Историческо и канонично изследване на Московския митрополит Макарий (Булгаков), написано през 1873 г. и публикувано в сп. „Православное обозрение” през 1891 г.

Гръцко-българският църковен въпрос и не­говото решение представлява най-голяма скръб за ця­лата Православна църква. Този въпрос касае и гърците и българите и много болезнено засяга интересите на едните и на другите, които в много неща не само че не са съгласни, но са даже противоположни.

Не е чудно, че и двете страни, а особено гърците, не съумяха да се отнесат към въпроса с нужното спо­койствие и справедливост, не винаги се удържаха при неговото разрешаване от увличания и край­ности, дразнеха се един другиго, изпадайки така до нови крайности и стигнаха най-после до такъв печален резултат. А при всичко туй, ако искаме да разбираме този въпрос правилно, да не го затъмняваме, да не го изопачаваме преднамерено или непреднамерено, ако го разгле­даме и обсъдим съвсем справедливо, то въпро­сът трябваше да се разреши съвсем не тъй, как­то той е решен, и можеше да се реши за радост на всички синове на Православната църква, за които доброто и честта на тяхната духовна майка са най-високото и най-скъпото нещо от всичко друго в тоя свят.

Човек не може да се съмнява, че има и сега както сред бълга­рите, тъй и сред гърците лица, които ясно съзнават това и дълбоко скърбят за станалото. Естествено е да се надяваме, че след време, кога­то малко по малко се уталожат страстите и се поизбистрят умовете, ще осъзнаят това и мнозина други от гърците и от българите, ако не всички, ще осъзнаят това и самите главни виновници за извършения вече факт и може би не само ще се разкайват за увлеченията си, но и ще пожелаят да загладят грешките си и да поправят работата.

I.

Какво желаят, какво искат да постигнат българите? Не нещо ново и особено в църквата, а самото това, което те вече са имали и с което са се ползвали дълго време. Те желаят да възобновят своята самостоятелност. Знае се, че още през вре­мето на Първото българско царство, не повече от 60 години, след като вече всички българи приели християнството, самите цариградски патриарси и императори признали (около 930 г.) и после по­стоянно признавали българския архиепископ за самостоятелен (автокефален), а в началото го поче­ли даже с името патриарх, и че с тая автокефалност и независимост българската архиеписко­пия се ползвала непрекъснато близо 100 години, чак докато паднало царството (1019 г.).

Преде­лите на българската архиепископия ту се разширявали, ту се свивали заедно с пределите на българското царство; числото на подчинените епархии възлизало понякога до 29, а в края на царството се намалило до 17. Катедрата на архи­епископа се намирала най-първо в Доростол, после се пренасяла заедно със столицата на цар­ството от град в град и наскоро преди пада­нето на царството се утвърдила в Охрид, от който българската архиепископия и започнала да се нарича Охридска.

Знае се, че и по времето на Вто­рото българско царство, 50 години след подно­вяването му, всички гръцки патриарси по волята на императора и заедно със събора на много други светители отново признали (през 1234 г.) българския архиепископ за автокефален и независим, даже под името патриарх, и че с тая независимост българската църква се ползвала още 160 години, докато турците завладели царството (през 1394 г.) Катедрата на българския първосветител се намирала сега в новата столица на царството — Тър­ново (тъй като Охрид не влизал в състава на Второто българско царство, а оставал в пределите на Гърция) и затова самият архиепископ или патриарх български сега се наричал гръцки. Числото на епархиите, които били нему подчинени постоянно и които се намирали именно в тъй наречената сега Северна България, било 7, а понякога, когато пределите на царството се разширявали от превземане владенията на съседните на гърците и на сърбите, достигало до 15.

3нае се, че и след падането на Първото българско цар­ство под властта на гърците (1019 г.) бъл­гарската Охридска архиепископия запазила напълно своята самостоятелност и независимост от ца­риградския патриарх. Император Василий българоубиец незабавно потвърдил нейната неприкосновеност, оставил й целия окръг със 17 епар­хии и даже й предоставил право да си възвърне и другите епархии, които някога са й принадле­жали, така че в средата на XII век числото на подвластните й епархии стигало до 30, макар впоследствие то значително да се намалявало.

Охридската архиепископия, поради това, че пределите й се съвпадали с пределите на някогаш­ната бележита автокефална архиепископия на Първа Юстиниана, основана от император Юстиниан – славянин, започнала да се именува с името на последната. Самите императори не­посредствено, без всякакво участие на цариград­ския патриарх, назначавали, утвърждавали първосветителите на Охридската архиепископия, макар по­вечето пъти това да са били гърци, и тя си оставала независима през целия период, докато се намирала под властта на гръцката империя и даже когато временно преминавала под властта ту на Второто бъл­гарско царство, ту на сръбското.

Знае се освен това, че и след завладяването на българската държава, както и на цялата гръцка империя от турците около средата на ХV век, Охридската архиепи­скопия или Първа Юстиниана запазила напълно независимостта си от цариградския патриарх и се ползвала с нея в продължение на повече от три столе­тия. Числото на епархиите на архиепископията ту се уголемявало, ту се намалявало: в средата на XVII век те били 17, в началото на XVIII в. пък 12, и към средата на същия век 13.

Охридските архиепископи били избирани от архиерейския събор на техния собствен цър­ковен окръг, при участието на клириците от архиепископската катедра, и цариградските патриар­си в своите писма до тези архиепископи употребя­вали следното приветствие: „Блажени архиепископ на Първа Юстиниана Охридска и на цяла България, в Св. Дух възлюбен брат на наше смирение и съслужител”. Така продължавало до фаталната 1767 година.

Тук обаче ние не можем да не се спрем малко, за да направим две-три бележки.

1) Българската архиепископия през всички периоди на своето автокефално съществуване е завземала определена област или църковен окръг, където не се простирала властта на цариградските патри­арси. Пределите на тая област понякога се изменяли, но съществената, централна нейна част постоянно съставяли селищата на българите в тъй наречената сега България, донякъде в Тракия и много от епархиите на бившите български архи­епископии - Търновската и Охридската, съществуват до днес.

2) Самостоятелността на българската архи­епископия като особен, независим църковен окръг, който обхващал българските селища, толкова векове признавали самите цариградски патриарси: ще рече, че те не виждали тогава и не намирали в това отделно съществуване на българския окръг нищо противно на догматите на вярата и църковните канони. На какво основание сега самото желание на българите да подновят своята предишна църков­на самостоятелност се обявява за пряко противоречащо на евангелското учение и застрашаващо да раз­клати самите основи на Христовата Църква?

3) Самостоятелната Българска архиепископия във вид на особен църковен окръг е съществувала постоянно в съседство с окръга на цариградския патриарх не само тогава, когато се намирала в пределите на самостоятелното българско царство, но и тогава, когато се намирала в пределите на гръцката и на турската империи. Ако пък такова съвместно съществуване на двата независими цър­ковни окръга ­­– патриаршеския и българския, в пределите на една и съща държава, първо гръцка­та, после и турската, се е продължавало няколко сто­летия, и не се е считало тогава нещо несъобразно и антиканонично, то откъде накъде ще го считат за такова сега?

Годината 1767-ма била наистина съдбоносна за българската Охридска архиепископия, защото тогава нейната самостоятелност била унищожена. Няма да се препираме, доброволно или насилствено, само ще кажем, че на 16 януари през въпросната година охридският архиепископ Арсений подписал писмо, с което се отрича от своята катедра, и всичките подчинени нему епис­копи от целия свой събор подали на турското правителство молба, в която, като посочват крайно лошото положение на работите в тяхната автокефална архиепископия, молят да я присъедини към църковния окръг на цариград­ския патриарх с надежда, че под управление­то на вселенския първосветител нейното съ­стояние ще се подобри.

Патриархът от своя страна, като се обляга на желанията и молбата до него на същите архиереи, усърдно молил правителството за това присъединяване, тъй като то от­давна съставяло предмет на най-пламенните въжделе­ния на патриаршията. И когато след това султанът със своя берат предал епархията на Охрид­ския диоцез на патриарха, за да унищожи съвършено този диоцез като особен, последният възвел бившите в него епископи едни в митро­полити, други в архиепископи, и всичките подчинил под своето непосредствено владение, а главната архиепископия – Охридската, закрил съвсем, опасявайки се навярно да не би нейните предстоятели да помислят впоследствие да потърсят своята автокефалност.

Оттогава изминали повече от 100 години и горчивият опит ясно показал до каква сте­пен останали излъгани надеждите на българите, ако и те сами да са участвали заедно със своите архипастири в присъединяването на тяхната бив­ша самостоятелна архиепископия към патриар­шията. Във всички епархии на тая бивша архиепи­скопия постоянно се назначавали сега архиереи само гърци, макар че трябва да се признае, че и по-преди Охридската катедра завземали повечето пъти гърци.

Тези архипастири систематически преследвали една цел, а именно: всячески да потъпкват националността на българския народ и да подпомагат неговото погърчване, да изместят от български­те църкви славянското богослужение и да го заменят с гръцкото. И малко по малко твърде много българи, особено жителите от градовете, отстъпили от своята народност и станали гърци (претопили се); малко по малко във всички български градове, а и в много от селата, богослужението започнало да се извършва само на гръцки език. А най-много тежали и възмущавали българите пос­тоянните данъци на техните епархийски владици, които нехаейки за духов­ното благо на своето паство, грижели се само за материалните си изгоди и само това вършели - събирали от паството различни данъци, често с явни насилия и с жестокости. Всички писъци на измъчвания народ, всички молби и негови оплаквания към духовните власти оставали напразни.

Дълго време търпели българите своята горчива участ и се бояли да се обърнат към високото турско правителство, докато не възбудил в тях смелост и решителност прехваленият хатихумаюн от 1856 година, който обещавал реформи и подобрения в църковния живот на християнските поданици в империята.

Първото прошение на българите до султана се ограничавало само с това: на  техните архиереи, вместо събираните от тях данъци, да се назначи определена запла­та, както е обещано в хатихумаюна. Но когато патриаршията, на която било предоставено да обсъди въпроса, решително отказала на българите и изобщо не се съгласила да се назначи на архиереите заплата, а настоявала да се запазят предишните наредби, тогава българите извадени от търпение, заявили, че не искат повече да остават поробени под гърците и започнали да молят и да изискват или да им се даде особено цър­ковно управление с отделна българска екзархия, т. е. да бъде възобновена тяхната предишна цър­ковна самостоятелност, или поне да им се назначат българи архиереи, които да се грижат за техните духовни нужди и да извършват за тях богослужението на родния им език, и тези бъл­гарски архиереи, наравно с гръцките, да заседават в патриаршеския синод, а на всички изобщо българи да бъде предоставено право на съвършено равенство с гърците при избирането на патриарха и за участието в другите общи дела на Църквата^[1].

Така се започнал от началото на 1858 го­дина бележитият гръцко-български църковен въ­прос!

следваща >>

Църковен вестник, год. 1911, бр. 46, 47.

Превод: И. Г. Бакалов

[1] По-подробни сведения за Българската църква от нейното начало досега с посочване на самите източници могат да се намерят в съчинението на проф. Е. Голубински „Очерк истории православных церквей – болгарской, сербской и румынской”, Москва 1871 г.