Необходимо е всички да се приготвим за скърби. Без да се признаем достойни за скърби заради своето падение не можем да познаем Спасителя. Примерът на двамата разбойници.

При предаването себе си на Божията воля в сърцето на човека се явява духовната сила на вярата и духовно утешение. Безскръбният живот е признак за Божие неблаговоление към човека. Не трябва да завиждаме на живеещите без скърби, защото краят на тяхното безскърбие е плачевен. Изкушенията и скърбите разкриват състоянието на човешката душа, казано на съвременен език, те се явяват нещо като изпит. Скърбите предпазват от превъзнасяне. Трябва да предадем себе си на Бога, на Неговата воля за нас, на Църквата с нейните учения и тайнства, на евангелското учение. Дързост е самоволно да се предаваш на скърби, това е гордост и безумие. Приемай това, което ти праща Бог. Плодът от скърбите е в очистването на душата и нейното духовно състояние. То трябва да бъде запазвано.

При нашите скърби човеците са само оръдия, а власт над нас те нямат. И тъй, да претърпим всичко!

Старец Александър Гетсимански казваше: „Колкото скърби може да вмести душата, толкова може да вмести и Божията благодат”.

Като изоставим несбъднатите мечти за непосилни подвизи и възвишен начин на живот, да започнем в смирение с претърпяване на скърбите. Когато нашите души бъдат приготвени, ако бъде Божия воля, ще ни бъде дадено и нещо по-висше.

Да признаем Божия съд над нас за праведен, защото всички сме съгрешили. Нека съвестта на всеки от нас потвърди, че греховете ни са големи. Сами сме си виновни. Трябва да се смирим и да благодарим на Бога за всичко. Истинските Божии раби ще скрият себе си от света.

Ако монасите от последните времена нямат монашески дела, то в какво най-вече те трябва да устоят при наплива на скърбите, за да се сподобят с преславното и въжделено спасение? За да очакваш непогрешително спасение за себе си при претърпяване на скърбите, трябва да решиш и да изясниш за себе си този въпрос. Този въпрос решава и еп. Игнатий: трябва да се устои в Православна вяра. „Пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7). Това е и непременното условие за получаване на небесния венец, а също и изпълняване на евангелските заповеди, без да се изоставя и монашеският подвиг.

Четейки житията на светиите и писанията на светите отци, ние ясно виждаме, че тяхното делание е толкова възвишено, че за нас слабите и грешните то е непостижимо и дори понякога ни се струва невероятно заради нашето маловерие. Ние трябва да вярваме, че такива подвизи, такова дивно монашеско делание е съществувало някога, трябва да благоговеем пред него и смирено да признаваме, че ние съвсем нямаме такова монашеско делание. Да не говорим за съкровеното, вътрешно, душевно делание, непостижимо за нас, за великите молитвени и други дела. Днес не виждаме нито стълпници, нито безмълвници, нито послушници, нито цялостно отречение от света, нито истинско покаяние, нито смирение, нито истинска любов, нито изпълнение на другите добродетели. Всичко е изнемощяло и оскъдняло.

Смирено признавайки, че ние нямаме такива дела, все пак трябва посилно да се принуждаваме към подобни дела в достъпна за нашата немощ мяра. Трябва да принуждаваме себе си към всяка добродетел, да се борим с всички видове грях, да не се предаваме на греха нито външно, нито вътрешно, макар заради тази борба с греха да се наложи да претърпим скърби. Трябва да останем, макар и слаби и недостойни, но все пак чеда, далечни потомци на великите свети подвижници, носещи в душите и сърцата си благоговение и преклонение пред техния велик подвиг като към някакъв идеал, макар и недостижим за нас, но привличащ към себе си. Ако в борбата с греха и съблазните ние не се предадем, тоест ако не изоставим посилния подвиг, посилното подражание на примера на Божиите светии, ако не се откажем от него, то ние ще устоим според словото на авва Исихирион.

Ако някой се препъне и падне непреднамерено и недоброволно, той може да се изцели чрез покаянието, сълзите и съзнаване на своята немощ, стига само да не се откаже занапред да се бори със себе си и с воюващия срещу нас грях. Такъв и да падне, ще стане и ще устои в своето основно направление, без да се продаде на греха. Няма да устои онзи, който повече от добродетелите е възлюбил греха и наслаждението от греха, който се побои от скърбите поради самосъжаление. Който по вражеско внушение, не виждайки у себе си желания благ плод, се откаже и от посилното самопринуждение, казвайки си поради своята гордост: след като съм недостоен и неспособен скоро да получа желаното и дори никога онова, което са получили предишните, то няма защо да се трудя напразно, а някакви си трохи и останки на мен не са нужни – той ще се откаже отначало в душата си, а после и външно от набелязания преди това благ и тесен път.

Да не позволяваме дяволът да ни прелъстява! Ако някой види, че силно е затънал в греха, че грехът е придобил над него голяма власт, възползвайки се от неговото забвение и неразумие, ако види, че е отплувал далеч в морето на греха, че дълъг и труден е обратният път към Бога – нека такъв не унива. Трябва само искрено желание да се върнем към Бога, а Той вече ни очаква.

Умилително е словото на пророка: „Върнете се, размирни деца: Аз ще изцеря вашето непокорство” (Иер. 3:22). Господ като че ни моли да се върнем в Неговите отечески обятия, не се отрича от нас, смята ни за Свои деца, как ние да откажем да се върнем при Него! Нека пътят бъде труден и тесен, но ние вярваме и чрез нашата вяра знаем накъде води той. И тъй, да потърпим по този път, да се постараем да не се отклоним от него, защото той е блажен и несъмнено верен.

Преподобни Марк Подвижник казва: „С всеки се случва необходимото според неговото душевно настроение. Допусканите нападения биват разнообразни, а какво е необходимо за всеки знае само Бог”.

Под „нападение” се разбира това, което Бог допуска човек да претърпи, казано иначе – скърбите. Ако скърбите зависят от нашето душевно настроение, то няма срещу кого да роптаем. Да се смирим и да претърпим. Преподобни Марк съветва да признаваме смирено себе си достойни за всякакви скърби като дължимо възмездие за греховете и затова да ги търпим (скърбите) мъжествено, привеждайки себе си в покайно настроение. Картинното припомняне на греха, към който сърцето още не е загубило съчувствие (особено блудната страст), не е полезно, а е вредно. Но изповедта пред духовника е необходима за очистване себе си от сквернотата на греха и за получаване на прошка за извършения грях, а по отношение на душевното вътрешно делание - за придобиване на покайно настроение.

Скърбите се допускат, за да се разкрие кой наистина обича Бога. Без претърпяване на скърби дори благодарната душа не е достойна за Царството Божие. Твърдото претърпяване на скърбите е равночестно на мъченичеството. Скърбите са нищо в сравнение с очакваните духовни блага.

Ако тъй гибелно е тщеславието и славолюбието, то трябва смирено и благоразумно, дори с радост да приемаме всякакви скърби, поругания и безчестия, защото те ни привеждат към смиреномъдрие и спасение. Но забелязал съм, че и най-малката скръб ни довежда до негодувание и противоборство. Дори смирителните действия на духовния отец не ни се нравят. Не виждаме и не искаме да видим, че те са за наша духовна полза, негодуваме срещу това, което е казано не според нашето желание и предпочитание, смятаме себе си за обидени.

О, неразумни! Ах, тази наша привързаност към света и към неговите похвали и слава! Разумният монах и Божий раб жадува покаяние и смирение, виждайки в тях душевна полза за себе си. Той плаче и скърби, когато не го смиряват и се радва, когато се лиши от слава пред човеците. Да принудим себе си към всяко смирение. Казано е: „Смирих се и Господ ме спаси” (Пс. 114:6 – слав.).

Слава на Тебе, Боже мой, за изпратената ми скръб! Приемам достойното според делата ми. Помени ме в Твоето царство и да бъде във всичко Твоята воля. Амин.

Завещание духовным детям (Записи, сделанные на полях книги св. Игнатия Брянчанинова).

Превод: прот. Божидар Главев