Събрали се при св. Антоний старци, сред които бил и авва Йосиф. Старецът, желаейки да ги изпита им предложил да изтълкуват изречение от Писанието, като започнал от по-младите. Всеки отговарял според силите си, но старецът на всеки отвръщал: „Не, не позна”. След всички св. Антоний попитал авва Йосиф: „Ти какво ще кажеш за това изречение?” – „Не зная.” - отвърнал Йосиф, а авва Антоний казал: „Авва Йосиф позна и попадна право в целта, казвайки: не зная.”^[1]

Между впрочем св. Антоний не съветвал да имаме безгранично доверие на другите, а че трябва първо да се уверим в правомислието и опитността на стареца и тогава да се доверяваме на словото му безпрекословно и да приемаме от него съвети. Признакът, по който се разпознава истинският старец, е съгласието на неговото слово със словото Божие.

„Трябва да внимаваме, казвал св. Антоний, какво точно ни нарежда старецът. Ако ти каже нещо, което е съгласно със заповедите на нашия Господ, приеми това с покорност и се старай да спазиш, за да се изпълни и в нас словото на апостола: „Покорявайте се един другиму в страх Божий” (виж: Еф. 5:21). Но ако ти каже нещо, което е противно на Божиите заповеди, то кажи на далия такова наставление: „дали е справедливо пред Бога - теб да слушам повече, нежели Бога” (срв.: Деян. 4:19). „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. 5:29). Нека помни също и словата на Господа: „Овците слушат гласа Ми, подир чужди човек не вървят, понеже гласа на чуждите не познават” (Иоан 10:5). За същото ни убеждава и блаженият Павел, казвайки: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1-8)^[2].

Повод за такова ограничение от страна на св. Антоний вероятно дали арианите, които привличали последователи към злочестието си, представяйки го като благочестие и напоявали отишлите при тях с отровата на лъжеучението си.

А може и поводът да бил това, че имало такива, които се захващали да ръководят други без да са научили много от опита си. За такива случаи преподобният обикновено казвал: „Древните отци отивали в пустинята и там мнозина със своите трудове излекували душите си и разбирали как могат да лекуват другите. Затова и връщайки се от пустинята се заемали спасително да лекуват други. А от нас, ако се случи някой да отиде в пустинята, то ние преди самите да сме се излекували, вземаме върху себе си грижата за другите. Затова се и връща върху нас предишната немощ и последното ни състояние става по-лошо от първото (срв.:  Лк. 11:26). И затова към нас се отнасят думите:„Лекарю, изцери се сам” (Лк. 4:23)^[3].

Добротолюбие, т. 1.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Достопамятные сказания, 17.

[2] Patr. graec., t. 40, р. 1083.

[3] Patr. lat. t.73, р. 1053.