Падането на Света Гора под гръцко владичество. Тържество на гръцките шовинисти и техните стремежи за пълна елинизация на Атон. Скандални примери в тази посока. Опити за отнемане на руския манастир „Св. Пантелеймон”

Х.

Но тъкмо по това време, когато изглеждало, че на въпроса ще се даде най-благоприятно разрешение, обстоя­телствата се изменили. На 2 ноември 1912 год. една ескадра от няколко гръцки торпедоносци под командването на адмирал Павлос Кундуриоти, с отряд офицери и войници, заела све­тогорския полуостров. От тази дата започва гръцкото вла­дичество на Света Гора.

В присъствието на делегация от Кинота адмирал Кундуриоти прочита от името на гръцкия крал декрет, според който турското владичество на Света Гора се обявява за унищожено и Атон се присъеди­нява към земите на елинското кралство. Декретът гаранти­рал на монасите пълна вътрешна свобода, като те ще продължават да плащат на гръцкото правителство данъка, кой­то са плащали на турците и освен това, ако се наложи — един извънреден данък в пари или натура, по нареждане на военния комендант, който може да го събере с насилие. „Всеки акт, завършва този декрет, насочен срещу общест­вената безопасност на полуострова, срещу кралската фло­та и нейния екипаж или срещу интересите на Гърция, ще бъде съден от военен съд, който има право в рамките на 24 часа да издаде и изпълни смъртна присъда”^[1].

По такъв начин гръцките шовинисти възтържествува­ли - този път и усилието на Русия да добие права за сла­вянския елемент в Света Гора било грубо осуетено от крал­ското правителство на Гърция.

С научаването на тази новина, по заповед на българ­ското правителство от VII Рилска дивизия, намираща се тогава в Солун, един отряд от 70 български войници под командата на поручик Георги Димитров Цветинов, неочак­вано пристига в Зограф, за да брани интересите на манастира. Това подигнало твърде много духа на българските и руски монаси, които посрещнали с голяма радост българските войници. Но тази непринудена радост била твърде за кратко. Скоро след това Балканската воина се превърна в междусъюзническа и нашите войници в Зограф се оказаха в опасно положение. Неколкократната покана на гръцкия комендант до поручик Цветинов да се предаде срещала винаги един и същи отговор: „Ние няма да предадем нито себе си, нито оръжието си; дайте ни свободен пропуск към България, за да не се пролива кръв на това свято място”. Благоразумието надделяло, нашите войници били пуснати да се изтеглят и присъединят към своите части. Останали само груповите фотографии на българските вой­ници с братствата на български и руски обители, които сега красят гостните на манастирите като един скъп спомен.

XI.

Букурещкият договор след втората балканска война от 28 юли 1913 г. не съдържа нищо за Света Гора.

Наскоро след това започна европейската война, коя­то за Русия завърши с болшевишката революция. По та­къв начин една велика опора на славянското монашество в Света Гора изчезна. Това почувстваха особено болезнено руските светогорски манастири, които бяха лишени от много свои имоти в Русия. Настъпи време на крайно из­питание за славянските и особено руските обители в Света Гора. Гърция излизаше победителка от европейската вой­на. Но честолюбието на някои отделни политически водачи я доведе до катастрофа. Поради опиянението от успеха у гърците се пробуди една неестествена мегаломания, напълно несъответстваща на наличните сили и възможности на една малка страна. Политическите партии чрез разни демагогии се мъчеха да повдигнат национално движение за война против Турция. Народът се призоваваше да осъществи някакви си „визан­тийски” планове. Очевидно миналото се вземаше за на­стояще... И когато Кемал паша нанесе пълно пораже­ние на гърците, тогава нещастието на последните се отрази и върху съдбините на Света Гора. „И макар това да звучи парадоксално, но Света Гора изведнъж се оказа в неизмеримо по-лоши условия, отколкото е било през вре­ме но турското робство”^[2]. Преди всичко гръцкото прави­телство отне всички светогорски метоси извън Атон и раздаде земите им на гръцки бежанци от Мала Азия.

Това е било едно чувствително нещастие за светогорските манастири. Иззети били земите на всички манастири — както негръцки, така и гръцки. Затуй това общо нещастие е било понесено от светогорските обители с нужното спокойствие. За въздигане на скитовете в манастири сега не можело да става и дума. Никой не повдигал вече този въпрос. По-важно било сега да се уреди едно сравнително вътрешно равноправие на монашеските общини. Севърският договор от 10 август 1920 г. уреждал този въпрос:

„Гърция се задължава да признава и пази традицион­ните права и свободи, с които се ползват негръцките мона­шески общини на Атон, съгласно чл. 62 на Берлинския дого­вор от 13 юли 1878 г.” (чл. 132)^[3].

Същият Севърски договор възлага надзора по изпълне­нието на горния текст направо на Обществото на народите, всеки член от Съвета на което може да предложи на този последния да вземе известни решения-санкции при констатира­ни нарушения от страна на Гърция.

Но както винаги, така и сега, това постановление си останало само на хартия, за утеха на наивните. Наскоро в Гърция стана преврат и дойде републиканско правителство, което по отношение на Света Гора усвои политиката на шовинистите. Според смисъла на всички международни и канонически постановления за Света Гора, нейните монаси, без­различно от каква националност са те, никога не са се смятали като обикновени жители и поданици на държавата, в пределите на която са принадлежали. Те винаги са били една отделна самостоятелна монашеска република, напълно авто­номна в своя вътрешен живот. Но през 1926 год. гръцкото ре­публиканско правителство издаде закон, според който всички атонски монаси, от каквато и да са националност, се считат за поданици на гръцката държава. По силата на този закон, в светогорските манастири не може да се приеме лице, което не е гръцки поданик. А за да може едно лице от негръцка народност да придобие правото на гръцко по­данство, необходимо е да прекара най-малко 10 години в Гърция и при това да има добро досие в гръцката полиция.

С този закон Гърция фактически забрани постъпването на славяни в славянските светогорски манастири, едно деяние, което грубо нарушава всички вековни свободи на този всеправославен кът и всички международни постановления за него. Прилагането на този закон е дало най-пагубни последи­ци за славянските обители на Атон. За едно време от 30 го­дини (от Балканската война) славянският елемент е намалял с 80%, монасите от 4300 през 1912 год. днес са под 1000. Скритата цел на тази политика е след като измрат славянските монаси, гърците да завладеят манастирите им.

Поради така създадените обстоятелства постъпването на руски, български, сръбски и румънски послушници или мо­наси в светогорските обители през времето от 1926 г. до днес е изключително рядко явление. Нека накратко разкажем при какви обстоятелства е станало приемането на двама човека за монаси в Зографския манастир през въпросното време.

Първият и единствен българин от пределите на царст­вото, който е успял да постъпи в Зограф, това е Васил Ка­рагьозов, виден текстилен индустриалец от Габрово. Же­лаейки да изпълни един свой отдавнашен, даден през време на трудни обстоятелства в живота му, обет, а именно — да по­стъпи в Зографския манастир и там да умре като монах — през 1933 г., благодарение на своето обществено положение и връзки той успява да си издейства от гръцкото минис­терство на външните работи разрешение и пристига в Зо­граф. Но мъчнотиите започвали тепърва, и то такива, каквито той не подозирал. Въпреки разрешението, което имал от гръцкото правителство, местното управление на Света Гора — Кинотът, решил, че Васил Карагьозов не може да бъде приет за послушник в Света Гора, понеже е „схизматик”. Въпросът бил отнесен до Цариградския патриарх, който от­говорил, че лицето може да бъде прието, само при условие че даде „ливелон”, т. е. да подпише декларация, че се отказва от българската екзархийска църква, „като схизматична”. Пред Кинота Карагьозов плакал като дете и молил да не му поставят такова страшно условие при осъществяване на неговия обет към Бога, но „светите старци” не се трогна­ли от това. Тогава той подписал декларацията, заявявайки, че този грях ще падне върху главите на тия, които го принуждават да го направи.

Скоро след това той приема монашество с името Вениамин. През месец май 1937 г. нему се паднала честта да приветства гръцкия крал, когато той посети Света Гора и Зограф, и тогава именно неговата обща култура, владение на европейски езици и високо образование направили впечатление на краля и неговата свита и из­викали завист у много гръцки монаси. Схимонах Вениамин починал на 13 март 1938 г., като оставил най-добри спомени както в Зограф, така и в цялата Света Гора с благия си ха­рактер и добри обноски. Той е и дарител на Зограф.

Другият случай е също интересен. През 1937 г. 19-годишният момък Петър Иванов Кочов, българин от село Нерад, Леринско, дохожда в Зограф, за да стане монах. Това веднага става известно на Кинота и в зографската канцелария постъпва писмено предупреждение: лицето не може да стане монах, защото е схизматик! На това Зо­граф отговаря, че момчето е родено и расло в пределите на Гърция, че е кръстено от гръцка йерархия и ако се счита за схизматик, тогава трябва да са такива всички гър­ци! Този аргумент бил много силен, обаче не подействал. На Петър Иванов Кочов било разрешено да остане в ма­настира като работник, но не и като послушник, който има право да стане монах.

През 1938 год. Петър се разболява тежко и на Лазарово възкресение по решение на манастирския събор бива постриган за монах с името Паисий. Кинотът веднага се намесва: на какво основание е постри­ган, когато е бил работник, а не послушник? Зограф отго­варя: не е имало никакви канонически пречки лицето да бъде послушник. Кинотът: защо тогава не е спазен тригодишният срок на послушание? Зограф: поради болест и опасност от смърт, по каквито причини манастирските ка­нони от древност разрешават съкращаването на срока, за да не умре някой без пострижение. Без по-нататъшни пререкания монах Паисий бива арестуван. Отвели го в ка­зармата. Свалили му монашеското одеяние и го мобилизи­рали, за да отбие военната си повинност. След като пре­минал военното обучение, той е бил няколко месеца и на италианския фронт. Бог го е запазил жив и здрав и днес той отново е в Зограф — най-новият зографски изповедник.

ХІІ.

Като последица от тази политика на гръцката власт към славянските атонски манастири се явява положението, че днес тези манастири са твърде обезлюдени: тяхното население е намаляло до 80%, при това, лишено от прилив на млади сили, то е осъдено на измиране. Тежко е да помисли, че някога ще настъпи ден, когато стремежите на гръцките шовинисти ще бъдат напълно осъществени и сла­вянската реч на Атон ще замлъкне.

Нетърпеливи в тези свои стремежи, гръцките шовинисти дръзнали да подно­вят историята по отнемането на главния руски манастир „Св. Пантелеймон”. Както казахме преди, първите опити в това отношение са правени през годините 1870-1878, ко­гато руското влияние беше твърде засилено и когато ру­ските справедливи искания изглежда бяха намерили щастливо разрешение в Сан Стефанския предварителен до­говор. Но тогава тия подмятания, че „Св. Пантелеймон” бил „заграбен” от русите и че следвало да бъде върнат на гърците, са излизали от несериозни среди и не са имали такава обществена тежест. Но сега, в новото време, през 1926 година, тази работа официално се подема от гръцко­то външно министерство, което я възлага на една специ­ална комисия от учени гръцки професори. Това са профе­сорите Д. Петракакос, Ам. Аливизатос, Γ. Стефанидис, Ал. Пападопуло и Г. Гракас.

Би могло да се допусне, че в туй няма нищо нередно: една комисия от вещи учени, компетентни лица, се занимава с един въпрос, повдиган от разпалени гръцки глави, за да докаже на тези по­следните, че те напразно търсят под вола теле. Но не излязло така. За голямо съжаление и срам тази многоучена комисия намерила под вола теле! В специален до­клад напечатан под заглавие: „Внимание към Света Гора”^[4], комисията твърди, че манастирът „Св. Пантелеймон” в древ­ност бил основан от един богат солунчанин и населен от гръцки монаси. По-късно (кога?) той бил преименуван в манастир на Росите, защото в него била посветена група мо­наси от далматинския град Роса. Същински руси в монастира за пръв път били пуснати „като гости” едва през 1834 година, но тия „гости” били имали странното хрумване да използват това случайно съвпадение на названието манастира на „Росите” и незабелязано били прокарали мнението, че този манастир от древност бил руски. За далматинските „роси” се забравило, а същинските руси към 1875 година напълно взели в свои ръце властта и по такъв начин си присвоили манастира. Следователно, заключава комисията, този манастир, който е бил гръцки, неправилно и незаконно е обсебен от русите и следва да бъде върнат на гърците!

В отговор на тази многоучена гръцка комисия излезе със специална книга руският професор в Белград А. В. Соловьов^[5], който се възмущава и ужасява от престореното неве­жество на гръцките професори.

„Известно е, пише той, че гръцките учени са достатъч­но неосведомени за всичко, що се отнася до славянството. Но в дадения случай не бива даже и да се учудваме на тяхното незнание; по-скоро трябва да се удивим на тяхното пристрастие за скриване на историческата истина. Разбира се, такива професори-богослови и византолози, като Петракакос и Аливизатос е трябвало да познават, ако не „Актовете на манастира Св. Пантелеймон”, издадени през 1873 г.^[6], то по­не напечатаната на гръцки в 1874 г. книга на Филоматис по въпроса за този манастир, която съдържа подробни извадки от тези актове”^[7].

„Любопитно е, продължава господин Соловьов, че ко­гато в 1874 г. гръцките шовинисти се опитали да отрекат древността на руските поселвания на Атон, тогава на ум не им е дохождало подобно обяснение. Тогава те заявявали, че може би фамилията на първия игумен, или на самия неизвестен солунчанин, да е била „Руссо” или „Резио”^[8]. Това е било също голословно, но за далматински поселници на Атон тогава никой не се е сещал. Честта за тази хи­потеза принадлежи на учената комисия от 1925 год.”^[9]

И след това, въз основа на положителни исторически данни г-н Соловьов доказва, че далматинският гр. Роса е бил унищожен още в 841 г. от сарацините и оттогава истори­ята не знае нищо за него, така че е абсолютно изключено този несъществуващ от 300 години град да дава името си на новооснования в XII в. манастир „Св. Пантелеймон”!

Този явен абсурд се вижда много добре и от друга страна. Още през ХІ в. русите имат своя обител на Атон. Това е манастирът „Св. Бо­городица-Ксилургу”^[10], който съществува и до днес като бъл­гарски скит (населен от българи), подчинен на „Св. Пантелеймон”. Твърде е вероятно русите, които малко преди това са получили православната вяра от българите, да са получили - пак от българите - и тази българска обител на Света Гора, за да имат и те там свой манастир, както и братята българи. Във всеки случай в тази обител е бил постриган основателят на руското монашество св. Антоний Печерски и оттам именно той занася в Киев „благословението на Света Гора”. Официалните актове от началото на XII век отбелязват не са­мо съществуването и процъфтяването на тази обител, но подчер­тават и нейната националност, а именно, че тя е руска.

През 1169 год. русите на Света Гора били толкова многобройни, че манастирът вече станал тесен. Тогава по предложение на самия прот Иоан на русите бил отстъпен втори манастир на Света Гора. Това станало на самия празник на „Ксилургу” — Успение. Протът Иоан и 27 светогорски игумени удовлетворили молбата на игумена на руския манастир и му отстъпили запустялата и близка до разрушение обител „Св. Пантелеймон”, основана някога от някой си солунчанин. Това предаване станало, за да бъде тази запустяла обител „възстановена от русите, издигната по подобие на крепост, да блесне и се украси, и да бъ­де населена от много люде, работещи Богу”. При такива именно изгледи тази обител била предадена на руския игумен Лаврентий и цялото му братство в пълна собственост и разпореждане за всички последващи времена, да я владеят „самоправно и властно” (αυθεντικός και εξουσιαστικός).

Тогава бил повдигнат въпросът: не следва ли да се вземе от русите манастирът „Св. Богородица”, щом като те отиват в друг манастир? Но съборът решил, „че би било неблаговид­но устроената с такъв труд обител да бъде отнета от тях” (акт № 7, стр. 74), от което се вижда, че „Св. Богородица-Ксилургу” била благоустроена от русите. Тогава решили, че половината от руското братство ще отиде да въздигне „Св. Пантелеймон”, а другата половина ще остане да владее „Св. Богородица”, но в замяна на това русите да опростят на Протата (централното управление) направения дълг от 30 жълтици^[11]. С това придобиването на манастира „Св. Пантелеймон” от русите било оформено напълно законно със съгласието на всички светогорски игумени.

Св. Пантелеймон се намирал недалеч от Св. Богородица, в центъра на Света Гора. Това е тъй нареченият „Стар Русик”. През 1814 г. монаси от този „Стар Русик”, пак със съгласието на светогорското управление и с благословението на Константинополския патриарх, започ­ват построяването на „Новия Русик”, на югозападния бряг на морето, дето в продължение на няколко десетки години е бил издигнат днешният величествен манастир „Св. Пантелей­мон”, който именно и започнал да предизвиква завистта на гръц­ките шовинисти.

Този нов „Св. Пантелеймон” е центърът на руското монашество на Атон, което владее и стария „Св. Пантелеймон” и скитовете Ксилургу (населен и досега от българи), „Св. Андрей”, „Св. Илия”^[12] и около 40 големи и малки килии. Руското монашество на Атон е съществувало непре­къснато от ХІ век и до днес и затова е твърде голяма не­правда да се отричат по един крайно непочтителен начин неговите естествени исторически права върху собствените му обители, изградени с толкова трудове и любов. Нещо повече, както казахме, целият Атон е задължен към Русия за нейни­те велики благодеяния, оказвани в течение на векове, към вси­чки атонски манастири без разлика на националност. Затова толкова по-тежко се изживява сега от руските атонци непоносимия терор, на който са подложени от десетки години насам.

Ето защо велика е необходимостта от въдворяване на правда сред атонските населници, т. е. нуждата от гарантира­не и зачитане правдините на славянския елемент там. Нека се надяваме, че мирът, който ще бъде сключен в края на сегашната кървава световна война, ще донесе най-сетне усло­вията за възстановяване на братолюбието и в този наистина божествен по своята история и природни красоти кът.

<< предишна

Православен мисионер, год. ХІІ (1943), № 3-4.

[1] Maximoqvitsh, Les destinées historiques du Mont — Athos, Revue contemporaine, 1913, № 89, p. 6, № 92, p. 51.

[2] Маевский, Неугасимый Светилник, Шанхай 1940, т. II. стр 245.

[3] Stéphane, Archerëque de Sofia, Le Mont — Athos et son autonomie, p, 30 — 31; Маевский, ч. ІІ, стр. 246.

[4] Προσοχή είς το Αγιον Ορος, έν Αθήνας, 1926.

[5] История русскаго монашества, на Афоне, Белград, 1932.

[6] Актъ І Русского на Святом Афоне монастыря св. Великомученика и целителя Пантелеймона, Киев, В типографии Kиeвo-печерской Успенской Лаври, 1873, стр. XXIV—618. Тук са напечатани всички гръцки и славянски актове в оригинал и превод.

[7] Opuscule sur la question du couvent de St-Pantelèimon au Mont-Athos, par un ami de la verité (troduit du grec). Constantinople, 1874, p. 213.

[8] Статии във вестник „ Θράκη" № 217 и № 239 от 1874 год. вж. Opuscule, р, 93 сл.

[9] История русскаго монашества, на Афоне, стр. 139-141.

[10] В документ от 1016 г. съхранен в библиотеката на Великата Лавра на Атон стоят подписите на игумените на всички светогорски манастири. В него има следният надпис: „Γεράσιμος μοναχὸς ἐλέῳΘεοῦ πρεσβύτερος καὶ ἡγούμενος τῆς μονῆς τοῦ ῾Ρῶς μαρτυρῶν ὑπέγραψα ἰδιοχείρως”. В превод: „Герасим – монах, по Божия милост презвитер и игумен на манастира на русите. Собственоръчен подпис” – бел. ред.

[11] Соловьов, стр. 143 — 144.

[12] Скитовете „Св.  Андрей” (тук) и „Св. Илия” (тук) са вече под гръцко управление. През 1991 г. от страна на Константинополската патриаршия е бил направен опит да бъде отнет скита „Ксилургу” от манастира „Св. Пантелеймон” и в него също да бъдат заселени гърци. Този опит обаче бива осуетен – бел. ред.