Кратка история на атонското монашество. Проблеми в управлението на Атон. Гонение от страна на гърците над българи и руси. Византийски, латински, турски и гръц­ки периоди в политическа история на Света Гора

ІV.

Първата християнска проповeд в Света Гора е била до­несена лично от Майката на Господа Иисуса Христа — Пре­чистата Дева Мария. Нейното посещение на Атон е било непредвидено и при особени обстоятелства. Тя пътувала от Иерусалим за Кипър, дето епископствал възкресеният от Господа четверодневен мъртвец Лазар. Но вместо в Кипър по особена воля Божия корабът бил отнесен от вълните в Света Гора. И тълкувайки това възвишено събитие, Пресветата Дева предсказала, че Атон ще бъде населен изключително от монаси, върху които ще пребъде нейната благодатна закрила до свършека на света. Оттогава и до сега Тя се счита за върховна Покрови­телка и Игумения на Света Гора.

Множеството езически храмове, които дотогава са покри­вали живописния Атонски полуостров постепенно запустели. Вероятно оттогава започнало и заселването на християнски отшелници там. За съществуването на монашески общини в Света Гора имаме исторически сведения от 4 век насам. Известно е, че един от най-старите манастири на Атон е Констамонит, основан от император Константин Велики. От него е бил построен и Протатският събор, главната църква в столицата на монашеската република - градеца Карея, който храм после е бил разрушен от злобния Юлиян Отстъпник.

През VІ-ІХ вв. числото на светогорските монаси расте все повече и повече и към Х век достига тридесетина хиляди. Това е първият период от историята на атонското монашество. Характерното за този период е това, че монасите, въпреки голямото си число, не живеят в общежития, а чисто по отшелнически, всеки за себе си, било в пълно единично усамотение и безмълвие (исихасти), било на малки дружини (келии).

През този период териториална собственост в Света Гора не е съществувала и заселването на всяко място в полуострова, дето само е било възможно, е било напълно свободно.

През този период, бидейки в своя, така да се каже, домашен живот напълно свободни, монасите имали известна външна организация. За запазване на някои общи интереси и главно в отношенията си с духовната и светската влас­т те избирали помежду си един способен монах, кого­то обличали с право да ги представлява и да се разпореж­да във всичко, което се касае до обществения ред. Този монах носел званието Протос (пръв). Седалището на Протоса било в центъра на Света Гора, дето имало най-много келии и дето ставал пазарът на изработените от монасите ръкоделия. Там постепенно изникнал градецът Карея, днешната „столица” на Света Гора, дето живеят представители на главните манастири, съставляващи Общото Управление.

През Х век започва събирането на монасите в големи общежития и изграждането на великите манастири, които вече провъзгласявали известна територия за своя неприкосно­вена собственост, в която външно лице няма право да се засели без разрешение от манастирската управа, и вътрешният живот на които се урегулирал по особени пи­сани устави. Първият такъв манастир е Великата Лавра на св. Атанасий Атонски (†1001), личен приятел на император Никифор Фока и Иоан Цимисхий, с чиято щедра материална помощ той изгражда първите големи здания.

Възникналият спор между Лаврата и Протоса за частната собственост на земята бил отнесен за разрешение на императора, в резултат на което през 972 година бил издаден първият писан закон за Света Гора, според който се признава съществуването на отделни манастири с частна собственост, с независимо вътрешно управление под властта на един избираем игумен и общо управление, съставено от игумените на отделните манастири или от техни пълномощници, които трябва да се събират на съвет в Карея, когато стане нужда. Неоформените в задруги или общини под властта на игумен монаси и отшелници нямат право на участие в Общото Управление.

При това новосъздадено положение скоро се издигнали няколко манастира, които побързали да обявят територията около себе си за своя собственост и да утвърдят това с царски или патриаршески хрисовули, а отшелниците и келиотите, намиращи се в обсега на манастира, по неволя трябвало да признаят властта на този и да се подчиняват на неговите наредби. С това Протосът изгубил своето зна­чение и постепенно изчезнал, а в замяна на това се издига втората форма на управление, наречена Кинот, т. е. Община, която съществува и до сега.

Числото на манастирите, имащи право на участие в Общото Управление (Кинота), през различните времена е 6ило различно. Този факт е извънредно важен, защото днес в Света Гора съществуват само 20 манастира (17 гръцки, 1 руски, 1 български и 1 сръбски), числото на които, според заваре­ното положение, „не може нито да се увеличи, нито да се намали”. Това обстоятелство поражда редица неудобства и неправди за по-голямата част от атонското монашество. Именно наред с тия 20 големи автономни манастири, има няколкостотин други манастири, наречени скитове, келии и пустини.

Скитовете и келиите нямат собствена територия, а живеят под наем върху територията на някой от големите манастири, за което му плащат, без да имат пра­во да станат някога собственици. Всичко, каквото се предприема и строи в скитовете и келиите, може да стане само с разрешението на манастира и всички придобивки на скита се считат за собственост на манастира, дадени само за известен срок и при известни договорни отношения под наем.

Игуменът на скита подлежи на утвърждаване от манастира и получава своя игуменски жезъл от игумена на манастира. Самите монаси, които живеят в скито­вете и келиите, се считат като принадлежащи към братството на господстващия манастир и увеличаването на тяхното число може да стане с благословението на манастира и при известни материални компенсации. Ясно е, че келиите и скитовете съществуват като източници за известни материални доходи за манастирите. Като се има предвид, че числото на монасите, живеещи в скитовете и келиите, е по-голямо от това на манастирите, ясно е, че по-голямата част от атонското монашество днес е лишена от правото да участва в Общото Управление.

Но не в това се състои неудобството и неправдата, за която казах, че келиотите и скитиотите не участват в Общото Управление. Има нещо повече и по-лошо. Неправ­дата, за която говоря, се състои в едно систематическо гоне­ние между националности: между гърци от една страна и всички други националности от друга, предимно българи и руси. И преследваните и гонените в тая вражда са послед­ните. Докато безправието на келиите и скитовете е отдав­нашно и търпи известно историческо оправдание, безправие­то на славянския българо-руски елемент в Света Гора е по-ново явление, резултат на панелинистическата мегаломания и не търпи никакви снизходителни коментари.

Но за да ни стане това по-ясно, необходимо е да хвърлим един бегъл поглед върху историческите съдбини на Атонския полуостров.

V.

Политическата история на Света Гора може да се раз­дели на четири периода: византийски, латински, турски и гръц­ки, като се разбира, че през тези периоди Атонският полуостров териториално е бивал в пределите на тези империи или държави. Заедно с това трябва да се има предвид и друга една зависимост на Света Гора, именно върховната юрисдикция на една външна духовна власт върху нея.

Както видяхме, първите няколко века от появата на атонското монашество протичат през времето на визан­тийското владичество върху Света Гора. Трябва да се каже, че това владичество е било много благоприятно за процъфтяването на монашеските общини под благосклонното покровителство на византийските императори. През това именно време Атон се очертава като един всеправославен кът, в който намират поприще за интензивен духовен живот и религиозно творчество сили от всички православни народи. Тогава именно възникват всички ония големи манастири от негръцка националност: българският Зограф, грузинският Ивер, Руският Русик (стар) и най-после сръбският Хилендар.

Конкретно благосклонното отношение на императорите към Света Гора се е изразило в следните факти: Константин Велики по­строява един от първите храмове - този в Карея, и става ктитор на най-древния манастир — Констамонит. Малко по-късно неговите потомци Аркадий и Хонорий правят големи благодеяния на Ватопедския манастир. През 670 г. Константин Погонат предоставя Атон изключи­телно за монаси, забранявайки да живеят там миряни. В 912 г. Константин Багрянородни с един указ осво­бождава всички атонски монаси от всякакви граждански и църковни налози. Това потвърждава по-късно в 1091 г. и Алексий Комнин. Но този император направил нещо много повече, което е от изключителна важност. Дотогава върховна духовна юрисдикция върху Света Гора е имал Цариградският патриарх, към чийто диоцез спадал Атон. Алексий Комнин с указ от 1095 г. освобождава Света Гора от властта на Цариградския патриарх и не я подчинява на никой друг епископ. По такъв начин Света Гора добива една пълна вътрешна автономия и става една истинска монашеска република под върховното покровителство на императора.

От 1204 г., когато Цариград пада под властта на кръстоносците при Четвъртия поход, Атон бил завладян от тях и насила подчинен духовно на папата. Папа Инокентий III запазва лично за себе си целия Атонски полуостров, като назначава там специален свой комисар, някой си латински „Севастийски” епископ, с поръчение в най-скоро време или да обърне в католичество всички православни монаси, или ако не приемат, да ги унищожи. След като се настанил в Карея, този епи­скоп започнал да оказва нечуван жесток терор върху монасите. Сам папата окачествил „подвизите” на своя пратеник като „недостойни за описание”^[1].

През него време българските владетели от второто българско царство не веднъж простирали силата си до бреговете на Егея и покровителството си върху Атон. Света Гора пази светъл и вечен спомен за тях. Калоян, Иван Асен II, Калиман, Михаил Шишман и Иоан Александър с царственото си покровителство и ще­дри дарения заслужили званието ктитори на Света Гора и техните имена и досега се споменават на всяка цър­ковна служба в повечето от атонските манастири и осо­бено славянските.

Най-старият български хрисовул, запазен в архи­ва на Зограф, е този на цар Калоян. С този хрисо­вул българската светогорска светиня е била обсипана с дарове от една царска десница, толкова щедра, колкото и могъща.

С този хрисовул победителят на Балдуин дарява на Зограф следните имоти: Правища — метох и село; в Сяр — метох с храм Св. Николай и 18 дюкяна на Дунав — „гърло „Ловище”, дето се ловят моруни”; в Никопол — три махали с 8 дюкяна; в София - митрополитския храм Св. Великомъченик Георги, храм Св. Николай близо до него и там 30 дюкяна; село Челопечене; село Горни Лозен; село Долни Лозен; в Охрид - метох с част от езерото; в Струга - метох с част от езерото; в Солун, в махала Константинова - 10 дюкяна; в махала Склеретова - 10 дюкяна; в махала Дука - 10 дюкяна; метох с храм Св. Георги; в Ормилия - метох със село.

При царуването на Иван Асен II България отново достига величието и могъществото на цар Симеоновите времена. Патриарх Евтимий в житието на св. Параскева пише следното за бляскавите завоевания на Иван Асен II: Благочестивият български цар Иван Асен, син на стария Асен, дигна се юнашки и превзе цяла Македония, със Сяр, със Света Гора и със славния Солун, и с тях наедно превзе и Тесалия, Трикала, Далмация и Албанската държава с Драч, в които постави светли и благочестиви митрополити и епископи, както свидетелстват неговите светли хрисовули в славната лавра на Света Гора и в Протата.

Това станало още в първата година на неговото възцаряване, 1218 г., когато той очистил Света Гора от ла­тинците, потвърдил независимостта й от Цариградския патриарх, от Солунския архиепископ и от епископа на Йерисо и дал пълна подкрепа на прокудените монаси да се завърнат по ограбените и опустошени обители и да ги въздигнат. Закипял отново мирен творчески живот. Не ще съмнение, че с особено внимание от царските милости се удостоил Зограф — този величествен паметник на славното минало, който боголюбивият цар се заел да въздигне и украси съответно на новото величие на България.

Преданието, записано в манастирската летопис от XIV в., говори, че Иван Асен II е идвал на Света Гора, прекарал известно време в Зограф и се погрижил да се затвърдят границите на манастирските имущества. Вероятно тогава той е дал и съответните царски грамоти хрисовули на Зограф. Тия хрисовули не са запазени до наше време. Те или са загинали при опожаряването на Зограф от латинците през годините 1274 и 1306-1313, или пък са били нарочно унищожени от Стефан Душан, както ще видим по-нататък. Във всеки случай недопустимо е Иван Асен II да дава хрисовули на Лаврата и на Протата, както изрично свидетелства Патриарх Евтимий, а да не даде такива на Зограф, особено като се знае любовта му към тоя последния, защото именно през времето на Иван Асен II Зограф е бил издигнат до степен на един от първите царски манастири в Света Гора, какъвто остава и до днес. Затова и с посещението на този цар са свързани най-радостните ис­торически възпоменания на Зограф и затова неговото име там се споменава на всяка служба: вечерня, утреня и ли­тургия.

През времето на Иван Асен ІІ българинът от Македония Григорий купил от гръцкия Прот Атанасий манастира „Св. Николай” на югозападния бряг на Атон. Григорий станал пръв игумен на този нов български манастир в Света Гора. Той го обновил и благоустроил. От неговото име този манастир и до сега се нарича Григориат. През 1720 година, когато руският пътешественик В. Г. Барски правил своето първо научно пътуване по Света Гора, този манастир е бил още български и в него се е служило на славянски. Той станал гръцки малко по-късно, неизвестно кога и при какви обстоятелства. Когато през 1740 г. Барски пътувал за втори път през Света Гора, манастирът бил вече гръцки; такъв си остава той и досега.

Почти същата съдба е имал и друг български манастир — Св. Павел на югозападния бряг, близо до Св. Григориат. През ХІІІ-ХІV вв. когато българското културно влияние в Света Гора е било най-силно, тогава този манастир е бил вероятно купен, както и Григориат, от български монаси. По време на първото пътуване на Барски той бил още български, а при второто му пътуване — гръцки, какъвто е и досега.

След смъртта на Иван Асен II - този велик държавен вожд, Атон е бил отнет от българското царство и присъединен към Никейската Византийска импе­рии от Йоан Ватаци. Десетина години по-късно Михаил VIII Палеолог освобождава Цариград от латинците. Възторгът на гърците бил много висок поради надеждите, които вдъхвали успехите на този цар. Но изведнъж през 1267 г. Михаил рязко изменил своята политика. Именно за да получи военна помощ срещу българите, Михаил решил да подчини цялата Православна църква на папата, което и станало с Лионската уния в 1274 г. Възмуще­нието на народа от този беззаконен акт на обезумелия император било безгранично, а противодействието - непо­бедимо. Михаил бил всенародно и във всички църкви предаден на анатема, в която и умрял. В тая упори­та борба срещу унията атонското монашество държало челно място и затова Света Гора изпитала жестокия гняв на Михаил и на неговите „съюзници”.

През октомври 1276 г. на Атон пристигнали няколко орди католици и византийци-отстъпници, които поискали от всеки манастир поотделно незабавно да признае папата под страх от смъртно наказание. Ве­ликата лавра на Св. Атанасий първа се подчинила. Нейните първенци били подкупени. С това се смятало, че останалите манастири лесно ще се поведат подир глав­ната обител, но тия сметки съвсем не се оправдали. Зограф, Ивер и Ватопед, а след тях и всички останали манастири, посрещнали враждебно неканените посетители.

Трогателно и високопоучително било геройското дър­жане на зографци. По това време в дивните планински околности на Зограф се подвизавал един старец-българин, който имал за ежедневно правило да прочита по няколко пъти акатиста на Пречистата Божия Майка пред Нейната света икона. В самия ден, когато над Зограф се готвело неподозираното от никого нападение на католиците, старецът получил чудесно предизвестие от св. Богородица. Както си четял акатиста и пеел дивното „Радуйся”, изведнъж св. Богородица от иконата му проговорила, като му казала:

- Радвай се и ти, старче благоговейни! Но сега остави молитвата и побързай да слезеш в манастира. Враговете на православната вяра се готвят да го нападнат и разрушат. Ти предупреди игумена да вземе необходимите мерки.

Като момък литнал старецът към манастира, за да изпълни поръката на Божията Майка. И ето че над манастирските врата го чакала Тя, Пречистата Закрилница, в образа на същата своя икона. Иконата го била изпреварила и го чакала във въздуха. Отворили широките железни порти и старецът и иконата влезли. Ударили по билото и старецът разказал всичко, което му било поръчано от св. Богородица. Игуменът веднага разпоредил по-голямата част от монасите да вземат всички манастирски ценности и да се скрият в гората, а сам той и 25 души от братята, между които и старецът да останат и с цената на живота си да изповядат св. Православна вяра. Те се затворили в манастирската кула, като пазели при себе си и безценната св. икона и се приготвили да се отбраняват, т.е. храбро да умрат за светата вяра.

Няколко часа по-късно манастирът бил обсаден. Предложено било на защитниците му да се предадат. Отговорът бил категоричен отказ. Манастирът бил разрушен и опустошен от свирепите нападатели. Но кулата била здрава и не се поддавала нито на взрив, нито на пожар. Тогава латинците я отрупали с горивен материал, който бил подпален и така поддържан няколко дни. Това, което хладното и огнестрелно оръжие не могли да постигнат, извършил го бавният пожар. Братята постепенно се задушили в гъстия дим, без да престанат до последно да пеят и благодарят на Бога, че ги е сподобил да положат живота си за Неговата свята истина. Така те станали мъченици — Светите 26 Зографски мъченици, чиято памет светата Църква празнува на 10/23 октомври. Кулата съществувала до 1873 година, когато поради заплаха от рухване се наложило да бъде съборена. На нейно място сега се издига мраморен паметник с имената на св. мъченици и вечно горящо кандило. Запазена е и св. чудотворна икона, пострадала слабо от пожара. Тя се намира в храма „Успение Богородично”, в двора на манастира^[2].

Същата участ последвала Ватопед и Ивер. Ватопедските монаси били избесени до един, а тези от Ивер - издавени в морето. Разорена била почти изцяло и Карея. Всички пустинници, живеещи около Карея, минали под ножа, а келиите им били опожарени. След тая же­стока разправа Атон капитулирал. В съборната църква на манастира Ксиропотам „победителите”, заедно със своите единомишленици-униати, извършвали тържествена „благодарствена” служба. Но в средата на службата страшен трус разрушил целия манастир и затрупал всички, които били на бдението. Ефектът от това очевидно Бо­жие наказание бил толкова голям, че латинците, обзети от неописуем страх, напуснали Атон. Но последният бил вече почти опустошен от тях.

Това, което било останало неопустошено и което сега започнало да се съживява и въздига, трябвало да доизпита съвършената опустошителна вражда на западните во­енни пълчища. За да противопоставят на надигащите се от Мала Азия турци, като сила, която да спре тяхното застрашително напредване, византийците извикали каталунци от остров Сицилия, които били морски разбойници, прочути със своята смелост. Но вместо против турците, както и при кръстоносните походи, тия наемници, след като се настанили в Галиполи, възползували се от слабостта на Византия и обърнали силата си срещу самата нея. Години наред те нападали и грабили Тракия и Македония, избивайки безпощадно населението и опустошавайки всичко по пътя си. През 1308 г. те се настанили на полустров Касандра и три години и три месеца нападали и опусто­шавали Света Гора. Зограф, великата царска обител на Иван Асен II, била повторно ограбена и разорена. Този път минали под нож и огън и Хилендар и Русик. Останали да стърчат само каменните кули. В това именно разрушение вероятно са загинали всички царски хрисовули и много други паметници, дадени от Иван Асен II на Зограф и на другите пострадали манастири.

Тогава били задигнати и занесени на запад всички ония паметници на литературата и изкуството, плод на древната и средновековната култура на Изтока, и в частност всички паметници на старобългарската и среднобългарска книжнина, които сега се намират в библиотеките и музеите на Западна Европа (за повече вж. филма "Гибелта на Империята: Византийският урок", бел. ред.). Според свидетелството на един западен съвременник само от Балканския полуостров били задигнати 400 каруци книги^[3]!

следва

<< предишна || следваща >>

Православен мисионер, год. ХІІ (1943), № 3-4.

[1] Архим, Леонид, Историческое обозрение атонских славянских обителей, Спб. 1886, стр. 18—24; В. А. Маевский, Неугасимый Светилник, Шанхай 1940, т. I, стр. 51.

[2] Разоряването на Света Гора от латинците е подробно описано от Стефан Светогорец в неговата: „Повест о нашествие папистов на Святую Гору Афонскую”. Тази повест в ръкопис се пази в Зограф; за пръв път е била напечатана в 1660 г. в Русия; житието на Св. 26 мъченици Зографски вж. у Филарета „Жития южных славян” и в „Афонский патерик” под 10 окт.

[3] Alexandre Maximovitch, Les Destinées historiques du Mont-Athos в Revue Contemporaine, St Pètersbourg, 1913, № № 89. 90, 91, 92. № 89, p. 5.