По заповед на правителството гръцко-българският църковен въпрос бил обсъждан най-напред в така наречения национален съвет на гръцката нация, който презрително отхвърлил всичките искания на българите; после бил обсъж­дан в цял ред комисии, които се назначавали ту само от средата на гърците, ту от гърци и българи, прота­кали се дълго време, отличавали се с бурни пре­пирни и при упорството на гърците завършвали без никакъв резултат; неведнъж така също бил обсъждан въпросът и в патриаршеския синод и в нарочни събори от архиереи — и бедните българи посто­янно чували отказ след отказ.

Доведени до крайно раздразнение, българите на някои места престанали да се покоряват на архиереите си гърци, не искали да слушат тяхното богослуже­ние, не им плащали владичнина и даже ги изго­нили, а на други свои архиереи-българи или на такива, които им съчувствали, понякога забранявали да поменават името на патриарха при богослужението и ги принуждавали открито да се отказват от подчинение на патриарха: така през 1860-та година, в деня на Светата Пасха, когато българският епископ Иларион извършвал тържествено богослу­жение в цариградската българска църква във Фенер, народът поискал да не се поменава името на патриарха. Иларион послушал народа.

Гърците, от своя страна, грозно хулели българите и техните обични църковни архипастири, като ги наказвали (например патриарх Иоаким през 1861 година низвергнал споменатия епископ Иларион и митрополит Авксентий, които после били изпратени на заточение по настояване на патриаршията), преследвали тяхното богослужение, изисквали от турската полиция да възстанови изгонените гръцки архиереи и насила да събира от народа за тези необични владици омразната владичнина.

Живо участие в борбата взела журналистиката на двете страни и със своите резки съждения, пристрастни и безцеремонни присъди, с разпалена полемика и понякога с псувни още повече вълнувала умовете, възбуждала страстите и усилвала раздразнението сред двата народа.

Патриарх Григорий V наскоро след завръщането си на патриаршеския престол (на 10 февруари 1867 година) пръв проявил готовност да направи някои отстъпки на българите. В своя известен проект, подаден до правителството, той се съгласявал да даде на българите някаква църковна самостоятелност, като им предостави няколко български епархии с архиереи българи, при условие тези епархии да образуват в патриаршията отделен окръг и да се управляват от събор на собствени епископи под председателството на екзарх за цяла България, но да си остават в подчинение на патриаршеския престол и в зависимост от него, както е определено в членовете на проекта.

Българите не се задоволили с този проект, тъй като зависимостта от патриарха според проекта им се струвала все още твърде голяма, а отстъпената им църковна област с няколко епархии твърде малка и съвсем не обхващаща всичките български селища. Тогава по молба на българите самото правителството съставило и представило на патриаршията два нови проекта за съгласуване, които в същината си били съвършено съгласни с проекта на патриарх Григорий, но само повече разширявали църковната област на българския екзарх и подчинявали под неговата власт всички българи.

Патриархът енергично протестирал против двата проекта и, което било за учудване, нарекъл ги „противоречащи не само на църковните канони, но на самата същина на християнската вяра, разрушаващи православното изповедание, нанасящи смъртна рана на църковния догмат”; след това заявил в своя протест, че за решаването на българския въпрос е необходимо да се свика вселенски събор, за което наскоро (към края на 1868 година) разпратил свое окръжно послание до всички самостоятелни църкви. Тоест в това да се предостави на българите някаква църковна самостоятелност и да се отдели за български екзархат неголямо число български епархии патриархът не намирал нищо противоканонично, нито антирелигиозно и бил готов да направи това само по силата на своята власт, а да се предостави на българите същата тая самостоятелност, с единствената разлика да се отделят за техния екзархат по-голямо число епархии, с причисляването към него на всички българи, намерил дотолкова антиканонично и противно на самите догмати на вярата, че сега се иска вселенски събор!

Малцината архиереи, които държали страната на българите, счели за потребно да привлекат вниманието върху хода на спорното дело и подали на патриарха колективно оплакване, в което, като посочвали своето непоносимо положение вследствие на усилилата се крамола между патриаршията и техните духовни паства и съвършената невъзможност да изпълняват обязаностите си по отношение на едните и на другите, заявили, че решили да се откажат от служенето на вселенския престол и посвещават своето архиерейско служене на престола на древната канонична, автокефална българска църква.

През 1869 година по разпореждане на турския министър на външните работи Али паша били съставени последователно две специални комисии, още три проекта, повечето въз основа на проекта на самия патриарх Григорий, но патриархът обявил всичките тези проекти за антиканонични.

Като срещнало такова непреклонно упорство от страна на Патриаршията, турското правителство признало за нужно да сложи край на крамолата чрез собствената си власт. През февруари 1870 година е издаден султански ферман, в основата на който е положен същият проект на патриарх Григорий. Според тоя ферман на българите се дава самостоятелност и независимост, но непълна, а именно: учредява се отделен български екзархат с определено число епархии, които са изброени във фермана, и управлението на екзархата се предоставя на синода на самите български епископи под председателството на екзарха; този синод обаче се задължава по най-важните дела на вярата и право­славието да се отнася до вселенския патриарх и неговия синод; след избирането на своя екзарх да изпросват за него от патриарха утвърдително писмо; да получават свето миро за целия екзар­хат от вселенския патриарх, а българският екзарх се задължава да поменава името на патриарха при богослужението и да се подчинява заедно със своите епископи на съществуващите наредби в случаи на посещение в Цариград и изобщо в пределите на Патриаршията.

Българите с радост и благодарност приели султанския ферман. Но патри­архът протестирал остро против него, като даден само от светската власт и нарушаващ правата на Църквата, и настоятелно молил правителството да разреши да се свика вселенски събор, за което и разпратил ново окръжно писмо до поместните църкви, ала тъй като правителството не се съ­гласило да даде исканото разрешение, той решил да напусне патриаршеската катедра.

Новият патриарх Антим, избран на патри­аршеския престол за трети път (през август 1871 година) със самото си встъпване показвал наглед искрено желание да се примири с българите, влязъл в непосредствени преговори с техните представители и изработил нов проект, който в главните си черти бил съвсем сходен с фермана на султана, но само донякъде. Той по различен начин определял епархиите и териториите за българския екзархат.

По-умерените от българите били доволни от про­екта и готови да го приемат; но други, които били мнозинство, не се задоволявали и подали до султана прошение да се признае независимостта на българския екзархат въз основа на долния ферман, а за да направят открито и тържествено заявлението си в тоя смисъл, принудили тримата свои архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски), без да се гледа на пряката забрана на патриарха, да отслужат в деня на Богоявление (през 1872 година) литургия в бъл­гарския метох в Цариград.

Виновните епископи незабавно били осъдени от патриаршеския Синод и първите двама били низвергнати, а третият, който преди това бил низвергнат, сега бил отлъчен от Църквата; след това по настояването на Патриаршията из­проводените от турското правителство на заточе­ние епископи даже не поканили на събор, не из­слушали техните обяснения и оправдания, както те молили още преди събора и както изискват църковните канони. Ако постъпката на българските епископи в голяма степен раздразнила гърците, то осъждането на тези епископи твърде строго и не напълно канонично, според мнението на българите, в голяма степен раздразнило последните. Те се вълнували и открито заявявали свое­то недоволство. Великият везир молил и изисквал от патриарха да се съгласи с българите, и по тях­на молба скоро възвърнал заточените архиереи.

Патриархът, съвършено отказващ се сега от своята самостоятелност и от предишните свои планове, се подчинил под силната гръцка партия и от името на свикания от него народен събор отговорил на везира, че само тогава ще поднови преговорите с българите, когато те тър­жествено и всенародно осъдят нечестивите по­стъпки на своите архиереи. Везирът, като признавал участието на народния събор в решаването на църковния въпрос за незаконно, още веднъж помо­лил патриарха да даде своето мнение относно начина за окончателното решаване на българския въпрос. Патриархът не бързал да отговори. Везирът чакал дълго време, но напразно и накрая, като прехвърлил цялата отговорност за последствията върху патриарха, издал на българския събор в Цариград определение, с което обявявал за решението на Портата да приведе в изпълнение султанския ферман и предписвал на събора да пристъпи към избор на екзарх. Българите незабавно избрали екзарх.

Патриаршията първо протестирала от лицето на своя народен събор, но когато вези­рът отново признал такъв протест за незаконен, побързала да представи (на 3 март) на Пор­тата свой нов проект за съгласие с българите — проект, в който се отстъпвали на българите много по-малко епархии, отколкото се назначавали в предишния проект на патриарх Антим, и на българския екзархат се давало име не български, а хемуски. Било обаче вече много късно.

Новоизбраният български екзарх, бившият ви­дински митрополит Антим, наскоро пристигнал в Цариград и на 19-ти март бил приет от ве­ликия везир, на 2 април получил султански берат, а на 4 април бил представен на самия султан. Патриархът не се съгласил, въпреки всички просби, не само да признае, но и да приеме у себе си екзарха, и поискал, щото „този самозван екзарх” да се разкае за всичко извър­шено, да осъди тези, които осъдила Великата църква, и вместо султанския ферман, да приеме без всякакво изменение последния проект, представен от Патриаршията на везира. Не само това. След няколко дни патриархът не позволил на екзарха даже да извърши божествената литургия в най-великия от християнските празници, макар за това да молили всички българи чрез особена депутация и сам екзархът с две свои писма.

Такива тежки откази произвели потресаващи действия; народните страсти се вълнували; взаим­ното озлобление и ожесточение на гърците и бъл­гарите достигнали последната степен. От ден на ден трябвало да се очакват страшни избухвания и най-печален край. И краят наистина не закъснял.

В петък на Пасха екзархът се обърнал към патриарха с нова просба да снеме църков­ното наказание от тримата български епископи и да им позволи да представят оправдание за своята постъпка, като обяснявал, че тяхното осъждане е незаконно и по същество на работата и по форма. Патриархът отхвърлил и тая молба.

В същата неделя (на 23 април) екзарх Антим произнесъл в българската църква реч, в която, като изказал своето огорчение от постоянните откази на Патриаршията във всичко, обявил, че от­сега той не признава повече за действително низвержението на тримата български епископи. Патриархът и неговият синод намислили да заплашат екзарха със закана да го накажат църковно и му дали 30 дни за покаяние, но такива заплахи не могли вече да му въздействат.

Настанал великият за цялото славянство ден на светите сла­вянски апостоли Кирил и Методий (11 май); в този ден екзархът извършил тържествено бого­служение в българската цариградска църква, заедно с останалите български епископи и многобройно духовенство. По време на литургията, след еванге­лието, бил прочетен пред целия народ обширен акт, който провъзгласявал независимостта на Българската църква, съставен по-рано и подписан от събора на седем български епископи. Българите тържествували; актът за независимостта бил разпратен из целия български екзархат и до всички православни църкви с окръжно посла­ние от екзарха. Екзархът започнал да ръкополага за своя окръг епископи и изобщо започнал да действа самостоятелно.

Но дошъл ред да тържествуват и гър­ците. На 15-ти май се събрал патриаршеският Си­нод и провъзгласил българския екзарх Антим за лишен от сан и низвергнат, българските епи­скопи Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански, по-рано низвергнати – за отлъчени от църквата, а епископ Иларион Макариополски, по-преди отлъчен, обявил „виновен за геенна огнена и предаден на вечна анатема”, като разпоредил съответни църковни наказания и върху всички клирици и ми­ряни, намиращи се в общение с осъдените епи­скопи. Като не се задоволявал с това, патриар­хът решил да свика поместен събор, на който трябвало да присъстват, освен самия патриарх и неговия синод, всички други патри­арси и всичките епископи, пребиващи в Цариград.

Още преди откриването на събора станали редица шумни манифестации от страна на фанариотските гърци, които изисквали незабавното осъж­дане на българите и провъзгласяването им за разколници. Всички миролюбиви гласове на някои архипастири, особено на Иерусалимския патриарх Кирил II, които съветвали и убеждавали да има придържане о справедливостта и умереността като единствено средство за съгласие на двете страни, се за­глушавали и даже се придружавали от оскърбления за архипастирите. Най-накрая съборът бил открит (на 29 август) без участието обаче на иеруса­лимския патриарх, и в третото свое заседание, на 16 септември, утвърдил определение или акт, според който всичките български архипастири заедно духовенството и миряните се обявяват за схизматици и цялата Българска църква за схизматична. Този акт, подписан от 32-ма присъствали архиереи, бил про­четен във всичките цариградски църкви, а после разпратен до всички самостоятелни право­славни църкви. И гърците празнували своята по­беда над българите с най-голяма тържественост не само в Цариград, но и в Атина и навсякъде другаде!

Такава е накратко печалната страна на гръцко-българския въпрос. А какво представлява тя в своята основа. Българите в продължение на няколко века се ползвали със законна църковна самостоятелност и независимост. После те пожелали тяхната автокефална епископия да бъде присъединена към патриархата; затова молил султана и самият патриарх със своя синод. Султанът предал със свой берат тази архиепископия под управлението на па­триарха.

Сега, след 100 години, българите поже­лали да възстановят своята самостоятелност и отново молили султана да им я възвърне. Султанът изявил съгласие и след известно време издал дори ферман, който обявява църковната независимост на българите, макар и не в предиш­ната степен. А патриархът в началото съ­вършено отхвърлял всичките искания на бълга­рите, после давал вид, че е готов да им на­прави малки отстъпки и най-накрая направо протестирал против султанския ферман и обявил бъл­гарите за разколници.

На какво се основава цялото това право на патриарха над българите? Друго осно­вание според свидетелството на историята няма, освен самия берат или указ, с който султа­нът подчинил българите под патриарха по тяхното собствено желание. Сега султанът отменил своя предишен берат и го заменил със свой ферман, съответстващ на новото желание на бъл­гарите. Следователно цялото право на патриарха над българитe отпада и у него не остава никакво право да ги удържа за себе си и да се противи на султановия ферман.

Ако този ферман, който въз­връща на българите самостоятелността, не е законен, то за незаконен трябва да бъде признат и онзи берат, с който някога султанът предал тая самостоятелност на патриарха, а следователно незаконна е била и цялата власт на па­триарха над българите, която продължава вече цяло столетие; и сега патриархът незаконно се мъчи да я удържи за себе си. Предишният берат на султана Патриаршията обаче признавала за напълно законен и в патриаршеския кодекс (законник), който съдържа в себе си всичките тогавашни ре­шения по този повод, между другото ясно се казва: „Истинните и законни царе, какъвто цар е султан Мустафа, имат право да издават закони, укази, хатишерифи относно подобни дела по църковното управление, именно - да унищожи поменатите Ох­ридска и Ипекска архиепископии, да ги присъедини и да подчини веднъж завинаги техните епархии на цариградския престол”^[1]. Следователно и сега Патриаршията трябва да признае за напълно законен и имащ пълна сила фермана на царуващия султан Абдул Азис, който възвръща на бълга­рите тяхната църковна самостоятелност и е длъжна безусловно да се покори на този ферман. Поне историята в гръцко-българския въпрос никак не е в полза на патриарха, а е против него...

Но не на историята се е опирал (облягал) патриархът при разсъжденията по тоя въпрос, а на словото Божие и на каноните на Църквата в своите протести против фермана. В окръжните послания до паството и до автокефалните църкви той постоянно твърди, че желанието на бъл­гарите да се отделят от Патриаршията, а още повече самото отделяне, са противни на учението на Евангелието и на догматите на църквата, противни са на апостолските и на съборните постановления. И на тези именно две основи е стъпило самото определение на Цариградския събор, който обяви българите за схизматици. Нека разгледаме това определение.

<< предишна || следваща >>

Църковен вестник, год. 1911, бр. 47, 49, 51 и 52.

Превод: И. Г. Бакалов

[1] Тези думи са приведени в акта на българските архиереи, които обявяват независимостта на Българската църква, с посочване на страниците на споменатия патриаршески кодекс — 64, 65, 69, 70, 74.