Учение от Свещеното Писание

Задгробното състояние на душите, както то е изобразено в Писанието и църковно-отеческото учение, не само не изключва, но напротив, по необходимост предполага съществуването на частен съд за всеки човек след неговата смърт. Как учи за този съд Божественото Откровение и как за това учи Църквата?

Указания за очакващия човека съд след неговата смърт ние намираме и в Стария Завет, макар не всички тези указания да са съвсем ясни и определени, за да могат със сигурност да се отнесат към частния, а не към всеобщия съд.

Така например Еклесиаст, повдигайки своя взор от явните тукашни неправди в човешките съдилища към бъдещия праведен Божий съд, пише: „И още видях под слънцето: място за съд, а там - беззаконие; място за правда, а там - неправда. И казах в сърце си: праведния и нечестивия Бог ще съди, понеже времето за всяко нещо и съдът за всяко дело е там” (Екл. 3:16-17). И на друго място: „Весели се в младостта си, момко,... само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд” (Екл. 11:9). „Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо (Екл. 12:13-14). Тук ясно и открито се говори само за това, че не тук на земята, а там в бъдещия век хората ги очаква праведният Божий съд, но дали ще започне този съд за всеки човек скоро след смъртта му, това е премълчано, макар и да може да бъде предположено без всякакво противоречие с приведените места, особено ако се вземе под внимание мястото, където за противопоставяния на бъдещия Божий съд тукашен човешки съд е казано, че няма да се извърши скоро: „Скоро се не върши съд над лоши работи; от това се и не плаши сърцето на синовете човешки да прави зло. Макар грешникът да върши сто пъти зло и да кисне в него, но аз зная, че ще бъде добро на ония, които се боят от Бога, които благоговеят пред лицето Му; а за нечестивеца няма да има добро, и като сянка, кратко време ще пребъде онзи, който не благоговее пред Бога” (Екл. 8:11-13).

В книга Премъдрост Соломонова открито се говори за посмъртното Божие въздаяние за хората, а следователно и за частния съд след смъртта, тъй като тук ясно се казва за нечестивите, че „ако пък умрат скоро, не ще имат надежда и утеха на съдния ден; защото ужасен е краят на неправедния род” (Прем. Сол. 3:18), а за всички починали праведници, че душите им са в Божия ръка и пребъдват в мир (срв. Прем. Сол. 3:1, 3), за жена запазила своята непорочност по време на земния живот, че „тя ще получи плод, кога се награждават светите души” (Прем. Сол. 3:13), под което може да се разбира не нещо друго, а частното въздаяние преди възкресението на телата и всеобщия съд. А в книгата Премъдрост на Иисуса син Сирахов съдът Господен над всеки човек и въздаянието пряко се отнасят към времето на човешката кончина, когато „се откриват делата му” (Иис. Сир. 11:26-27).

Това вярване на старозаветната църква в цялата му сила потвърдил с пълна яснота и Сам Иисус Христос, учейки в Своята притча за богаташа и бедния Лазар, за очакващото всеки човек въздаяние след смъртта, което по необходимост предполага и самия частен съд. По смисъла на тази притча душата на страдащия в този живот, но праведен Лазар веднага след смъртта била отнесена от ангелите в лоното Авраамово, където била посрещната от блаженство и радост, докато обратно, душата на блаженстващия в този живот, но неправеден богаташ веднага след смъртта му била преселена в ада, където я постигнали най-тежки мъки. Блаженото посмъртно състояние на душата на Лазар, също както и мъчителното състояние на душата на богаташа не били нищо друго освен въздаяние за техния преминал земен живот, въздаяние напълно отговарящо на това, което били заслужили с живота си, а затова и заедно с него предполагащото се по необходимост определение на въздаятелния Божий съд. Оттук произтича и явният и естествен извод, че според Христовото учение над душата на всеки човек веднага след смъртта се извършва праведен Божий съд, чието последствие се явява това, което съответно тя е заслужила в тукашния живот и тя веднага получава едно или друго въздаяние, заключаващо се в блаженство или мъчително състояние.

Затова и ап. Павел ясно учи: „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27), разбирайки в случая под съд, естествено, частния съд, тъй като този съд е представен тук като следващ без всякакъв промеждутък и непосредствено след смъртта на човека. Освен това мисълта на апостола за частния съд се потвърждава и от местата от неговите послания, в които се изразява неговата вяра в непосредственото след смъртта въздаяние за настоящите подвизи (Филип. 1:21-24; 2 Кор. 5:1 и 8), а също и там, където той говори за всеобщия съд като особен и отделен от частния, който трябва да се случи при края на света и да донесе на хората не само предначинателно, а и окончателно въздаяние, както за душите, така и за телата (Рим. 2:5-7; 2 Кор. 5:10; 2 Сол. 1:6-10). Също така апостол Павел ясно посочва на кого принадлежи частният съд над душата на човека след неговата смърт, тъй като той изобразява тържествуващата на небето църква, към която като небесен Иерусалим пристъпили подвизаващите се на земята вярващи, но в която вече са влезли и станали нейни членове достигналите съвършенство души на праведниците. Споменава се тук и за Бог като Съдия на всички, Който вследствие на праведния Свой съд преселва душите на праведниците от земята в Своя славен и небесен град (Евр. 12:22-23).

Учение на отците на Църквата

В първите три века на християнството

Съгласно с това за очакващия всеки човек след неговата смърт частен съд учели, започвайки от апостолските мъже, и древните пастири и учители на Църквата, макар да е нужно да отбележим, че те особено в първите времена в по-голямата си част не говорели конкретно за самия частен съд, а само посочвали неговите последствия по отношение на душите на починалите праведници или грешници, което, разбира се, съвсем не пречи в тяхното учение да се забелязват следи от несъмнено вярване в съществуването на този съд.

Така например св. Варнава, наставлявайки вярващите да се подвизават в добродетелите, без което времето на настоящия живот няма да им принесе никаква полза, между другото пише: „Господ нелицеприятно съди света, всеки ще получи въздаяние според своите дела. Ако е бил добър, благостта му ще шества пред него, ако е бил нечестив, възмездието за нечестието му ще го последва. Гледайте да не би ние вече призваните да се предадем на покой и да заспим в своите грехове, да не би противникът, въставайки срещу нас да ни покори под своята власт и да ни лиши от Господнето царство”^[1]. Макар тук да се говори общо за нелицеприятния въздаятелен Божий съд, така че под него може да се разбира всеобщият окончателен съд, но не би било противно на мисълта и целта на автора, ако съвместно с това се подразбира и частният съд като начало и преддверие на всеобщия съд, каквото разбиране предполага употребеният от автора израз „ако (някой) е бил добър”, тоест в настоящия живот, то „благостта му ще шества пред него”, разбира се, след края на този живот, а също и „ако (някой) е бил нечестив, възмездието за нечестието му ще го последва”, тоест в задгробния живот.

Освен това и други апостолски мъже като Климент Римски, Игнатий Богоносец и Поликарп Смирненски ясно изразяват своята несъмнена вяра в същото това следващо веднага след смъртта въздаяние, с което разбира се, свидетелстват за своята вяра в съществуването на частния Божий съд след смъртта, макар и буквално да не говорят за него.

Св. Климент например учи за светите апостоли Петър и Павел, че те като награда за своето търпение и мъченичество, след преселването си от този живот отишли в свято и подобаващо място на славата^[2], а за достигналите съвършенство в любовта, че те след отшествието си по благодатта Божия се намират в мястото на благочестивите^[3].

Св. Игнатий Богоносец за самия себе си пред вид своята близка мъченическа смърт писал на своите пасоми: „Не правете за мен нищо повече, нека да бъда заклан пред Бога сега, когато жертвеникът вече е готов... Прекрасно е за мен да отпътувам от света към Бога, за да възсияя в Него^[4]. Пуснете ме да отида към чистата светлина, явявайки се там, ще бъда човек Божий^[5]; живата вода, говореща в мен, вика изотвътре: ела при Отца”^[6].

А св. Поликарп, както за самия Игнатий, така и за пострадалите преди и след него мъченически за вярата, ясно и твърдо изразявал вярата, че всички те „пребивават в подобаващо място у Господа, с Когото страдали”, прибавяйки към това, „че всички те не напразно се подвизавали”^[7].

Същото трябва да се каже и относно св. Иустин и св. Ириней, които макар и също пряко да не споменавали за частния съд след смъртта на всеки човек, но неговото съществуване предполагали като необходимо, когато ясно и несъмнено учели за това, че веднага след смъртта в зависимост от заслугите в настоящия живот, душите на едни постъпват преди окончателния съд в хубави и светли места, а други, напротив, в места страшни и мрачни^[8].

Тертулиан съвършено ясно и положително изказва своята общохристиянска убеденост в съществуването зад гроба на частен Божий съд като съд над една отделена от тялото душа, пишейки между другото по повод задгробната участ на грешната душа следното: „Душата (на грешника след смъртта му) първо трябва да изпита съда (Божий), също както и тя първа е била виновница за всичко извършено; но при това тя е длъжна да дочака съединението със своята плът, за да получи въздаяние и за това, което е било извършено от нея посредством покоряващата се на нейните повеления плът^[9]. А че душите и сега или страдат, или намират прохлада в ада, макар още да остават голи и отделени от плътта, това доказва примерът на Лазар”^[10].

Св. Иполит, между другото, ръководейки се от същата притча за Лазар и богаташа, изобразява самото производство на частен съд над всички души на умрелите, представяйки тук като деятели-посредници или изпълнители на въздаятелните определения Божиите ангели. Според това изображение всички души на умрелите веднага след разлъчването със своите тела преди времето на възкресението и всеобщия съд отиват по един и същи път във временните жилища на ада. Но тук при вратите на ада те биват посрещнати от поставени за стражи ангели, които определят тяхната временна участ до всеобщия съд, съответно на това, което са заслужили според нравственото си състояние, вследствие на което душите на праведните застават от дясната страна и се отправят съпътствани от добри ангели в страната на светлината и утехата, тоест лоното Авраамово, а душите на невярващите и нечестивите се отделят от лявата страна и съпътствани от зли ангели се отправят в страната на мрака и скръбта, тоест в преизподнята^[11].

Такива мисли за частен съд, който с едно или друго въздаяние следва непосредствено след смъртта на всеки човек, намираме и при св. Киприян, когато той, успокоявайки вярващите по време на голяма смъртност, пише, между другото, следното: „От смъртта следва да се бои само онзи, който при изхода от този свят ще се мъчи вечно и за когото продължението на тукашното пребиваване служи само за временна отсрочка на страданията и стенанията... За Божиите раби смъртта е спасителен изход от този свят,... (защото) праведните се призовават към радост, а нечестивите към мъчения; на  верните раби се определя награда, а на вероломните – наказание”^[12].

И накрая, такъв смисъл и значение, трябва да признаем, имат общоцърковните вярвания в непосредственото след смъртта въздаяние за душите на праведните с пълна яснота изразени в Апостолските постановления^[13], при което е необходимо да се предполага и съществуването на частен божествен съд зад гроба.

Четвърти век

От началото на четвърти век се среща вече една непрекъсната поредица от свидетелства за всякогашното и неизменно вярване на Църквата за съществуването на частен задгробен съд. Освен това, както ще видим, пастирите и учителите от този период в по-голямата си част съединяват своето вярване в частния съд с изобразяването на производството на самия съд, с което още по-добре доказват своята пълна увереност в неговото съществуване. Производството на този съд обикновено се изобразява така, че душата след разлъчването с тялото среща безплътни духове и съпътствана от тях преди определянето на своята участ преминава през различни отвъдни, охранявани от зли ангели съдебни инстанции, или митарства, където от нея се изисква отчет за всички извършени деяния^[14]. Тази представа като съгласна с Откровението, а също и като потвърдена от видения на някои светии винаги е била приемана и одобрявана от Църквата.

Така например св. Ефрем Сирин, изразявайки ясно своята и общоцърковна вяра в частния съд, която се основавала на думите на св. ап. Павел: „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27)^[15], по следния начин изобразява този съд: „Когато се приближават властните сили, когато прииждат страшните войнства, когато божествените служители повеляват на душата да се пресели от тялото, когато повлечени насила биваме отведени в неминуемото съдилище, тогава, виждайки това бедният човек... целият бива обзет от колебание като от земетресение, целият трепери... Божествените служители, вземайки душата, се въздигат по въздуха, където стоят началствата, властите, и светоуправниците на противните сили. Тези зли наши обвинители, страшни митари, ревизори и бирници ни посрещат на пътя, описват, оглеждат и изброяват греховете и ръкописанията на всеки човек, греховете на младостта и старостта, волните и неволните, извършените с дело, слово или помисъл. Там е велик страх, велик трепет за бедната душа, неописуема мъка претърпява тя тогава от неизброимото множество, от десетките хиляди обграждащи я врагове, които я клеветят, за да не й позволят да възлезе на небето, да се посели в светлината на живите и да встъпи в страната на живота. Но светите ангели вземат душата и я отвеждат”^[16].

Тази представа за частния съд била потвърдена и от едно забележително видение, с което веднъж по време на молитва се сподобил преп. Антоний и за което св. Атанасий Велики свидетелства следното: „Веднъж около деветия час, преди да вкуси храна, като станал да се помоли, св. Антоний усетил в себе си, че се издига духом, и което било най-удивително, той се видял като че бил извън себе си, и сякаш го възвеждали по въздуха; а там стояли някакви страшни и мрачни лица, които се опитвали да му преградят пътя към възхождането. Антониевите пътеводители им се противопоставяли, но те пристъпвали, като че с право, изисквайки отчет дали поради нещо Антоний не е в тяхна власт... Но тъй като неговите обвинители не могли да го уличат в нищо, поради което и отстъпили и пътят нагоре станал свободен и безпрепятствен. След това св. Антоний усетил, че отново се завърнал в себе си”.

Към този разказ св. Атанасий прибавя и че Антоний „се удивлявал с колко много врагове ни предстои борба и с какви усилия човек ще трябва да премине по въздуха. Тогава той си спомнил думите на Апостол Павел за княза на въздушната власт (Еф. 2:2). Защото врагът има власт във въздуха да встъпва в борба с преминаващите през него, като се старае да прегради техния път. Затова най-вече апостолът съветвал: „Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден” (Еф. 6:13), „та да се засрами противникът, понеже не ще има да каже нещо лошо за нас” (Тит 2:8)^[17].

При св. Макарий Александрийски частният съд е изобразен така: Душата на всеки приел кръщение съпътствана от ангелите на третия ден след разлъчването от тялото се възнася от земята на небето, за да се поклони на Бога на всичко. В течение на следващите шест дни тя витае из обителите на светиите или рая, наслаждавайки се на неговите красоти и изпълвайки се с чувство на радост, ако съвестта не й внушава някакви опасения за незаслужеността на рая или бива проникната от горест и скръб, ако съвестта говори противното. След това, след второто поклонение на Бога, през следващите тридесет дни тя оглежда жилищата на ада с техните жители, подложени на разнообразни мъки, при което се изпълва с чувство на страх и боязън да не би заради своята виновност да бъде подложена на тези мъки. „На четиридесетия ден тя отново се възнася за поклонение пред Бога и тогава вече Съдията определя полагащото й се според делата място на пребиваване.” Душите на некръстените след изобличаване на тяхната виновност биват отведени от неумолими ангели направо в ада на мъки^[18].

От подобна представа за частния съд се е ръководил и св. Василий Велики, когато изобразявайки това, което следва след смъртта на човека, между другото писал: „Никой да ви не прелъстява с празни думи” (Еф. 5:6). Защото внезапно ще те постигне гибел (1 Сол. 5:3), и всичко ще се преобърне като при буря. Ще дойде мрачен ангел и насила ще поведе и повлече твоята душа свързана от грехове^[19]. Заеми се с размисъл за последния ден... представи си паниката, спирането на дъха и часа на смъртта, приближаващата се Божия присъда, прииждащите ангели. Душата тогава е в страшен смут, немилосърдно измъчвана от грешната съвест, обръщаща жалостиви погледи към отвъдното и към неотвратимата необходимост от това далечно преселение”^[20].

И докато св. Григорий Богослов само накратко изповядва своята вяра в частния задгробен съд, казвайки, че по време на преселването от този в другия живот „всеки бива искрен съдия на самия себе си по причина на очакващото го там съдилище”^[21], св. Иоан Златоуст пък доста подробно описва самия образ на този съд, представяйки го като преминаване на душата в задгробния живот през въздушни митарства, където тя бива изпитвана за предишните й престъпления от зли духове. „Ако ние, пише той, отправяйки се в чужда страна или град търсим пътеводители, то колко повече са ни нужни помощници и ръководители, за да преминем безпрепятствено през старейшините, властите, въздушните  светоуправници, гонителите-митареначалници^[22]. След това душата, отлитайки от тялото, често ту се въздига, ту се спуска и се бои и трепери. Защото съзнаването на греховете винаги ни мъчи, но това става особено силно в този час, когато ни предстои да бъдем отведени на тамошните изпитания и страшно съдилище”^[23]. Предполагайки голямата разлика между това, което изпитват, преминавайки през митарствата душите на непорочните и тези на порочните, Златоуст така изобразява състоянието на първите, влагайки следните думи в устата на починали младенци: „Светите ангели мирно ни разлъчиха от телата и ние, имайки добри пътеводители, безбедно преминахме през въздушните власти. Лукавите духове не намериха в нас нищо от това, което търсеха, не забелязаха желаното от тях. Виждайки тяло без грях, те бидоха посрамени, виждайки непорочна душа, бяха опозорени, виждайки неосквернен език, замлъкнаха. А ние преминахме покрай тях и ги посрамихме. Мрежата се разкъса и ние се избавихме. Благословен Бог, Който не позволи да станем тяхна плячка”^[24]. Състоянието на вторите той пък представя като много тежко и трудно и дава следните наставления на живите, които все още могат да го предотвратят: „Никой от живелите на земята, който не е получил прошка на греховете, след прехода в бъдещия живот не може да избегне изпитанието за тях. Но както тук престъпниците от тъмницата се довеждат в съда оковани, така и след отшествието от този живот всички души се привеждат на страшното съдилище обременени от различни греховни окови^[25]. (И тъй) „приготвяй за изход делата си и се готви за път” (Прит. 24:27 - слав.). Ако ти си похитил нещо от някого, върни го и кажи подобно на Закхей: „ще отплатя четворно” (Лука 19:8) за заграбеното. Ако си хулил някого, ако си станал враг на някого, примири се до съдилището. Всичко разреши тук, за да посрещнеш без скърби онова съдилище”^[26].

По същия начин учели през ІV век за действителността на частния съд, а също отчасти и за неговия образ, Макарий Велики^[27], Евсевий Кесарийски^[28], Григорий Ниски^[29] и Епифаний Кипърски^[30], към което следва да добавим, че такова учение с неговите съществени черти не било чуждо и на западните учители от това време. Вярването в съществуването на съд веднага след смъртта на всеки човек отделен от последния съд бл. Августин смятал за напълно справедливо, спасително и неподлежащо на никакво съмнение. Защото според неговите думи, човек трябва да достигне до най-грубо и упорито невнимание към евангелското учение, за да не види това в бедния Лазар, отнесен след смъртта си в лоното Авраамово, а също и в богаташа, отишъл в ада и там подложен на мъки, а заедно с това да не вярва, че душите биват съдени веднага след изхода от своите тела преди да дойде времето на съда, на който ще бъдат съдени вече заедно със своите възкръснали тела^[31].

Пети век и след това

През пети век представата за частния съд като задгробни митарства получила своята напълно определена и завършена форма и от това време нататък учението за митарствата поне в източната църква дотолкова се сляло в едно с учението за частния съд, че с мисълта за последния винаги била свързвана представата за митарствата, също както и обратното – с мисълта за митарствата се съединявала представата за частния задгробен съд.

Пълният образ на представата за митарствата, между впрочем не наново съставен, а само събран от предишни описания известни от ІV век и преди това, бил предложен от св. Кирил Александрийски в неговото слово за изхода на душата, където задгробните митарства и преминаващата през тях душа са изобразени в следния вид. Митарствата са своего рода пропускателни пунктове по пътя от земята, през които всяка душа трябва да премине след разлъчването от тялото си, за да достигне горното небе или Царството Божие. Пропускателните пунктове се охраняват не от друг, а от властителите на тъмнината, злите светоуправници, въздушните митареначалници, изпитатели и изобличители на нашите дела, които всячески се стараят да възпрепятстват душата при нейното възхождане на небето. Затова, когато душата водена и покровителствана от добри ангели преминава през техните пропускателни пунктове или митарства, тези митареначалници с неумолима строгост представят пред погледа й всичко извършено от нея в предишния й живот, всичко срамно в мислите, словата и деянията и всичко, което може да я представи като недостойна за Божието царство. Но от своя страна не остават безмълвни и съпътстващите душата добри ангели, тъй като те в противовес на това, в което духовете на злобата я обвиняват, посочват всичко добро, което тя е направила в предишния си живот. Така става на първото митарство – изследват се греховете извършени посредством устата и езика; на второто – греховете извършени със зрението; на третото – греховете на слуха; на четвъртото – всички беззакония сътворени с ръцете; така се случва и на по-нататъшните митарства, където се изследват други подобни грехове и страсти, като например злоба, ненавист, завист, тщеславие и гордост, защото всяка страст и грях имат свои митари и изпитатели. По време на всички тези изпитания душата се намира в смущение и страх, докато накрая поради своите постъпки, дела и слова или бива осъдена и заключена в окови, или бива оправдана и се освобождава от тях. И ако заради благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна за небето, нея я приемат ангели и тогава тя вече безбоязнено тръгва към царството Божие съпровождана от светите небесни сили. И напротив, ако се окаже, че тя е провела живота си в нерадение и невъздържание, тогава ще чуе онзи страшен глас: „Да бъде отведен нечестивият, да не види славата Господня” (Ис. 26:10 – слав.), и тогава ангелите Божии я изоставят, вземат я страшните демони и я хвърлят в страната на мрака и тъмнината, в мястото на преизподнята, в подземните затвори и адските тъмници^[32]. Във всички следващи векове след св. Кирил Александрийски ние непрекъснато срещаме изобразяването на частния съд във вид на митарства при пастири и учители на Църквата от различни времена и места, като например при: Евсевий еп. Галикански^[33], св. Иоан Милостиви^[34], преп. Максим Изповедник^[35], св. Иоан Лествичник^[36], преп. Теодосий Киевопечерски^[37], св. Кирил Туровски^[38], св. Марк Ефески, Гавриил Филаделфийски^[39] и св. Димитрий Ростовски^[40].

Но което е много важно, учението за митарствата е влязло и в приетите от Църквата за всеобщо и всякогашно употребление различни жития на светии^[41], а също и в различни молитвословия и свещени служби (като например молитвата към Пресвета Богородица в края на Повечерието, Канона към Господа Иисуса и Пресвета Богородица при разлъчване на душата от тялото – песен 4, тр. 4; песен 8, тр. 2; чина на опелото – втората от стихирите на св. Иоан Дамаскин и девета песен от Канона; Канон към Ангела Хранител – песен 9, тр. 3.).

И това, ще отбележим в заключение, е напълно естествено. Защото учението за митарствата представлява една образна представа за частния задгробен съд и при това съществените черти на това учение са взети от самото откровение. Така по време на митарствата преди всичко се представят явяващите се на душата веднага след разлъчването й от тялото добри и зли ангели, от които първите са готови да я преведат до небето, а последните биха се радвали да я отведат в мястото на гибелта и мъченията. Потвърждение се явява примерът с праведния Лазар, чиято душа веднага след смъртта била отнесена от ангелите в лоното Авраамово (Лука 16:22), а също и на неправедния богаташ, комуто Бог казал: „Безумнико, нощес ще изтезават (измъкнат) твоята душа” (Лука 12:20 - слав.), ще я изтезават (измъкнат) най-вероятно зли и немилосърдни духове, както са изяснявали това изречение древните учители на  Църквата^[42].

Нататък душата бива представяна преминаваща пътя към небето и Бога през въздушни пространства, където злите духове всячески се опитват да я задържат, посочвайки в целия й преминал живот всички грехове и всичко недостойно за небето, докато напротив, добрите ангели всячески се стараят да й помогнат, посочвайки всичкото извършено добро, което може да й донесе оправдание. Но в Писанието, както е известно, дяволът е изобразен не само като рикащ лъв, търсещ кого да глътне (вж. 1 Петр. 5:8), но и като княз, господстващ във въздуха (Еф. 2:2), където пребивават подчинените му духове, наречени поднебесни духове на злобата (Еф. 6:12). А това естествено води до предположението, че ако духовете на злобата и на земята всячески се стараят да отчуждят душата от Бога и да я уловят в пагубните си мрежи, то още повече те ще се опитват да постигнат това, когато душата след разлъчването от тялото ще преминава в своя път към небето през тяхната област и когато за тях ще се представи последната възможност да повредят на душата чрез обвинение пред правдата Божия в извършените от нея по време на земния й живот и добре известни тям прегрешения, за които те внимателно са наблюдавали и към извършването на които са я подтиквали със своите изкушения.

От друга страна добрите ангели в Писанието се изобразяват като служебни духове, изпращани за служение на ония, които ще наследят спасение (Евр. 1:14), а заедно с това и като всякогашни техни ръководители, помощници и застъпници пред Бога (Мат. 18:10; Пс. 33:8). Ако те в течение на целия земен живот вземат такова близко, живо и действено участие в съдбите на спасаемата душа, то могат ли да я оставят без своята помощ и защита тогава, когато след разлъчването от тялото тя ще преминава през непознат духовен свят, където още в началото тя ще се сблъска със силни и безпощадни вражески нападения?

И накрая, в учението за митарствата частният съд бива представен като извършван не непосредствено от Самия Бог, а при участието и посредството на зли ангели като оръдия на Божия гняв и от добри ангели като оръдия на Божията благост. Но и този образ изобщо не се разминава със Свещеното Писание, според което Бог преди всеобщия съд нерядко използвал злите ангели като оръдия на Своя праведен гняв срещу грешниците (Пс. 77:49; 1 Кор. 5:5), а що се касае до добрите ангели, то при тяхното участие Той ще провежда дори всеобщия съд (Мат. 13:41, 49; 24:31).

Трябва още да отбележим и че тези частни и разнообразни черти, с които се изобразяват митарствата в учението за начина на провеждане на частния съд, разбира се, имат само второстепенно значение, с тях се използват чувствени образи, представащи чрез такова изобразяване, един напълно действителен, но все пак за нас тъмен и дълбоко тайнствен факт на задгробния съд. И тъй, чувствените земни образи, с които в учението за митарствата се представя частният съд, макар по своята основна мисъл да са напълно верни, трябва обаче да бъдат приемани, както някога явилият се ангел наставлявал преп. Макарий Александрийски – като слабо изображение на небесните неща^[43].

Епископ Сильвестр (Малеванский), Опыт Православного Догматического богословия, Том 5.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Epist. c. 4.

[2] Epist. І ad Corinth. c. 5.

[3] Ibid. c. 50.

[4] Epist. ad Roman c. 2.

[5] Ibid. c. 6.

[6] Ibid. c. 7.

[7] Epist. ad Philip. c. 9.

[8] Иустин, Dialog. cum Triph. n. 5; Ириней, Advers. haeres. lib. 4. c. 39, n. 4, - lib. 5. c. 5. n. 1.

[9] De Resurrect. carn. c. 17.

[10] Ibidem.

[11] Fragm. ex libro advers. Graec. См. Golland. Biblioth. Patr. t. ІІ. p. 451. ed. 1766.

[12] Книга о смертности, См. Библиот. отц. западн. ІІ, стр. 247-248, Киев, 1879 г.

[13] Const. aposto. lib. V. c. 8. Столь же ясно учение ο сем св. Дионисия Александрийскаго (См. Evseb eccles. hist. lib. VI. c. 42).

[14] Отделни черти на тази образна представа за частния съд могат да бъдат посочени още и у св. Иустин Философ (Dial. cum Triph. n. 105), Тертулиан (De anima, c. 53) и Климент Александрийски (Strom. lib. ІV. c. 18).

[15] Слово о памятов. смерти, Твор. св. Ефрема Сирина, ч. ІІІ, стр. 183, Москва, 1882.

[16] Слово на почивших о Христе, стр. 383-385.

[17] Житие преп. Антония, Тв. св. отц. т. ХХІ, стр. 260 и 261. Москва 1853 г.

[18] Слов. св. Макария Алекс. о исходе душ, Християнское чтение, т. ХLІІІ, стр. 126-131, 1831 г.

[19] Бесед. побудит. к принят. крещ. Тв. св. отц. т. VІІІ, стр. 241, 1858 г.

[20] Письм. 43 к падшей деве. Пак там, т. Х, стр. 130, 1859 г.

[21] Слов. 21, похвал. Афанас. велик. Тв. св. отц. т. ІІ, стр. 200, изд. 1843 г.

[22] Слов. 11, о памяти усопших (см. в Маргарите).

[23] Бесед. к Антиох. народу 3, о Лазаре 2, п. т. І, стр. 58, Петербург 1859 г.

[24] Слов. 11, о памяти усопших (см. в Маргарите).

[25] На ев. Матф. бесед. 14, n. 4, т. І, стр. 263, изд. 1839 г. Спес. Пак там, Бесед. 13, n. 6, стр. 251 и 252.

[26] Бесед. о Лазаре 2, n. 4, т. І, стр. 60, Петербург, 1859 г.

[27] Бесед. о двояк. состоянии отшедших из сей жизни, в Християнское Чтение, 1828 г., т. ХХХІ, стр. 113-114.

[28] Demonstr. Evangel. ІІІ, с. 5; Praeparat. Evangel XI. С. 20.

[29] De baptism, in Opp. t. II. p. 220. ed. Marel.

[30] Haeres. 75.

[31] De anima lib. ІІ. c. 4 n. 8, in Patrolog. curs compl. t. ХLІV. p. 498.

[32] Виж Следован. Псалтирь, слов. св. Кирил Александрийский о исходе души.

[33] Homil. І ad monach.q in Biblioth. Patr. t. VІІ, p. 656.

[34] Св. Иоан Милостиви по примера на св. Кирил Александрийски изобразява митарствата доста подробно: „Когато душата излезе от тялото и иска да възлезе на небесата, тя бива посрещната от бесовете, които я измъчват първо с лъжи и клевети. Ако има грехове, за които не се е покаяла, тя ще бъде задържана от бесовете. И пак по-нагоре я срещат други бесове и я изпитват за блуда и самовеличанието. Ако се е покаяла за тези неща, тя се избавя от тях. И много още възпирания и изпитвания от бесовете претърпява душата възхождаща на небето. Следват яростта, завистта, лъжата, гневът, клеветата, гордостта, срамните слова, непокорството, лихварството, сребролюбието, пиянството, злопаметността, чародейството, склоняването към грях, преяждането, братоненавистта, убийството, кражбата, немилосърдието, прелюбодейството. Когато тази окаяна душа възлиза от земята към небето, нея я съпровождат и добри ангели, но не й помагат, а самата душа дава отчет за себе си, като й помагат добрите й дела, а най-вече милостинята. Ако някой поради забравяне не се е покаял за някой грях, то чрез милостинята ще се избави от насилието на бесовските митарства” (Слов. о исходе души в Прологе под 29 числ., октября, лист. 211).

[35] Epist. ad Cubicularium, in Biblioth. Patr. t. ХХVІ, p. 581.

[36] Ioan Climac. Scala paradisi, p. 158. Paris, 1633.

[37] Четьи-Мин. под 3-м мая.

[38] Памят Российск. словесн. ХІІ века, стр 92, Москва 1821.

[39] Виж apud Le Quien. Dissert. Damascen. V. in Opp. S. Ioan Damasceni, t. I.

[40] Собр. сочинен. св. Димитр. ч. І, стр. 179.

[41] От тези жизнеописания особено внимание заслужава житието на преп. Василий Нови, където е изобразено видението на блаж. Теодора за митарствата.

[42] Напр. Златоуст, Бесед. к Антиох. народу о Лазаре 2. n. 3, т. І, стр. 58, Петербург, 1859; Бл. Теофилакт болгарск. Comment. in Luc. c. 12. v. 20. in Patr. curs. graec. t. 123. col. 188.

[43] Слово о исходе душ. Християнское Чтение, 1831, ч. ХLІІІ, стр. 126.