Като стане дума за пост, безверниците се надсмиват и това е по­нятно! Непонятно и скръбно е, че се намират верни християни, които от­ричат поста словом и делом! А постът има капитално значение за истинското християнство! Дори бихме могли да попитаме: какво остава от християнството, ако то бъде лишено от благодатната помощ на поста?

Нека това питане никого не удивлява! Християнството като достояние на жи­вота не е само светоглед и доктрина, а кристална добродетелност на кон­кретния човек. Но християнската добродетелност не може да бъде изгра­дена без пост и въздържание. Това го казва Спасителят, пред Когото ка­питулира всяка опозиция на вярващия, защото Той най-добре познава свойствата на човешкото естество и тайните на духовния свят. Утвърдената в човешкия живот християнска добродетел е победа над възможната човешка буйна порочност, която по своята дълбока мистична същина си остава винаги само една разнолика бесовщина. А бесовщината е господ­ство на беса над човека в различни степени и видове. Против нея Господ Иисус Христос препоръчва поста като ефикасно бойно средство: „Тоя род не излиза освен с молитва и пост!”^[1]

„С молитва - да, но постът е отживял времето си”, възразява нашият век! И биха били прави, ако молитвата представляваше само една слове­сна залъгалка или артистична поза на християнина. Но понеже тя трябва да бъде действителен богочовешки диалог, тя е възможна само за оного­ва, който е в състояние да овладее волево своята природа и в несмутен вътрешен мир да съсредоточи духа си. Следователно молитвата в тоя свой единствено истински вид се нуждае от първичната помощ на поста и въздържанието!

Без пост силната молитва е невъзможна, защото е невъзможна без него великата духовна ценност на целомъдрието. А какво пред­ставлява от себе си целомъдрието? Чистота не само на де­лото и словото, но и на сърцето. А какво място заема тая чистота в християнската етика и вяра? Според Господа Иисуса Христа тя е съдбовно условие за истинското боговидение: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”^[2]. И в какво се състои едно видение на невидимия^[3] Бог? В онова човешко състояние и богочовешко взаимоотношение, което на български се нарича „връзка с Бога!”, а обикновено бива обозначавано с латинската дума „религия”! Когато сега говорим за религия или връзка с Бога, ние разбираме само една действителна религия или връзка, а не лъжлива и лицемерна, защото от лъжа и лицемерие няма полза в тая об­ласт вярващият в един Бог, Който казва за Себе Си: „Аз съм пътят и истината и животът”^[4]. Но такава религия не е възможна без чистота на сърцето или целомъдрие, които пък от своя страна са непостижими без пост и въздържание!

Поставил такава абсолютна диагноза на борбата между бесовщината и християнската добродетелност, изрекъл такова властно учение за поста към всички поколения Свои последователи, Господ Иисус Христос дал и пръв непостижим пример на постене. Според свидетелството на евангелистите^[5] преди да се яви на света със Своята божествена проповед, Той прекарал в пустинята четиридесет денонощия без всякаква храна. Не под­лежи на съмнение също и това, че Той и впоследствие по времето на Своето обществено служение много пъти постел, което личи, например, от същите Му думи към апостолите: „Тоя род не излиза освен с молитва и пост!” Апостолите не могли да прогонят беса, понеже в момента не отго­варяли на изтъкнатото условие, а Той го прогонил, понеже покрай Своята божествена сила отговарял и на него! Инак не би изрекъл тая препоръ­ка, ако не я потвърждаваше на дело с един човешки Свой личен пример пред апостолите и света!

Но противниците на поста обикновено и често привеждат за свое основание също така думи Христови: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека”^[6]. Ако те са добре осведомени в областта на християнското богословие, тогава трябва да допуснем, че умишлено злоупотребяват с думите и името на Спасителя. Но в повечето случаи това са люде, които не познават добре езика на Св. Писание. В цитираните думи на Господа се говори не за пост, а за осквернение. Това са две различни понятия, които не се покриват: „скверното” според Моисеевия закон и „постното”. Според Моисей някои хранителни продукти притежават лоши (свързани с езическите сквернодействия) качества, които се предават на човека чрез ядене или прикосновение и поради които той със своя закон забранява на ветхозаветните евреи да ги употребяват, като ги нарича „скверни”^[7]. А че понятието за скверно и за постно не се по­криват, проличава например от следната проста съпоставка: според Моисеевия закон свинското месо е скверно, но агнешкото и телешкото не са! Когато според християнския канон за поста или се запрещава всякаква храна за известно време, или се запрещава поне всякакъв продукт от животински произход. Разлика огромна и очевидна!

Господ се обявява против тая юридическо-формалистична квалификация на хра­ните в Моисеевия закон, защото тя имала временно значение. Но против поста Той никога не е бил и не може да бъде! Затова съвсем погрешно и греховно е да се използват тези Негови думи против собственото Му установление на поста словом и делом! Нима ще трябва да приемем, че съществува непримиримо противоречие между това Негово изречение от една страна и вече посоченото Негово учение и пример за поста от друга?!

Най-близки и най-авторитетни интерпретатори на Господа Иисуса Христа са Неговите апостоли. В техните писания и живот намираме точно изразено изтъкнатото учение и пример на Господа за поста. Когато фарисеите отправяха упреци, че Христовите апостоли не постят, Христос беше отговорил така: „Нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава ще постят”^[8]. Младоженецът бива отнет от апостолите чрез Голготските страдания и смърт и чрез победното възкресение и възнесение! И още първата писана история на Христовата Църква, книгата Деяния на светите апостоли съдържа изобилни категорични свидетелства за твърдо установена постна дисциплина в средата на апостолите и първите християни.

Например за Антиохийската църква, която първа се отделила от еврейството и се нарекла „християнска”^[9], се говори следното: „В Антиохийската църква имаше някои пророци и учители, именно: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Луций киринеец, Манаил, съвъзпитаник на Ирода четвъртовластника, и Савел. Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха”^[10]. Безспорно тук на първо място става дума за един установен общоцърковен пост, по време на който Св. Дух открива своята воля за Варнава и Савел; а на второ място – за един пост също така общоцърковен, не случаен, наложен по повод тръгването на апостолите с евангелска мисия по света. С проповедта си апостолите разнасяли и тази постна практика по новооснованите от тях църкви. Така същите Варнава и Савел в градовете Листра, Икония и Антиохия (Писидийска) „се помолили с пост”, ръкоположили презвитери за всяка църква и така поверили християните на Господа^[11]. А в края на същата свещена книга още веднъж се говори за един редовен годишен пост в християнските среди: „постът беше вече минал”^[12].

От този исторически факт стават ясни изявленията на великия апостол Павел, че той самият прекарвал „често в пост”^[13]. При това съхранявайки личната свобода за произволен пост по желание, той същевременно изтъква причината, поради която постът трябва да бъде общоцърковен и задължителен. Според апостола постът е необходим за всеки християнин като средство против блуда: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно… Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ - за тялото… Нима не знаете, че телата ви са Христови членове? И тъй, да взема ли членовете на Христа и да ги направя членове на блудница? Съвсем не!”^[14]

Ала как да се избегне това? Апостолът не доизказва своята препоръка, но тя се подразбира: чрез ограничение в храната или чрез пост! И след като се впуска в разсъждения, откровения и съвети по въпроса за брака като законна регулация на блудната похот, той пак се връща на храната като първопричина за плътското буйство: „Храната не ни приближава към Бога, защото, нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим. Пазете се обаче, да не би някак тая ваша свобода стане съблазън за немощните.”^[15]

Забележете: като казва, че ако ядем не печелим, той не казва същото и за неяденето! Излиза, че от яденето не печелим, но не и от неяденето! От неяденето според апостола само нищо не губим! И понеже нищо не губим, ако не ядем, а от нашата свобода в яденето ближният може да се съблазнява, апостолът на тая база поставя обществения християн­ски пост като задължителен за всички. Не върху доводите на разума тол­коз, колкото върху доводите на любовта към ближния християните са длъжни за определено време да се подчиняват на една общоцърковна постна дисциплина: „Що се пък отнася до идоложертвените храни, мислим, че всички имаме знание. – Добре, но знанието възгордява, а любовта назидава... Колкото за ядене идолски жертви знаем, че идолът е нищо в света и че други бог няма, освен Единаго Бога… Но не всички имат това знание... Ако някой види, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви? И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос. А като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа. Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си!”^[16]

Същите съждения и препоръки нами­раме още веднъж у апостол Павел вече не във връзка с идоложертвените храни, а с физическите качества и буйна питателна сила на храната изоб­що: „Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел… А ти защо съдиш брата си? Или пък ти защо презираш брата си? Всички ще застанем пред съдилището Христово… Прочее, нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете за това - да не поставяте на брата си препънка или съблазън. Зная и съм уверен чрез Господа Иисуса, че няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който счита нещо за нечисто, за него то е нечисто. Ако пък за ястие се огорчава брат ти, ти вече не по любов постъпваш. Не погубвай със своето ястие оногова, за когото Христос умря… Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа… Зарад ястие не разрушавай делото Божие… по-добре е да не ядеш месо, да не пиеш вино и да не правиш нищо, от което брат ти се препъва, или се съблазнява, или изнемогва!”^[17]

Следователно христия­нинът е свободен да избира храната си по внушение на своята собствена съвест; обаче ако неговата храна съблазнява ближния му, той е длъжен да послуша гласа на своята любов към него и съзнателно да отстъпи от своята лична свобода. А щом става дума за взаимна съблазън с храна в средата на първите християни, която трябва да бъде избягвана с отстъпки в полза на поста, вече става дума всъщност за периодически общозадъл­жителен църковен пост!

И тъй, това са основанията на поста според апо­стол Павел: постът е необходим лично като ефикасно средство против буйството на плътта, а обществено като средство против взаимната събла­зън и за взаимно поощрение. Несъмнено, това апостолско схващане за по­ста се наложило в практиката на църковния живот още в най-ранно време, която пък пo-късно бива формулирана в един канон, меродавен за всички църковни поколения: „Ако някой епископ, свещеник, дякон, иподякон, четец или певец не пости в светата четиридесетница пред Пасха или в сряда и петък, освен по причина на телесна немощ, да бъде низвергнат! Ако ли пък мирянин (стори това), да бъде отлъчен!”^[18]

По-нататък постната църковна дисциплина, така обоснована и възприета, само бива изпълнявана в живота на Църквата и особено в опита на нейните светци. Как е оправдана тя исторически? Няма християнин, постигнал святост в Христа, който при своята лична борба срещу порочността или бесовщината да не си е послужил с поста! Всички светци на Христовата Църква са били постници в различни посилни степени. Значи историята на християнското благочестие оправдава поставената от Господ Иисус Христос диагноза на поста – че порочността като бесовщина бива прогонвана с помощта само на поста; както оправдава и диагнозата на великия апостол Павел, че постът е могъщо бойно средство срещу корена на всяко духовно зло – блудната похот! Какво говорят светците по-подробно?

Разбира се, те стоят благоговейно и непоклатимо върху позициите на Христа и апостолите. Християнският постнически пример остава незабравим пред духовния взор на християните и задължава към подражание: „С пост започнал Спасителят, когато се явил на света при Йордан... Когато пости Законодателят, как да не постят законоизпълнителите?”^[19] Така постната дисциплина бива благоговейно зачитана в цялата Църква като божествено и апостолско установление. За авва Доротей от Палестина „светите апостоли са установили” Великия пост^[20]. За блажени Августин „постът е заповядан в Евангелието и апостолските послания в цялото творение, което ние наричаме Нов Завет”^[21]. Още за Тертулиан от края на ІІ век „постът преди празника на Христовото Възкресение е всеобщо и известно задължение на религията”^[22].

Но щом постът е средство за борба, той има своята мистична страна. Ако грехът и порокът са бесовщина, то според думите на свети апостол Павел и борбата с тях „не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата”^[23]. Тъкмо така го виждат светите отци със своите благодатно прояснени умове: „Преди поста (Христов) човешкият род не познаваше победата и нашето естество никога не беше нанасяло на дявола такова поражение. Обаче от това оръжие той изнемогна още от самото начало. Господ беше вожд и първенец в тази победа, за да възложи върху главата на нашето естество първия победен венец. И сега щом дяволът види това оръжие у някого от людете, веднага тоя противник и мъчител изпада в ужас, незабавно помисля и си припомня поражението от Спасителя в пустинята и силата му се съкрушава, а самият вид на оръжието, което ни е дал нашият Предводител го опалва. Какво по-силно оръжие от това и какво друго може да придаде на сърцето толкова смелост в борбата с духовете на злобата, ако не гладът заради Христа”^[24]. Затова „научи се и ти да побеждаваш дявола! Духът те води, следвай Духа! Да не те смущават съблазните на плътта! Изпълнен с Дух, научи се да презираш удоволствията! Пости, ако желаеш да победиш!”^[25]

Борбата пък с бесовщината има своите две страни: негативна – превъзмогване на греховността и позитивна – обогатяване с добродетели. На първо място е негативната, защото тя представлява духовната оран, която ще направи от буренясалата човешка душа обработена нива за скъпия разсад на божествената святост! Къде е началото на човешката греховност и къде е следователно коренът на първата нужда от пост? Ето как просто и ясно отговаря св. Василий Велики: „Ако Ева не беше яла от дървото, не бихме имали нужда от тоя пост, защото „здравите нямат нужда от лекар, а болните”. „Чрез греха се поболяхме, чрез покаянието ще оздравеем. Обаче покаяние без пост е безполезно”^[26]. Или с други думи: „Понеже не постихме, изгубихме рая. Дайте да постим, за да се върнем пак в него”^[27].

Обаче има пост „богопротивен и отречен”: „Той носи гибел в двата свята. Който се въздържа от храни, а продължава да върши грехове, неговият пост вреди на тялото и на душата: на тялото външно, понеже го лишава от необходимата храна, а още повече на душата вътрешно, понеже не отстранява от нея безбожния грях”^[28]. Тогава кой е истинският пост?

Истинският „пост е наказание за тялото, за да се усмири здравата плът и да стане тя немощна за страстите”^[29]. А „който иска с преяждане и пресищане да победи блудния бяс, той гаси пожар с масло”^[30], понеже „блудната борба в тялото е изчадие на безмерното преяждане”^[31] и понеже „насищането на корема е майка на блуда, а притесняването на корема е виновник на чистотата”^[32]. Следователно „иска ли някой да постигне славата на Евангелието и плода на възкресението, той не бива да бъде престъпник на тайнствения пост, който Христос предписва в Моисеевия закон и в Своето Евангелие по силата на двата завета за упражнение в истинска борба за добродетел!”^[33]

следваща >>

Списание „Православен мисионер”, год. ХV (1947), кн. 1.

[1] Мат. 17:21.

[2] Мат. 5:8.

[3] Иоан 1:18.

[4] Иоан 14:6.

[5] Мат. 4:1-2, Марк 1:12-13, Лука 4:1-2.

[6] Мат. 15:11, Марк. 7:15.

[7] Лев. 11; Второз. 14.

[8] Мат. 9:15;  Марк 2:19; Лук. 5:34.

[9] Деян. 11:26.

[10] Деян. 13:1-3.

[11] Деян. 14:21-23.

[12] Деян. 27:9.

[13] 2 Кор. 11:27; 6:5.

[14] 1 Кор. 6:12-15.

[15] 1 Кор. 8:9.

[16] 1 Кор. 8:1-13.

[17] Рим. 14:2-21.

[18] 69-то апостолско правило.

[19] Св. Исаак Сирин, Слово 21.

[20] Слово за Четиридесетницата.

[21] Писмо до Казулана ХІ:25 (Augustinus, Epistula 36, 5 / Ed. A. Goldbacher // CSEL. 1898. Vol. 34).

[22] За молитвата, 18.

[23] Ефес. 6:12.

[24] Св. Исаак Сирин, Слово 21.

[25] Св. Амвросий Медиолански, Тълкование на Евангелието от Лука ІV:24.

[26] Слово за поста, 3.

[27] Пак там, 4.

[28] Исаак Антиохийски, сирийски поет от V в. Първа песен за поста.

[29] Св. Василий Велики, Отговор 169.

[30] Св. Иоан Лествичник, Лествица, 15:39.

[31] Пак там, 15:1.

[32] Пак там, 14:5.

[33] Св. Амвросий Медиолански, Тълкувание на Евангелието от Лука ІV:15.