Кратка история на Зографския манастир. Пристигане в Солун. Солунските просяци. Заминаване за Атон. Благословената градина на Божията Майка

Славното царуване на Симеон Велики съставлява злат­ния век на Българското племе, разцвет на всички твор­чески сили и заложби на българския дух.

В онези именно дни на всестранно строителство трима българи от славния Охрид, родни братя и потомци на им­ператор Юстиниан, се уединяват на безмълвие в светата Атонска Гора, дето с пост и молитва да издигат към Бога собствените си души и чрез това да бъдат по-по­лезни и на своя род и Родина. Това са блажените създа­тели и първи населници на българската светиня Зограф, този хилядогодишен светилник от южната периферия на българската държава, връстник на Рилската св. обител и неин достоен съперник в служба Богу и народу.

 I.

Преданието, записано и запазено в манастира и до днес, ни разказва, че в 919-та година един хубав храм е бил вече издигнат на мястото на днешния Зограф, оба­че благочестивите му ктитори не могли да дойдат до вза­имно съгласие на кой светия да го нарекат. Единият от братята предлагал Св. Климент Охридски — „най-прославения измежду прославилите се напоследък Божии угодници” — както е казано в манастирската летопис^[1], а другите двама настоявали за славянските първоучители Кирил и Методий. Предлагани били и други велики църковни и родни светии, но избор не бил направен и благовон­ната кипарисова дъска, приготвена за образа на храмовия светия, оставала празна, докато сам Бог не извършил чудо.

Една нощ, когато братята станали за молитва, видели, че от олтара на храма, дето била оставена дъската, изхож­да сноп от светлина и озарява цялата величествена пла­нинска околност на манастира. Когато тe влезли и се приближили, за да разберат причината, ужас ги обхванал; светлината изхождала от кипарисовата дъска, върху която се изписвал образът на един светия! Да, това било факт, едно истинско реално чудо: образът на св. великомъченик Георги, строг и внушителен, „с поглед, блестящ като слънчеви лъчи”^[2], държащ копие в ръка, буквално греел от дъската.

Същата нощ в Мала Азия, в областта Кападокия, родната страна на светеца, в така наречения Фануилов манастир, прочут с неговата чудотворна икона, станало друго чудо. Когато братята се събрали в храма за нощна молитва, те били разтревожени от това, че намерили дъската на храмовата икона без образа на св. Георги. Образът бил изчезнал, изличен, но липсвали каквито и да било следи от действие на човешка ръка. Чудно и странно, обаче факт. „Невъзможното за човеците е възможно за Бога”, казва Спасителят Иисус Христос (Лук. 18:27). И поразени от този факт, братята паднали на молитва, за да им се открие значението на това чудо. На третата нощ сам св. Георги се явил на игумена и му казал:

— Аз напуснах този манастир, защото не мога пове­че да остана в него. Поради крайно развратените нрави на християните в тая страна Бог реши да я предаде в ръцете на неверници. И аз си намерих друга св. обител – в Атонската Света Гора, земния жребий на Пречистата Божия Майка, дето трима братя от един млад народ с голя­ма вяра и любов градят манастир и дето нашествието на неверниците ще стане много по-късно... Аз съм недоволен от гърците, защото вместо да просвещават бъл­гарския народ с Христовата вяра, те искат духовно да го поробят. Затова по воля Божия преминавам към българския народ, който има да преживее още много изпи­тания, но аз ще бъда с него, ще го пазя, ще му помагам и ще го изведа на добър край.

Тогава всички братя от този манастир заедно с игу­мена станали и дошли в Зограф, където намерили образа на светеца — същия, какъвто го знаели, чудесно самопренесъл се от едната дъска върху другата. И те паднали пред него и дълго плакали и ридали, дълбоко развълнува­ни от необикновеното събитие.

Новината за небивалото чудо скоро се разнесла по цялата страна и Воденският епископ станал и отишъл в Зограф да се увери лично. С подобаваща на сана му чест той бил посрещнат и заведен при иконата, но като неверния Тома, дигнал ръка и с пръст се допрял до образа, бидейки убеден, че ще разкрие фалшификация. Но тук станало трето чудо, еднакво велико и поразително като първите: пръстът на владиката така прилепнал към икона­та, че никоя сила не могла да го отдели от нея. Принудили се с нож да отрежат края на пръста, та всички бъдещи векове да имат достатъчно убедително веществено доказателство за великото значение на този свети чудотворен образ на св. Георги. Крайчето от пръста на владиката, дълго около половин сантиметър, и до днес стои върху лицето на св. Георги, от лявата страна до носа, почерняло, сякаш жегнато от електричество, впило се в дъската на старинната тежка икона.

Ето това е най-старото и първо по значение съ­битие, което свързва името на България с Атонската Света Гора. И такива свещени и славни събития и светини, скъпи не само за всеки българин, но и за всеки православен християнин, там има толкова много, че Света Гора представлява единствения по рода си универсално православен кът на цялата земя. Но този път аз искам да споделя с любезния читател моите размисли за значението предимно на българските светогорски светини и за ролята на българ­ското културно влияние върху съдбините на Света Гора, осо­бено във връзка с предстоящите мирни културни задачи на България.

ІІ.

Отдавна, още от детинство, имах силно желание да посетя светата Атонска Гора, за която бях много слушал и чел и която в моето въображение се рисуваше като приказен райски кът с многочислените си черкви и тайн­ствени служби, с камбанните звънове, които будят горските долини, обрасли с вечнозелени дървета, със своите биб­лиотеки, в които лежат многовековни, изследвани и не­изследвани книжовни съкровища. И едва преди една година Бог ме удостои с тая милост.

На 28 април 1942 г., след едночасово мъчително пътуване с аероплан (за пръв път пътувах с такъв) в 5 часа и 10 минути след обяд пристигнах на Солунското летище. Направи ми впечатление лошото шосе от летището до града, затова неволно си помислих: това ли са прехвалените „асфалтирани” американски шосета? Лошото впечат­ление се усили още и от множеството жалки полупрогнили или даже вече срутени и необитаеми къщурки в широката периферия на града, през която мина нашата рейсова кола. Само край широкото дъговидно пристанище има хубави многоетажни постройки и в кварталите край пристанищната улица. Но тук правят впечатление множеството еврей­ски фирми. Улиците гъмжат от народ, между който се движат множество германски военни коли и германски вой­ници, също както беше у нас по-миналата година, когато преминаваха германските войски.

Първият въпрос на хамалина, един дрипав, мършав господин, който ми сложи куфарите на ръчна количка, беше на френски език:

— Monsieur, est-ce qu'il-y a du pain?

Аз мълча. А човекът, бутайки количката с куфарите, настойчиво и умоляващо продължава да ме пита:

— Господине, има ли хляб!

— Има, има — отговарям му аз.

— Нали ще ми дадете малко хляб, господине? Аз не съм ял два дена.

— Защо не сте яли? — питам го аз. — Ето в хлебарни­ците, гледам, има хляб.

— Да, има, господине, дават ни по малко всеки ден, но аз го отстъпвам на моите деца, а сам съм принуден да гладувам.

От София носех няколко резенчета хляб в ръчната ми чанта. Дадох ги на моя носач и той буквално ска­чаше от радост и много пъти ми целуна ръка. След това ме заведе в българския клуб — двуетажно здание в центъра на града близо до пристанището. В туй учрежде­ние български чиновници улесняват местните или присти­гащи българи. По телефона съобщиха в щаба на нашата военна част, откъдето веднага изпратиха лека кола и след три минути аз слязох пред щаба.

Германският и българският щаб се помещават в едно здание до самото пристанище - грамадно, шестетажно, боядисано в бяло. Германското и българското знаме се развяват едно до друго. Приет бях най-радушно от нашите офицери и веднага пристъпих към въпроса, който живо ме интересуваше: как да замина по-скоро за Света Гора. Казаха ми, че трудно се отива, но ми дадоха уверение, че ще направят всичко възможно, за да се нареди нещо, но понеже бе настанало време за вечеря, заведоха ме в ресторант „Олимп”, където нашите даваха прощална вечеря на г-н поручик Д. Аз предчувствах, че вечерята ще бъде дълга и не за моята умора, но не можах да откажа на любезните домакини, от които зависеше изпълнението на мое­то сърдечно желание да отида на Света Гора. Приех значи по „дипломатически” съображения. Впрочем имаше и други духовни лица: свещ. Христо п. Маринов, мой другар от университета и един о. дякон. (о. иеромонах Генадий, управляващ българската църква, беше по това време в София).

Ресторант „Олимп” е голямо заведение с няколко зали. Нашата трапеза, на която бяха поканени около 40 души българи, военни и цивилни, беше сложена на един вътрешен балкон, от който се виждаше долу голяма част от едно странично отделение на ресторанта, в което почти всички маси бяха заети от германци.

Започнахме вечерята. Постепенно се заеха всички маси в ресторанта, засвири оркестър и запя женски глас. Някои ставаха да надничат от нашия балкон, защото оркестърът и певицата бяха току под нас. Забелязах, че по стените на залата под нас имаше нарису­вани голи човеци в неприлични пози. На моето учудване един от сътрапезниците ми се наведе към мене и ми пошепна на ухото:

— Кабаре!

И виждайки моето мълчаливо недоумение, любезният съсед побърза да ме осветли:

— За съжаление, тук всички по-хубави ресторанти са изписани подобно на този. Весел и безгрижен народ!

И разбрах аз, че за да стана половин хаджия, „пи­сано” ми било да видя и такова заведение!

Много романси и шлагери на гръцки, немски и френски изпя певицата. После се чу мъжки глас, после започнаха да пеят заедно. Часовете летяха, животът в ресторанта беше в своя разгар. Десетки келнери носеха една след друга поръчките, а стотици мъже и жени ги консумираха. Имаше лошо опечено месо, пресни и солени риби, разни салати, различни сортове ракии, вино и бира. От пушене въздухът стана непоносим и за самите пушачи. След на­стояване от моя страна, моите сътрапезници ме освободиха да си отида по-рано и да си почина.

И когато със свещеника и дякона си излизахме от това заведение, в което всички доволстваха, пред широките врати на ресторанта видяхме другата картина от живота на Солун: десетки люде, повечето майки с по няколко деца, изгладнели, измършавели, насядали и налягали пред входа с безпомощно протегнати ръце. Това са тия, които гладу­ват и такива са голямата част от бедното население на Солун, което няма почти нищо. На другия ден такива групи от просяци видях по улиците и пред учрежденията. Някои от тях са пред самия си край и така си и умират по улиците.

Беше вече минало 11 часа, когато се прибрахме в квартирата — българското училище. Градът бе вече затихнал, от морето лъхаше приятна прохлада през отворения прозорец и изведнъж, когато се готвех да си лягам, дочух от една улица мъчителен човешки рев.

— Отец Христо! — питам моя съсед. — Какво е това, кой реве така?

— Хм, умират от глад, — отговаря ми той. Понякога по 50, понякога по 100 души за една нощ. През зимата са умирали повече: по 200 и 300 души. А в Пирея, казват, имало случаи и по 400-500 души.

„Ето положението, до което докараха Гърция нейните държавници и „велики съюзници”, помислих си аз. И спомних си, че великият св. апостол Павел няколко пъти е посетил този исторически град, проповядвал е в него Словото Божие, основал е църква тук и ни е оставил две послания до солунските християни; и разбрах, че са блажени всички, които с търпение и благодарност към Бога понасят заслужено изпратените им изпитания и така постигат спасението на душите си.

Центърът на българската колония в Солун е основното училище, двуетажно здание, в което има кухня и трапезария. След европейската война то е било предадено от гърците на сърбите, а днес храбрите германци отново са го върнали на неговите стопани. Вече триста български деца, броят на които растеше всеки ден, от ранна сутрин до късна вечер прекарваха в училището, където преминаваха един предварителен курс по български език и българска история. Повечето от тях не са знаели български език, защото той е бил строго забранен. Но някои научени тайно у дома от родителите си, въпреки страшната опасност от шпионите, говорят добре български. От тях е съставен хубав смесен хор, който пее на св. Литургия в българската църква св. Георги, и който през май м.г. даде и концерт по радио Солун, а после и в София.

Всички тия деца получават учебниците си и всичките си училищни помагала безплатно от българската държава, на обяд и вечеря се хранят в трапезарията, която е вече напълно обзаведена, а у дома си отиват само за спане. От трапезарията получават храна и я носят по домовете си и много бедни български работници и стари хора.

В Солун останах три дни, докато се нареди да за­мина. Всички оцелели коли, лодки и параходи, годни за ра­бота, са реквизирани заедно с персонала им от гер­манците. И трябва да се каже, че този персонал е твърде доволен, защото освен заплата, получава и хранителни провизии, даже два пъти седмично месо - това, за което сега в Гърция може само да се мечтае и сънува. Частни коли почти няма, с редки изключения. Фай­тони — никакви, защото конете са измрели. Трамваите в Солун ми се показаха направени сякаш от ръждясала тенекия; те често спират насред пътя и ги поправят с часове, тъй че пътниците са принудени да слизат и про­дължават пътя си пеша по дългите напечени от южното слънце улици.

Благодарение на германските военни, наредих се и аз и заминах от Солун с гръцката гемия „Елисавет” на гер­манска служба, която пътуваше за Иерисо. Най-после моето горещо заветно желание се изпълни и на 2 май, събота, в 12 часа по обяд аз стъпих на благословената Атонска земя на източния бряг в пределите на манастира „Пантократор”.

III.

Света Гора представлява планински полуостров с по­сока приблизително от север към юг, дълъг около 80 км и широк от 2 до 10 км. Шийката на полуострова, която носи хубавото славянско име „Провлак”, широка око­ло 2 км е почти на еднакво равнище с морето и някога е била прокопана от Ксеркс, за да мине цялата му флота, тъй като около носа на полуострова ставали постоянни течения и бури.

До „Провлака” има шосе и може да се отиде с кола. Оттук светогорският полуостров започва все повече и по­вече да се издига, докато в най-южната си част той пред­ставлява една грамадна планина, висока 2030 м, внушителна като Мусала, покрита със сняг, стръмно спусната на юг към морето със скалисти канари, подобни на Рилските „Рупи” или на сливенските „Сини камъни”. На върха „Атон” е издигнат каменен храм Преображение Господне.

Цялата Света Гора е покрита с иглолистни и широко­листни гори - бор, кипарис, кедри, хвойни, кестени, лаври, пърнари, дафини, дъб, мирти, червена (японска) акация, ма­слина, лимон, портокал, палма, леска, орех. Маслината се среща в диво и питомно състояние, лимоните и портока­лите растат в манастирските овощни градини. Други овощ­ни дръвчета са черешата, ябълката, смокинята, която се среща и в диво състояние, бадеми, праскови, кайсии и сливи. Особено много има лескови гори, които дават в изобилие хубави едри лешници, изнасяни за продан. В Света Гора има и хубави лозя с особен светогорски сорт грозде, от кое­то се получава приятно на вкус, леко бяло и червено вино. Зърнени храни в Света Гора не се сеят, защото за това няма подходяща почва.

Климатът в Света Гора е твърде благоприятен, топли­ната на южното слънце винаги се омекотява от влиянието на морето и обратно, поради което летните горещини и зимните студове са винаги леко поносими. Сняг повече от няколко часа или един ден не се задържа, освен по облачното теме на Атон, който през по-голямата част от годината е покрит с белия саван на снега. Ето как описва Света Гора писателят от XIV век Никифор Григора:

Планината Атон е достойна за учудване, защото се отличава както с твърде благоразтворен въздух, така и затова, че е украсена с обилна и разнообразна растителност и твърде щедро удовлетворява естетическото чувство на нейните обитатели. Отвсякъде като из някакви съкровищници се носи благовонният мирис на цветята; най-чисти слънчеви лъчи галят повърхността на планините; тя се зеленее с разновидни дървета, богата е с гори и разноцветни ливади, оглася се от пеенето на разнообразни птици; там летят около цветята рояци пчели и пълнят въздуха с тихо бръмчене. Всичко туй като че се слага в една чудна разноцветна тъкан, която доставя наслада не само през пролетта, но и във всяко време и сезон: и четирите годишни времена тук се съединяват в един непрекъснат ред на удовол­ствия и наслади за човека, особено когато се разнася из средата на гъсталака утринното пеене на славея, който възпява Господа заедно с монасите. Местността се напоява от изобилни природни води; ручеи тихо и сякаш тайно един от друг извират из недрата на земята, съединя­ват се в поток и радостно ромолят, като че изпълняват особено назначение, с което допринасят за приятното на­строение на монасите и им дават повод да възнасят топли молитви към Бога. Изобщо Света Гора доставя на же­лаещите да прекарат на земята небесен живот голямо удобство във всяко едно отношение. Морето, което заобикаля Атон, му придава още по-голяма красота, като затруднява и съобщението с материка. С една дума, навсякъде тук се виждат признаци на преимущества и добродетели: и в природата и в подвижничеството на обитателите”^[3].

Но изключителната зима на 1941-42 г. е била тежка и за Света Гора. Студът се задържал по-продължително, пора­ди което са измръзнали всички лимонови и портокалови дървета и една значителна част от маслинените и смокинените. За някои свети обитатели това е една много чувстви­телна загуба. Така руският скит „Св. Илия” е имал 300 лимонови и 70 портокалови дървета. Всяко дърво е давало годишно: лимоновите до 2000, а портокаловите до 1000 зър­на. От продажбата на тая благодатна реколта е идвала единствената издръжка на братството, достигащо преди Балкан­ската война 350-400, а сега 80 души, предимно стари и немощни монаси.

Беше прекрасно майско утро, Неделя на самарянката, около шест и половина часа, в промеждутъка между възкресното бдение и късната литургия. Манастирският градинар о. Иоан ме заведе в градината на този скит, основан пре­ди два века от знаменития старец Паисий Величковски (†1794), родоначалник на руското старчество от 18 век и достигнал своя разцвет в миналото столетие през игуменството на един българин - Архимандрит Паисий от Бесарабия^[4]. Всички дървета в градината бяха вече не само отсечени, но и изкопани от земята и нарязани на дърва за горене — така са били измръзнали, че нито едно от тях не пуснало фиданки!

Скотовъдство в Света Гора няма почти никакво. Някога обаче тя е била използвана за пасище на многобройните стада на славяните, особено на племето „Ринхини”, които са населявали Халкидика още от памтивека. Така че кавалът на българските овчари е огласял дивните светогорски по­ляни и безмълвни гори още от най-ранната история на хри­стиянския Атон. В VІІ век Константин Погонат предоста­вя Света Гора само на монаси и забранява там да има мир­ски селения. Но стадата на славяните останали спокойно да пасат, тъй като самите монаси давали пасбищата под наем, а заедно със стадата оставали на постоянно местожителство и семействата на пастирите. Едва в началото на ХІІ век Алексий Комнин със сила успял да дигне от Атон 300 пастирски семейства заедно със стадата и да ги засели в Пелопонес. По онова време е живял и един от последни­те Атонски пастири, великият певец и любимец на Пре­чистата Божия Майка, българинът от Драч - св. Иоан Кукузел.

Изобщо Света Гора, заобиколена отвсякъде от Бялото море, със своите вечно зелени, благоухаещи на бор и кипарис гори, оживявана само от пойни птички и от шума на морските вълни, представлява едно изключително бла­гоприятно място за тих молитвен живот. Днес в нея няма други селища, освен монашески обители. Цялата те­ритория на светогорския полуостров днес е поделена меж­ду 20 главни манастири, наричани „царски”, „патриаршески” или „ставропигиални”, в пределите на които има още ня­колкостотин други по-малки обители (до 800), наричани скитове, килии и пустини.

следваща >>

Православен мисионер, год. ХІІ (1943), № 3-4.

[1] Actes de lʹAthos, W. Regel, Е. Kurtz et B. Korableff, t IV g. p. 169-174; Проф. Йордан Иванов, Български старини в Македония, ІІ изд., 1931 год., стр. 537—546; Г. Цветинов, Светогорският български монастир Зограф, София, 1918 г., стр. 18-20.

[2] Същата летопис.

[3] Правосл. богосл, енцикл. т. II, стр. 190-191.

[4] Васил Кънчов, Света Гора, списание „Библиотека", год ІІ, (1896) кн. 16-17, стр. 9.