и не са прекъсвали братското общение с русите по делата на вярата и църквата.

Така сега трябва да постъпим по отношение на гърците и ние (русите). А след това от само себе си се определя и отношението на русите към българите. Като не признаят станалата за тях съборна присъда за съгласна с християнската истина и правда, русите нямат вече право да считат българите за разколници: такава присъда не би могла да има сила и действително да ги отлъчи от църквата. Българите и сега си остават в църквата и са нейни истински чада, каквито са били преди; и сега след отделянето от цариградската патриаршия спазват и изповядват същата тази православна вяра, каквато са изповядвали, когато се намирали в единение с нея.

Ние (русите) можем, ние сме длъжни да признаваме и българите, както и гърците за еднакво наши братя по вяра и православие, без да се гледа на извършилото се между тях разделение. А в такава позиция към едните и другите неизбежно ще застанат и другите самостоятелни църкви в случай, че не приемат и те решението на цариградския събор. А когато застанат, тогава още по-дълбоко ще почувстват лежащия върху тях свещен дълг да помагат братски за прекратяване на печалното разделение между двата единоверни тям народи.

Но възможно ли е и по кой начин е възможно да се поднови мирът и църковното общение между гърците и българите? Има за това две мерки, еднакво съгласни с каноните. Първата мярка е тази: да се свика събор, който да бъде според числото на своите членове-архипастири, по-голям от събора, който неотдавна се събра в Цариград. Новият събор би могъл да обсъди гръцко-българския църковен въпрос, би могъл да отмени решението на предишния по-малък събор като несправедливо, и да постанови ново решение за примиряването на гърците с българите. Но тази мярка, най-законната, по обстоятелствата се представя не съвсем благонадеждна. В новия събор без съмнение биха взели участие и патриарсите, а може би и другите архиереи, участвали в цариградския събор. За всичките тях би било сигурно твърде неприятно да чуят публична присъда за отменянето на тяхното предишно решение и така тържествено да признаят пред цялата църква своята несправедливост и погрешност. Затова те навярно биха почнали всякак да защитават на новия събор своето предишно решение; тяхната страна скоро биха прегърнали и другите гръцки епископи, поне онези, които наедно с всичката преобладаваща гръцка партия са гледали досега в това решение тържество на своята националност над българската; отново биха се пробудили страстите; на събора биха изпъкнали разделения и несъгласия, и кой ще гарантира, че такъв събор би довел до щастлив резултат?

По-вярна и по-надеждна нам се струва другата мярка: това е прякото, непосредственото съглашение на гърците с българите, при взаимното снизхождение един към други, при отстъпки от двете страни. Главната пречка сега за примиряването им помежду им е цариградският събор. Мъчно е да се очаква гръцките архипастири при най-искрено желание на мир с българите да се откажат от решението на този събор и да го признаят като че несъществувал^[3], и затова необходимо е българските архипастири да принесат първата жертва, да направят първата отстъпка, ако обаче отнапред получат удостоверение, че тяхната отстъпка ще бъде оценена по достойнство.

Българите могат да напишат на вселенския патриарх съборно писмо и в него да обяснят: а) че ако цариградският събор ги е осъдил за някои постъпки, които е нарекъл антиканонични, то и те са готови в името на примирението да не засягат авторитета на събора, да признаят своята виновност и да принесат покаяние, и б) че ако съборът ги е осъдил още за това, че уж те отделят и са отделяли българския народ от църквата в името на филетизма, то тук е имало недоразбиране: те никога не са желали да отделят своя екзархат от църквата, не желаят да го отделят съвършено и от патриаршията, а са съгласни, както е начертано в султанския ферман, да си останат в някакво подчинение на вселенския патриарх и да се намират в постоянен съюз с него по делата на вярата и църквата. Като получи такова или подобно писмо, патриархът може вече безпрепятствено да направи каноническа разпоредба да освободи българските архипастири, като разкаяли се, а с тях целия български народ от църковните наказания, каквито е наложил на тях цариградският събор; после да встъпи с тези архипастири в непосредствени отношения и преговори и най-после да стигне с тях до въжделеното за двете страни и за цялата православна църква съгласие и примирие.

<< предишна

Църковен вестник, год. 1912, бр. 4, 6, 16, 17.

Превод: И. Г. Бакалов

[1] Виж брошурата Γά κάτά τάς αρχιεπισκοπας Αχριτών και Πεκίου εν κωνσταντινούπολι. 1869.

[2] Тоест работата по решението на събора се извършва в комисиите, а съборно обсъждане на решението няма – бел. ред.

[3] През 1945 г. Константинополската патриаршия признала, че „българската схизма… се явява анахронизъм”. Тогава бил подписан „Протокол за ликвидиране на просъществувалата в продължение на години аномалия в тялото на светата Православна Църква” (виж. Косик В.И., Темелски Хр., Турилов А.А., Болгарская Православная Церковь // Православная энциклопедия. Т. 5. М., 2002. С. 638.). Тоест на практика Константинополската патриаршия признала, че даденият конфликт се изчерпва като че поради изтичане срока на давност, а анатемата срещу „ереста на филетизма” от 1872 г. de facto се признавала именно за такава, която „като че не е съществувала”. Така всъщност променила своята позиция и се „покаяла” тъкмо Константинополската патриаршия, докато Българската църква по никакъв начин не изменила на заявените от нея принципи през 1872 г. – бел. ред по иеромонах Тихон (Васильев), К истории восстановления автокефалии Болгарской Церкви в ХIХ веке.