Изкуствената традиция е мнимо, изобретено от човеци предание, радновидност на мнението^[1], намиращо своята обосновка в мистиката на колектива^[2]. Антоним на Свещеното Предание и обичая.

„Не трябва да се бърка силата и способността за приспособяване на автентичните традиции с изобретената традиция. Там, където старината е жива, тя не се нуждае нито от възраждане, нито от повторно изнамиране.”^[3]

Никаква колективност, още повече пък мнима, не е способна да придаде на мнението истинност. В случаи, когато истинската традиция е прекъсната, тя не може да бъде възстановена. Автентичното предание, в това число и културната традиция, не се поддава на манипулации, те могат да бъдат само съхранявани, а не създавани и възраждани.

Трагедията на съвременната православна мисия се състои в това, че най-чувствителните западни люде, както и озападнените руснаци, гърци, българи, румънци, сърби и пр. биват привлечени от Православието. След това обаче те намират у о. Александър Шмеман същото, което биха могли да почерпят например от Карл Барт^[4]. Посредством о. Иоан Майендорф те възприемат същата западна философия, която биха могли да възприемат от Етиен Жилсон^[5]. В най-новото учение на митр. Антоний (Храповицки) ги привлича онова, което биха могли да почерпят от съчиненията на Фридрих Ницше и Анри Бергсон. И възприемайки по околен път тези вездесъщи западни идеи, новообърнатите се оказват по-далеч от Православието отколкото всеки западен човек.

За разлика от истинното Предание, новата, изкуствената традиция винаги се обявява за „жива традиция”, за „живо предание”.

О. Александър Шмеман се ръководи от живото предание, което не дава никакви отговори, а само поставя въпроси: „В своя подход към сакраменталната реалност аз се придържам към обичайния за мен ориентир – литургическия опит, живото Предание на Православната Църква и едва на второ място идва формалното богословие, което е израсло на основата на това Предание. Освен това аз поставям въпроси, но не давам отговори”^[6].

Според о. Александър Шмеман, „да се отнася към преданията от миналото съгласно принципа „това, което е положено преди нас трябва така да си остане во веки веков”, може само човек, който не вярва в самата Църква като източник на Живота... Преданието за Църквата – това не са образи от прекрасното минало, на които можеш да се любуваш, обзет от някаква религиозно-естетична тъга по тях. Те са призив и вдъхновение”^[7].

О. Александър Шмеман твърди, че трябва да се съхранява верността към Преданието, но тази вярност не се състои в повторение на учението на светите отци, не и в буквалното им следване.

Да допуснем за момент, че това е така. Но в какво тогава се състои нашата вярност? Как да проверим верни ли сме или не сме? И на какво именно сме верни? Явно на нищо конкретно и определено според о. Ал. Шмеман, а просто на своето колективно свободно преживяване.

Отец Ал. Шмеман посочва като образци за такова „свободно” и „живо” отношение към преданието св. Григорий Палама и преп. Симеон Нови Богослов. Според него критерият за тяхното единство с вярата на отците преди тях и Преданието бил в самите тях, в техния църковен опит. Излиза, че единството с Преданието се състои в преживяване на своето единство с Преданието. Това само по себе си е едно пустословно кръгово определение^[8].

В лъжемисионерстването („мисионерство наопаки”, „мисионерство с обратен знак” – прев.) от човека не се изисква промяна, всички негови масово-културни и контракултурни обичаи и мнения остават непроменени, а при това се обявяват за напълно християнски^[9].

Разпространението на модернистките възгледи става по аналогичен начин. Отец Александър Шмеман признава, че за него, макар да било странно да черпи идеи за възраждането на Православната Църква от католици и англикани, той все пак го правел, защото: „Колкото и парадоксално да звучи, често именно западният интерес към литургичното предание и усилията на западните учени му помагат (на Православието – авт.) да преодолее западните дефекти и ограничеността на собственото си школско богословие”^[10].

Католическите модернисти се позовават на модернисткото православно богословие с цел обосновка, а православните модернисти се опират на авторитета на същите тези католически автори по същата причина. В „литургическото обновление” православните модернистки идеи преминават в католицизма и се връщат отново в православието „осветени” от мнима древност. В модернизираното православие лозунгите на обновения католицизъм се представят като неизменен глас на „ранната Църква”, а католическите модернисти на свой ред се позовават на православните модернисти от ХХ век като на носители на християнското Предание^[11].

В рамките на традиционното православно учение тези западни идеи се представят като вече забравен път на древната Църква, както е например в случая с учението на митр. Антоний (Храповицки) за Изкуплението. Тоест според носителите на „живото предание” съвременните европейски идеи са именно най-истинската дълбинна същност на древното Православие.

Изкуствените традиции най-широко се употребяват в масовата религия и в частност в неоезичеството, в движението литургично обновление и в богослужебната реформа. Резултатите от богослужебната реформа, тоест от разрушаването на Църковното Предание, се оформят във вид на изкуствени традиции. Като нещо традиционно се обявява йерархическата реформа в Църквата и в частност всеобщото свещенство на верните.

Съвсем логично нерядко носителите на „живото предание” се проявяват като откровени и жестоки разрушители на истинното Предание.

След обиколка из православните манастири на Прибалтика, където решава, че традиционните форми на монашеството не съответстват на историческата ситуация, мон. Мария (Скобцова) пише: „Пуснете зад вашите стени безпризорните крадци, разбийте вашия прекрасен уставен ред посредством вихрите на външния живот”^[12]. А християнството изобщо тя си представя по следния начин: „Нашето време наистина блика от християнство... То (бликащото от християнство време – бел. прев.) разбива в нашите сърца и разрушава всичко здраво и устойчиво, всичко, което е осветено от вековете, всичко, което ни е скъпо”.

Трудно може да се срещне по-деструктивна представа за християнството!

Изкуственото предание е неопределимо, но за сметка на това пък – свободно. Лесно различим разпознавателен белег за „отците” на „живото предание” представлява поддържаният от тях възглед, че „Православното разбиране на Преданието не може да бъде сведено към някакви текстове и правила, които е прието да се цитират като доказателство за едно или друго твърдение”^[13]. И тъй като следващите истинното Предание съвсем не мислят така, принадлежащите към „живото предание” ги определят като „цитатници”, „книжници”, „фарисеи”, „фундаменталисти”, „схоластици” и пр., а богословстването в строгите рамки на Свещеното Предание бива наричано „школско богословие” и „умъртвяваща схоластика”.

със съкращения

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Частно- или обществено-санкционирана представа за истинното и лъжливото. Мненията подменят Богооткровените истини.

[2] В светската идеологическа мистика обществото се превръща в своего рода „църква”, състояща се от „благодатни” избраници. И обратно: Църквата според разбирането на мистическия колективизъм е преди всичко особен колектив или суперколектив, разбиран в руслото на същото това мистично сливане. Псевдорелигиозните мистически преживявания играят важна роля както в масовата култура, така и в съпътстващата я контракултура. Най-яркият и очевиден пример е рок концертът.

[3] Hobsbawm, E. J. Introduction // The Invention of tradition. — Cambridge, New York: Cambridge University Press, 1983. 

[4] Карл Барт - швейцарски теолог, калвинист, опитващ се да съчетае екзистенциализма с християнската вяра – бел. прев.

[5] Етиен Жилсон – френски религиозен философ, според когото християнският дух е близък с философията на екзистенциализма – бел. прев.

[6] Шмеман, Александр о., Церковь, мир, миссия: Мысли о Православии на Западе. М.: ПСТБИ, 1996. стр. 255.

[7] Шмеман, Александр о. Введение в литургическое богословие / Ред. о. Петр Зуев. — К.: Пролог, 2003. стр. 282, 283.

[8] Определение като „Екзистенциализмът е философско направление, което се занимава с разглеждането на екзистенциални проблеми” не изяснява нищо, бидейки пример за кръгово определение. Кръговото определение представлява определяне на дадено понятие чрез друго понятие, при което първото понятие дефинира второто, което на свой ред дефинира първото, и като резултат не се постига изясняване и на двете понятия – бел. прев.

[9] Вершилло Р. А. Миссионерство наоборот // Антимодернизм.ру.

[10] Шмеман, Александр о. Введение в литургическое богословие / Ред. о. Петр Зуев. — К.: Пролог, 2003. стр. 24.

[11] Любак Анри де. Парадокс и тайна Церкви = Paradoxe et mystère de l'Eglise. — Милано: Христианская Россия, 1997. — С. 30. за архиеп. Василий (Кривошеин); Пак там С. 46 за православните въобще; за Оливие Клеман Пак там. С. 46; за Владимир Лоски Пак там. С. 71.

[12] Гакель Сергий, Мать Мария.

[13] Шмеман, Александр о. Церковь, мир, миссия: Мысли о Православии на Западе. — М.: ПСТБИ, 1996. стр. 104.