Сърбите в своето сляпо родолюбие казваха: „Що е србин, све е юнак”, след като несправедливо ги облагодетелства миналата общоевропейска война^[1]. Тогава шовинизмът им достигна небивали размери, та казваха: „Що е юнак, све е србин”. Или поне действаха според тази обърната максима за юначността на всеки сърбин, което практически се разрази в едно нечувано грабителство и безогледно подпечатване със сръбско име на чужди кул­турни ценности.

Така прабългарска Македония като люлка на славянската писменост имаше нещастието да я провъзгласят за „класическа южна Сърбия”^[2]. После не се посве­ниха дори с помощта на своята недобросъвестна наука да оберат българщината в Македония от нейните най-ярки знаменосци. Например в недалечното минало на­правиха комичен опит пред цвета на славистиката да докажат, че нашите равноапостоли Кирил и Методий са само „прави срби”. А свети Климент Охридски си го присвоиха така насилнически, както насилнически заробиха неговата старославна епархия, като го обявиха даже за покровител на сръбския кралски род^[3].

Ставаше ли това поради искрено преклонение пред неговата лична святост и исторически заслуги? Не! Защото сръбската тиранична власт доскоро забраняваше на българското население в Македония да кръщава своите деца на негово име и защото мина на противоположна позиция едва тогава, кога­то опитът я научи, че е на крив път. Видяха сърбите с какво неотразимо обаяние се ползва свети Климент Охридски сред българското население в бивша Юго­славия и намериха за по-благоразумно да го използват при своите асимилаторски задачи, като го нарекат сърбин. За тях такива изкуствени метаморфози с известни исторически личности са твърде лесни, когато има изгода тяхната нечиста завоевателска политика.

В областта на църковния живот същото нещо върши по отношение на православния български народ безскрупулната католическа пропаганда. И там не държат сметка за обективната историческа истина и обезобразяват фактите в услуга на водената прозелитска пропаганда. Нещо повече, исторически проблеми и лица, по отношение на които католическата църква е имала в миналото подчертано отрицателно становище, сега с престорена ревност биват използвани за една къснородена тактика на панкатолическата идея^[4]. Така великият наш Рилски Пустиножител, името на когото никога не се е срещало в католическите календари, сега бива удостояван от правоверни католици с благоговейно внимание и поклонение, та дори самият той бива провъзгласен за истински католик чрез устата на дръзката католиче­ска пропаганда. Двамата равноапостоли на православното славянство, светите братя Кирил и Методий, които рабо­тили и умрели в диоцеза на римския папа, но от дело­то и гробовете на които не е останал ни помен в същия диоцез^[5], сега биват използвани едва ли не като знаме на католицизма у нас. Не е пощаден от подобно посегателство и неуморният Охридски труженик на българската християнска просвета от славния век на Симеон Велики.

Преди няколко години имахме случай да слушаме оплаквания от православни български девици, питомки на католически пансион в София, че една тяхна възпитателка от чужбина, католичес­ка монахиня, която по силата на своето положение е има­ла елементарния дълг да им преподава чистата истина, изкарвала с „доказателства” свети Климент Охридски чист католик. Какви са били тези доказателства? Тя носела неговото име, а това би било невъзможно, ако той не бил католик. Тази лоша възпитателка не пожелала да признае, че носи името на свети Климент папа Рим­ски^[6], чиято памет според православния календар се празнува заедно^[7] с паметта на свети Климент Охридски^[8] и който се ползва с всеобща почит сред като­лическия свят, а не на скромния Охридски светител, кой­то е известен и мил само за нас. Освен това тя не обяснила до­бросъвестно, че си позволява да счита свети Климент Ох­ридски католик не в смисъл, че той споделял съвременните нему и нам отклонения на католицизма от чистотата на апостолското християнство, а само поради то­ва, че той е от епохата преди да се отдели католическата църква от Православната^[9], когато признатият за светец на изток бил признаван и на запад. Това би било все пак едно приемливо обяснение.

Тя съвсем не пожелала да изповяда и безспорната историческа истина, че свети Климент Охридски бил принуден да бяга от папска Моравия в България тъкмо за туй, че не е бил католик. Това би било твърде голяма доблест за един католически мисионер. Обаче всичко друго е само изма­ма и клевета. И защо става това? Най-малко от искрено благочестие. Ние не се съмняваме, че един обикновен католик от народа може съвсем искрено да по­чита нашите родни светци, просияли преди разделението на църквите, обаче ръководните католически върхове се вдъхновяват от съвсем други подбуди. За тях Църква­та е държава, благочестието – политика, а храмът – нейна трибуна. За такава църква е много естествено да си поз­волява операциите на държава, включително със завоева­нията чрез всички средства на мекото насилие: подкуп^[10], измама, недоизказана или изопачена истина и пр. Та и то­ва закъсняло признаване на православни светци за като­лици е в своята първооснова само един политически акт - църковен дотолкова, доколкото държавата, която го провежда, все пак се нарича църква. А целта е ясна - да бъде ограбено Православието от неговите духовни ценности и благодатни постижения, като бъде доказано по този недостоен начин, че то, видите ли, не е в състояние да възвисява своите изповедници до степен на истинска святост вън от общение с папата^[11], да бъде внушена на българския православен народ измамната мисъл, че всички духоносни великани от неговото минало са били благосклонни към католицизма, та следователно едва ли не негов патриотичен дълг е да стане доброволна жер­тва на католическата прозелитска пропаганда.

Последен от католическа страна се нахвърли на свети Климент Охридски и „професорът по история и бъл­гарски език при Понтификалния университет” в Рим - господин Всеволод Николаев^[12]. Под заглавие „Значе­нието на свети Климент Охридски за българския народ” софийският ежедневник „Зора”^[13] предаде около последния годишен празник на свети Климент извадки от една негова лекция, посветена на нашия Охридски Първосветител. Не можем да не изкажем недоумението си как една редакция с безспорно и общопризнато родолюбие си предлага услугите за явна католическа пропаганда и очевидна католическа недобросъвестност. Почитаемата ре­дакция дори се е постарала да подсили впечатлението на читателя от тези „извадки”, като осведомява в бележка под линия, че лекцията била четена пред професорите на Понтификалния университет и то на латински език. Сле­дователно вие, които зубрите Цезар и Цицерон за някоя благословена тройка, наведете смирено глави пред голямата ученост и безкритично глътнете казаното като догмат на папска непогрешимост.

В тези „извадки” младият професор твърде много превъзнася свети Климент Охридски. С тържествен панегиричен тон той му приписва покрай неговите известни лични заслуги още и почти всички по-важни паметни про­яви в старата и новата история на българска Македония. Благодарение на свети Климент българският характер на Македония устоял срещу „многовековното гръцко и турско робство.” „Климентовата земя е била най-сигурната опора и най-непристъпната крепост на българския дух и българската народност”, поради което „Самуил избрал като столица на своята държава Охрид и преславските патриарси пренесли в този град българската архиепископска катедра.” Само затова и „византийските импера­тори пратили най-учения грък на XI столетие - Теофилакт Охридски, в Климентовия Охрид със задача да византизира българския народ и да нанесе смъртоносен удар в самото сърце на българската култура и народност”. „Всичките въстания против византийския ярем почват от Македония.” И прочее и прочее…

Тези сладникави прекалености биха могли да бъдат простени на един наш чистосърдечен почитател на свети Климент. Но от устата на един ренегат по веро­изповедание — жертва и проводник на католическата про­паганда в православна България — те звучат като хула и обиждат църковно-националното чувство на православ­ния българин! „Многовековното гръцко и турско робство”. Като че ли този съвсем млад човек е някакъв белобрад представител на мимолетна Санстефанска България от 1878 година или е съставил тази си лекция в годината на своето рождение подир Балканската война и преди злополучния край на Общоевропейската война, когато македонският българин познаваше само двойното гръко-турско робство и още не беше изпитал жестоката потисническа власт на сърбите. За сръбско робство в Македония той нищо не споменава, като да не е било. Ко­гато тъкмо по времето на това робство изиграха най-спа­сителна роля в Македония исторически известните свър­зочни звена в целокупното всебългарско единство, как­вито са всички исторически дейци на това единство и между които свети Климент има първенство по време и по блясъка на своя ореол.

Докато през турското роб­ство голям обединителен фактор за българите беше християнската вяра и родният език покрай всичко друго, което съдействаше на всенародното сцепление, докато гръцките асимилаторски домогвания намираха отпор в родния език без вярата, която беше една за българи и гърци, — при сръбското потисничество на пръв план излезе спасителната истина, че Македония е българска, понеже всички исторически величини в нея от далечното и близко минало са градили всебългарското народностно единство или са го възсъздавали с цената на живота си, когато е бивало накърнено. Между тези големи историче­ски величини пръв е свети Климент Охридски. Затова когато искаме да отбележим неговата изключителна за­слуга в това отношение, би трябвало да поменем като най-ярко доказателство за големите последици от Климентовото дело в Македония сръбското иго, когато не християнската вяра отличаваше и крепеше българщината там, понеже тя беше една у потиснати и потисници, нито дори родният език, който е родствен със сръбския, а най-вече живият и благоговеен спомен у народа за такива исторически великани, които ползвайки се с всеобщо признание, са поставили непоклатните основи на всебългарското народностно единство и са го завещали за идеал на бъдните поколения, ако някога то бъде нару­шено от външни враждебни сили.

Защо господин Всеволод Николаев пропуска да спомене това сръбско роб­ство в българска Македония, когато тъкмо по повод на него той би могъл да изтъкне още по-основателно круп­ните и съвременни плодове от епохалното дело на свети Климент Охридски? Случайно това не може да бъде! Но защо го премълчава умишлено? Защото се е предал в служба на католическата църква, която си има своята по­литика! А защо тази политика не иска да признае прясната истина за жестокото сръбско иго в българска Маке­дония? Ето защо.

През годините 1937 и 1938, по вре­мето на югославския министър-председател д-р Стоядинович, Ватиканът се домогваше да постигне небивали привилегии в Югославия чрез един конкордат. Ръководните лица на югославската политика в своето болшин­ство бяха толкова благосклонни към католическата кауза, щото явно пожертваха големия сръбски шовинист - патриарх Варнава, който беше отявлен противник на за­мисленото дело и който „ненадейно” умря в разгара на споровете. От този прецедент апетитът на завоевател­ския Ватикан е раздразнен и надеждите - подхранени с благоприятни изгледи за големи сполуки сред сръбския православен народ.

Ватиканът храни надежди по отно­шение на Сърбия и счита своите опити отпреди 6-7 го­дини за още неприключени. Затова сегашният курс на папската политика не позволява да бъде дразнено честолюбието на сърбите в угода на българите дори с про­стото признание на очевидната истина. Така уважаемият „понтификален професор”, колкото и да е искрен бъл­гарски патриот, се видял принуден да допусне в своята лекция такъв груб анахронизъм, че да говори за турското и гръцко робство, а да не спомене сръбското. Във Ватикана истината се говори само колкото е достатъчно да се хвърли прах в очите на един набелязан обект, без да бъде болезнено засегнат друг такъв обект.

По-нататък. Дали цар Самуил и преславските патри­арси са избрали за своя столица града Охрид само от благоговейна почит към свети Климент и поради изключи­телните морални предимства на този град пред всички останали градове в тогавашна България? Ние не се съм­няваме в почитта на Самуил към Охридския Светител. Обаче ако твърдим горното, ние ограничаваме неправилно значението на свети Климент всред целокупния български народ почти още в неговия век, когато едва ли би мо­гло да се прави разлика между „Климентова земя” и не-Климентова в единна България, защото свети Климент е бил общ „вдъхновител на Охридската и Преславската школи” според оправданото признание на самия професор Николаев. Ако твърдим горното, ние ще се спънем в историческия факт, че Самуил преди да се спре на Охрид, имал за столици на своето царство градовете Средец, Воден, Мъглен и Преспа. Ако твърдим горното, ние изпускаме големия стратегически усет на военачалника Самуил и бурните обстоятелства на неговото царуване, които са го принуждавали често да мести среди­щето на държавното управление все по-далеч от оспорва­ната българо-византийска граница. А преславските патриарси, на които римският папа упорито не искаше да признае то­гава това достойнство, просто са следвали избора на царя по същите съображения и за по-голямо удобство в управ­лението.

Ние признаваме с искрено преклонение пред образа на въжделена и многострадална Македония, че тя винаги е излъчвала от себе си неотразими духовни сили против всеки враг и противник през вековете на византийското, турското и сръбско-гръцкото робства. Обаче нямаме смелостта на господин Всеволод Николаев да твърдим, че „всичките въстания против византийския ярем са почва­ли от Македония”, защото например търновското въстание на болярите Асен и Петър от 1186 година, което тъкмо освободи България от „византийския ярем”, не е „почнало от Македония”.

Дали „византийските императори пратили най-учения грък на XI столтие - Теофилакт Охридски, в Климентовия Охрид със задача да византизира българския народ и да нанесе смъртоносен удар в самото сърце на българската култура и народност?” И това твърдение е голяма смелост за един млад професор. Известно е от огромната пре­писка на Теофилакт Охридски с Цариград, която цитира и господин Всеволод Николаев, че той бил изпратен в Охрид за наказание, бидейки неудобен в Цариград при един династически спор^[14]. Сам Теофилакт подсказва в своите писма, че е станал жертва на клевета, за да бъде изпратен от Цариград в Охрид^[15]. Нещо повече, толко­ва малко доверие имал към него тогавашният византий­ски император Алексий I Комнин, че когато Теофилакт, може би единствен път^[16], получил разрешение да напусне своята Охридска архиепископия, за да се представи на императора в Никомидия, той бил поставен под по­лицейски надзор^[17]. Дори в диоцеза на своята архиепископия той бил преследван от представителите на граждан­ската власт не без знанието на императора^[18]. Естествено, поради всичко това и Теофилакт от своя страна нямал разположение към император Алексий, макар да избягвал да му бъде открит противник^[19]. При това положе­ние липсвала всякаква психологическа предпоставка да бъде Теофилакт носител на някаква мисия в Охрид от име­то на императора. Но и исторически погледнато няма осно­вание да се допуска, че Византия умишлено водела асимилаторска политика толкова рано. Византийските императори по онова време все още били способни да пращат христи­янски мисии сред другите народи, без да посягат върху народността и езика и като се задоволявали в най-лошия случай с политическите и материални облаги от това.

Така в IX век император Михаил III насърчил Солунските братя да преведат на славянски език свещените книги на християнството, а подир привършването на това епохално дело ги пратил в славянските страни Моравия и Панония да мисионерстват на понятен език. Този дух продължавал да владее във Византия дълго и подир Михаил III. Вярно е, че през византийското иго в България (1018-1186) българското духовенство — поне висшето — почти изцяло^[20] било заменено с византийско, което от гордото самосъзнание за своите културни и политически предимства не изучавало български език и ставало проводник в някаква степен на елинизация. Обаче да се говори за „византизация” като „задача” на византийските императори през XI и XII век, това може да бъде само недоразумение. Спо­ред нашата университетска наука дори през времето на турското робство „Цариградската патриаршия въпреки своя гръцки произход, характер и език е запазила фактически и официално неутрално държане спрямо разните под­чинени на нея народности и не водела спрямо тях една системна гръцка национализаторска политика”^[21]. Едва през XVI-XVIII век, времето на гръцкото възраждане, и „в България тръгнал един значителен процес на елинизация”, против който Паисий Хилендарски, родоначалникът на българското възраждане, още в средата на XVIII век с болка него­дува. Този процес не бил обаче следствие на една пред­намерена и планомерна гръцка политика на най-голямата гръцка организация, Цариградската патриаршия, а се е коренял в реалните условия, в наличността на една силно развита гръцка гражданственост, литература, култура, цър­ква, търговия, в наличието на една обайна хилядолет­на гръцка културна традиция”^[22]. Едва от началото на XIX век, а в отделни случаи още през XVIII век, гръцкото духовенство в България почва „съзнателно и планомерно” да елинизира своето българско паство. А пръв Цариградският патриарх Григорий V издал окръжни послания през 1806 и особено през 1819 година до всички свои подведомствени архиереи умишлено да елинизират своите другородни паства, като „с това Цариградската патриаршия вписала в своята програма една нова важна точка — погърчването на негръцките народи, следователно и на българ­ския”^[23].

Но Теофилакт Охридски е отдалечен от това погре­шно увлечение на Цариградската патриаршия с цeли седем сто­летия. Напротив, ние трябва да му благодарим, защото той пръв подел борбата против Цариградския патриарх за независимостта на своята архиепископия, която за него и неговите приемници си остава „българска”, ако и под византийска власт. Дори в своето унижено положение той не пропускал случай да противодейства срещу неканоническите посегателства на Цариградския патриарх върху Охридската архиепископия и да брани своите права на независим кириарх.

По такъв един повод той пише на Халкидонския епископ Михаил следното: „Какво се бърка в страната на българите Цариградският патриарх, който нито има право да ръкополага в нея, защото на нея се пада да си има автономен архиепископ, нито друго някое предимство е получил върху нея по приемство!”^[24] Благода­рение тъкмо на него, който своевременно заел такава по­зиция за независимостта на българската Охридска архиепископия, и благодарение на неговите приемници, които макар и гърци по произход, продължили доблестно започна­та борба, тази архиепископия се запазила като знаме на бъл­гарщината през всичкото време на византийското робство, та дори през турското робство до закриването й през 1767 година.

А може би католикът Всеволод Николаев влага в понятието „византизация” друго съдържание? Действи­телно, според ехидния език на Ватикана нашето скъпо Православие е само една „византийщина”^[25]. Обаче ако младият професор мисли, че българският народ трябвало да бъде „византизиран” в този смисъл едва през XII век, той отново се лъже и отново дава доказателства кол­ко е млад за новата си кариера. Защото за светото Православие България има да благодари още на свети цар Борис Покръстител и на свети Климент Охридски от IX век, първият от които му даде по-висока оценка в сравнение с хри­стиянството на римския папа и съзнателно го предпочете за своя народ, въпреки опасностите от еднаквостта на вярата у два съседни враждебни народа като българския и византийския, а вторият го утвърди завинаги чрез своето колосално просветно дело. Що се отнася до Византия, ние я познаваме с нейните недостатъци и с нейната неприми­рима злоба против българския народ. Но за светото Пра­вославие, което тя ни е предала като световна духовна ценност и като християнство в неговата апостолска и светоотеческа чистота, ние не можем да не й бъдем благодар­ни. И в това съзнание най-малко ще ни разколебаят писа­нията на Рим.

След като възвеличи свети Климент Охридски за бивало и небивало според известната йезуитска^[26] тактика, господин Всеволод Николаев стига до една своя крайна цел^[27] — да го обяви за католик като себе си. Тия хвалби и преувели­чения са имали значи задачата да подкупят доверието на православния български читател, за да проникне по-незабе­лязано и безкритично в неговото съзнание пропагандната мисъл, че този велик и превелик свети Климент Охрид­ски е бил католик. Професорът почти завършва публи­куваните „извадки” от своята лекция със следната обидна за всеки съзнателен православен българин клевета: „В неговата^[28] разнородна дейност като проповедник, учител, епископ, възпитател, дори агроном Климент безспорно е много далеч от отвлечения византийски мистицизъм и е близък до характера на западното практическо и творческо християнство.”

Понеже протестантизмът се заражда много векове подир свети Климент и най-малко католическата църква е способна да му прави реклама, под израза „западно практическо и творческо християнство” трябва да разбираме само римския католицизъм. А „византийският отвлечен мисти­цизъм” не е нищо друго освен светото Православие. Сле­дователно свети Климент е католик, а не православен. И ако искате да знаете — завършва своята лекция младият професор — тъкмо заради това „неговият спомен толко­ва дълбоко се е врязал в съзнанието на българския народ”. Тъкмо затова „името Климент и днес е най-популярното и разпространеното име в западна България.” Тъкмо затова „Македония въпреки всички усилия и гонения е оста­нала през вековете крепост на българщината повече от коя да е друга българска земя”. Тъкмо затова, че според най-новите сензационни разкри­тия в Понтификалния римокатолически университет свети Кли­мент Охридски е бил католик!

Виждате ли сега, българи, отде иде вашето спасение и кому трябва да благодарите? В католицизма е ваше­то спасение, а не в Православието на вашите прадеди. Све­ти цар Борис Покръстител мислеше наопаки и предпо­чете „византийското” православие пред папското християн­ство, обаче господин Всеволод Николаев днес доказва колко горчиво се е лъгал той. Такава дързост може да си позволи само един нов католик с преливаща ревност и с безогледна решимост добре да се легитимира пред своя патронаж. На фона на тази негова дър­зост звучат като жестоко самоизобличение следните му думи от същата лекция: „В миналото на победената и уни­зената от несправедливи договори България отнеха не само дори от никого неоспорвани български земи, поискаха, както Теофилакт^[29], да отнемат нейните царе, нейните писатели, опитаха се да й отнемат дори нейните светци. Поискаха някои да си присвоят и Климент, най-националния от българските светии”.

Парливо самоизобличение, защото бъл­гарската националност не е само плът и кръв. Тя има и своя дух, който е православното християнство. Така пише сам господин Всеволод Николаев все в същата лек­ция: „Борис І завърши чрез приемането на християнство­то историческия процес на славянобългаризацията”. Но той прие Православието от Византия и съзнателно отхвърли римския католицизъм. Следователно престъпление спрямо българската националност върши не само оня, който иска да изкара сърби или гърци родните български светци, но и оня, който от православни ги прави католици.

Тази дръзка мисъл на господин Всеволод Никола­ев съдържа следните принципни положения: същината на Православието е „отвлеченият” мистицизъм; същината на римския католицизъм е практическата дейност, а мярката за църковната принадлежност на светците е техният „отвлечен” мистицизъм или тяхната практическа дейност, при което в първия случай те могат да бъдат само право­славни, а във втория случай — само католици! Това не е нищо повече от една фан­тастична квалификация!

Списание „Православен мисионер”, год. ХІІІ (1944), бр. 4.

[1] Статията е публикувана през 1944 г. – бел. ред.

[2] По въпроса колко е сръбска Македония нека видим свидетелството на Хюсеин Хилми паша, който бидейки към съответния исторически момент враг и за гърци, и за сърби, и за българи би могъл да бъде приет за достатъчно безпристрастен и от трите страни. Ето какво казва той в едно интервю пред в. „Камбана”: „Никога не допущах, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща... Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население... Освен това за свободите на тая страна се бореха и жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело... В революционно време гърците и сърбоманите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против българските комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за тях, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели... И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи за българска и турска сметка. Преди да изменят на българите, те се отнесоха вероломно към нас... Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.” (В. „Камбана”, г. ІІІ, бр. 1815, София, понеделник, 10 февруари 1914 г., с. 2) – бел. ред.

[3] Вж. вестник „Зора", брой 7324 от 23 ноември 1943 г., Ив. Раев, „Още едно сръбско светотатство”.

[4] От историческите проблеми, спрямо които католическата църква е имала най-противоречиво отношение в зависимост от политическа­та изгода, е този за славянския език в църквите на християнските славяни. Първом папа Николай I повикал светите равноапостоли Кирил и Методий на съд в Рим, защото проповядвали и извършвали богослужения на славянски език; неговият приемник папа Адриан ІІ видял, че може да има изгода от тяхната мисия сред езически­те славянски народи и благословил техните славянски преводи на Свещеното Писание; подир това сред католическата опозиция на славянския език възтържествувала тъй наречената триезична ерес, която подържала нелепостта, че в църквите можело да се употребяват само езиците от надписа на кръста Христов — еврейски, гръцки и латински — и благодарение на нейното тържество в Моравия и Панония не останал и помен от делото на светите братя. Сега поради съвременни изгледи за църковнополитически облаги се служат литур­гии на църковнославянски език дори в католическа Италия или Гер­мания, дето рядко някой разбира нещо от този класически език!

[5] Ватиканът едва сега почна да търси гроба на свети Кирил в римската базилика на свети Климент Римски, за да направи чрез него своята столица място за поклонение на православното славянство. Но католическата злоба против тоя славянски равноапостол и против неговото дело е била толкова голяма в миналото, щото всички усилия все още не могат да се увенчаят с успех! И имената на двамата славянски просветители най-после са вмъкнати в католическия календар (7 юли), но са вмъкнати с обичайно небрежни сведения за тях, че се наричали били „апостоли на славяните”, понеже уж са „разпространявали вярата в Моравия, Чехия и Русия”, и че не само свети Методий бил епископ, но и свети Кирил! (Dr Urbanus Bomm OSB Volksmessbuch, S 1157.) Така „достойно" почита тяхната памет католическата църква днес!

[6] Умрял в самото начало на ­­ІІ век след Христа.

[7] Според католическия месецослов на 23 ноември.

[8] На 25 ноември/8 декември.

[9] Свети Климент Охридски умрял през 916 година, а католическата църква формално се отделила от Православната едва през 1054 година.

[10] През 1941 година един йезуит в Струмица ни заяви (и това негово заявление ни прозвуча като същински цинизъм): „Трябва да поднесем на хората първом захарче, за да ги привържем, а след това можем да правим с тях, каквото си щем”. Тази йезуитска максима е възприета от самата католическа църква в нейния безогледен стремеж да печели поданици за своя държавен глава: доказателство за това са богатите подаръци за рождественските и пасхални празници, които получават нещастните български униати!

[11] Според католическата догматика само оня е последовател на Христа, който се намира „в апостолското общество на Петра и в Църквата на папата!” Само такъв един последовател Христов може да постигне святост и спасение! Следователно вън от католическата църква няма светци и праведници! Тази теория лесно се справя със случаите на святост в Източната Църква отпреди разделението на Църквата (1054 година), защото тогава действително всички наши светци заедно с нашата Църква са били в общение с римския папа! Когато пък православни християни от по-ново време се наложат на света със своята безспорна святост като свети Серафим Саровски, Амвросий Оптински, Иоан Кронщадски и др., тогава католическите богослови прибягват до помощта на схоластиката: освен своя видим организъм католическата църква имала била и своето „мистическо тяло” (Тома Аквинат), към което принадлежали били всички „външни” доказани светци дори тогаз, когато приживе са били върли противници на римския католицизъм! Ето как и защо всички безспорни светци на Православната Църква се „превръщат” в чисти католици.

[12] 1) Вж. биографически бележки за него в списание „Православен мисионер” № 5-6 от 1943 година, стр. 331 - 335.

[13] Брой 7337 от 8 декември 1943 година.

[14] Сборник на Българската академия на науките, книга XXVІІ. Писмата на Теофилакт Охридски, превел от гръцки Митрополит Симеон Варненски и Преславски, София, 1931 година, стр. XIV—XV.

[15] 2) Сборник на Бъл. ак. н., кн. XXVII Писма на Теоф. Охр. стр, XVII, XVIІІ, 117—118. В писмото си до брата на императора, „господин Адриан”, Теофилакт казва: „Тежко е един Сампсон да бъде обръснат с бръснача на клеветата и сетне да бъде предаден на другородците, за да му извадят очите!” Под библейския Сампсон (Съдии 16:4—21) той подразбира себе си.

[16] Пак там, стр. ХIV—XV.

[17] Пак там, стр. XV, 180—181. В писмото си „до царица госпожа Мария” Теофилакт съобщава за голямото си желание да посети царицата на остров Принкипо и се оплаква от пречките така: „Нека знае Твое милостиво към мене Величество, че като се връщах от Никомидия и когато благополучно бяхме близо до Принкипо, островчето на Твое Величество, настоятелно и много пъти принуждавах корабниците да обърнат натам кормилото и платната… Понеже не ми позволи да сляза севастът и претор на Драч, комуто бе възложено да следи и нарежда моите дела, затова аз не можах да постигна желанието си!”

[18] Пак там, cтp. XV, 124. В едно от писмата си „до главния лекар Никола Калликли” Теофилакт описва своите патила в Охрид от местните византийски власти: „Палачът, който пречи на народното благоденствие и се ползва от народните нещастия, след като ме изгони от Охридско, разбрал, че бягам към Битоля, та поиска и там да не стъпвам!” Той нарича „палач” представителя на административната власт в тоя край!

[19] Пак там, стр. XVI, 143—144. В писмото си до един свой ученик, който получил назначение като придворен лекар, Теофилакт нарича дворцовите лица „скорпиони” и „тирани”, като употребява множественото число само за прикритие на своята преценка за императора.

[20] През време иа византийското робство в България епископствал в гр. Мъглен свети Иларион Мъгленски, българин по произход, който навярно не е бил единствен от българите в този висок сан.

[21]  Проф. Петър Ников, Възраждане на българския народ — църковно-национални борби и постижения, София, стр. 12—13.

[22]  Проф. П. Ников, Възраждане на бълг. народ, стр. 14.

[23] Пак там.

[24] Сборник на Бъл. ак. на науките, кн. XXVII, Пие. на Теоф. Охр. стр. XIX, 90-91.

[25] По католическия запад навред наричат нашето вероизповедание „гръко-православно!”

[26] Напоследък сами йезуитите са се уплашили от лошата си слава по всички страни на света и от компрометираното си име, та сега почват да се кичат у нас с новото име „Иисусовци”. Тези чужденци дори тогава, когато за съжаление са българи по произход, или си позволяват папската дързост да се чувстват „заместници” на единствения Иисус, или пък не познават българския език. Защото на български „Иисусовци” е множествено число от „Иисус”, както „Стояновци" е множествено от „Стоян”. Така това ново йезуитско самоназвание излиза с нова ерес, защото според божественото Откровение един е Иисус и не са възможни никакви Негови превъплъщения! (Вж. Мат. 23:8 и 10, 24:23; 1 Коринт. 8:6; 1 Тим. 2:5; Евр. 13:8.)

[27] Всяка йезуитска постъпка трябва непременно да има една цел, която може да стои по-горе от средствата, от историческата истина, та дори от евангелската етика.

[28] „В неговата” вместо „в своята” респ. със своята. Една филологическа тънкост, която твърде много излага господин Всеволод Николаев като „професор по български език” в един университет.

[29] Сърбите съчинили една дълга църковна песен за прослава на всички свои родни светци, в която без да питат историята и истината наредили имената на свети Кирил и Методий, Климент и Наум Охридски, Гавриил Лесновски, Иоаким Осоговски, Прохор Пшински, та дори Иоан Рилски. Позволили си такова светотатство по отношение на българския народ. Но господин Всеволод Николаев благоразумно премълчава тук тяхното име и пак се нахвърля само на Теофилакт. Очевидно е, че той спазва курса на ватиканската политика по отношение на Сърбия. Теофилакт със своето известно творение „Мъченичеството на светите славни 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериопол, именуван по български Струмица” не прави никакъв опит да отнема на България нейните царе и светци. Напротив, там той споменува цар Крум и неговите победи над Византия, при „чутовния Одрин”, неговия син Омуртаг, неговите синове Звиница, Маламир и Енравота или Воин, който отпосле станал пръв български мъченик за християнската вяра. Там той нарича покръстителя на българите „дивен Борис” и съобщава, че Бог прославил неговите свети мощи подир смъртта му с „чудеса и изцеления”. Не се стеснява да съобщи, че новият храм в Брегалница, построен от свети цар Борис в чест на св. 15 Тивериополски мъченици, бил снабден с клир, обучен на български език в божествените служби”. Споменава синовете на Борис, Владимир и Симеон Велики, като взели някакво участие в съдбата на светите мощи на тези мъченици. Вж. Сборник на Бъл. ак. на науките, кн. XXVII, Притурка към писмата на Теофилакт Охридски, глави 29, 31-33, 34, 36, 42 и 47.