Клайв Стейпълс Луис
На 22 ноември 1963 г. от рак на кръвта умира Клайв Стейпълс Луис. За нас той е известен като автор на „Хрониките на Нарния”, писател-фантаст, разказвач, един от най-четените християнски автори в света, учен, професор по филология, публицист.
По вероизповедание К. С. Луис е англиканин, но въпросът за значимостта във вероизповедните различия между християнските изповедания той отнасял изключително към сферата на богословските мнения и не смятал за нужно да бъдат обсъждани от обикновените хора.
К. С. Луис съзнателно се отстранявал от агитация за която и да било християнска деноминация, за да не отблъсне хората от християнската вяра. Той умишлено се отдалечавал от обсъждането на въпросите, които разделят християнския свят и говорел само за това, което го обединява: представата за добро и зло, битието на Бог Творец, вярата в Троицата, в Спасителя Иисус Христос и следването на Неговите заповеди.
К. С. Луис преди всичко обръщал своята проповед към хора търсещи, хора, които все още се намират по пътя и не са достигнали целта. Говорел с онези, които са му най-близки. Защото и сам е бил такъв търсещ човек, неудовлетворен от положението, в което пребивавал.
Цялата му биография е по същество история на обръщането му.
Той бил вярващ до смъртта на майка си, която се поминала, когато бил на 9 години. Малкият Клайв се молел, просел от Бога изцеление на майката, но тя умряла и това било основание той да загуби вярата си, а в периода след смъртта на майка си до завършване на училище (14-15 г.) се убедил, че никакъв Бог не съществува.
Обръщането му станало в Оксфорд, където с времето започнал да разбира, че най-интересните хора от неговите приятели притежават две много неприятни качества, които той свикнал да презира: първо, били християни, и второ, били католици. Това особено се касаело за Джон Толкин.
В началото К. С. Луис признал, че Бог съществува и Той е един, а след разговор с католика Толкин отново се върнал в англиканството, в което бил кръстен. В деня след беседата за митовете (митовете, обяснявал Толкин, не са приказки, лъжи и измислици, а мощни средства за изразяване на най-дълбоките истини в света) К. С. Луис пътувал в автобуса и в един момент осъзнал, че Христос е Син Божий. Той нарекъл себе си най-„инатливият” обръщенец в Англия! Съпротивлявал се на Бога, но разбирал, че от Бога няма къде да се денеш. „Тази битка бе загубена и аз стоях на колене и се молех.” Страстта му да противостои на Бога се преобразувала в страст да проповядва. Към края на тридесетте си години станал известен в Оксфорд като християнски полемист и критик.
Когато бил вече на петдесет, К. С. Луис се запознал с жена на име Джой („радост”). Скоро след тяхното запознанство тя била диагностицирана с последна фаза на рак и те... се оженили. Има различни версии относно причините за този брак. Възможно е да е ставало въпрос за получаване на британско поданство с цел лечение, но казват, че действително било от любов и ако тя не е била болна, нямало да става нужда да се форсират събитията.
К. С. Луис пише книгата „Четири пъти любов” с удивително описание на това чувство, а след смъртта на жена си и книгата „Размисли за скръбта”. Има дори бродуейска постановка основана на биографията му, по която е снимана сълзлива мелодрама: историята на един възрастен човек, който среща жена в края на живота, а тя умира. И този човек - учител по вяра, признат от всички апологет, познаващ християнството и всичко, което то учи, изведнъж влиза в конфликт с Бога.
В действителност при К. С. Луис не било налице отречение от Бога. Тази книга е напълно последователно продължение на неговия път. Да, там той с Бога може да се кара, тъй да се каже, по силата на невероятно личните взаимоотношения с Него, и да се примирява. Това е удивителна книга, своего рода книга на Иов. Ако се погледне опростенчески и примитивно, изглежда като че К. С. Луис загубил вярата си. А в действителност той просто много честно за себе си изговаря всичко, което чувства. Книгата е изпълнена с колебания и завършва с тихо примирение. Връщайки се към това, с което почнахме, тази трагедия от загубата на майката била преживяна от него отново, вече с всеоръжието на богословското знание и литературния талант. Той отново за себе си изговаря всичко и завършва с примирение.
Казват, че малко преди смъртта си К. С. Луис се сближил с католичеството: признал правилността на молитвите за починалите, догмата за чистилището, редовно изповядвал греховете си пред католически свещеник и накрая без да приеме католицизъм получил католическо „причастие” на 16 юли 1963 г.
Отношението към творчеството му е трояко:
1. Литературните му произведения са критикувани за недопустима митологизация на християнството, изразяваща се в обличането на евангелските идеи в чужди езически одеяния – форми и образи. При това яркият, богат и очарователен митологичен свят на К. С. Луис от мнозина се възприема сам по себе си, вън от каквото и да било отношение към християнството.
Не случайно той бива четен основно за това че е добър фантаст или белетрист и мнозина се изненадват, че той се оказва с двойно дъно: дори Джоан Роулинг, авторката на известните книги за Хари Потър била неприятно изненадана, узнавайки, че в книгите на К. С. Луис, които тя обичала от детство и които силно й били повлияли, оказва се, бил заложен някакъв християнски пласт, пък нея, видите ли, никой не я предупредил за това!
2. Мнозина считат, че К. С. Луис вижда и изразява християнската истина така, както би могъл да я види и изрази православен християнин. Той изхожда от една от западните изходни позиции, но отново и отново стига до православни изводи. Затова много православни мисионери използват трудовете на английския апологет в своята проповедническа дейност. Такива произведения като „Писма на Душевадеца”, „Обикновено християнство”, „Великата раздяла”, Бог на подсъдимата скамейка”, „Отвъд човека”, „Проблемът болка”, „Чудеса” и др. са влезли в съкровищницата на апологетическата мисъл на ХХ в. и са станали класическо наследство, едни от най-важните пособия на проповедта.
Защо с цел проповед на християнството в Русия обаче трябва да се ползва някакъв ирландски писател и да се изнамират у него някакви съзвучни с Православието идеи, въз основа на които да се строят проповедите?! Защо не някой от руските класици: Пушкин, Тютчев, Ахматова, Илин, Гогол, Достоевски? С какво християнското у тях е по-ниско от това на този бележит ирландец? Или езикът на британеца е по-понятен за нас от „великия и могъщия”[1]? Нима чак дотам сме се поамериканчили и поевросъюзничили?
Не, разбира се. Единственият възможен отговор на този въпрос е: затова защото модернистите се позовават на Александър Мен, а не на Теофан Затворник, на Шмеман, а не на Игнатий Брянчанинов, на Антоний Сурожки, а не на Иоан Кронщадски. Защото идеята за някакво „обикновено християнство” на тях им е много свидна, затова трябва да се реформира, модернизира, обнови, оживи и либерализира Православието, да се превърне то от „догматично”, „консервативно-изостанало” в „прогресивно направление”, „вървящо в крак с времето и с всички други християнски деноминации”.
3. Като реакция на горното: православните традиционалисти подлагат на критика концепцията „обикновено християнство” на К. С. Луис. Може ли да има християнин извън Църквата? Според него може. А според много негови почитатели и последователи не само може, но има и трябва да има.
Но според учението на Христа и Неговата Православна Църква такова нещо е невъзможно.
Никакво „обикновено християнство” и „християнство изобщо” никога не е имало и не може да има. Благодарение на въплъщението на Сина Божий, Неговите кръстни страдания и смърт, Неговото Възкресение и Възнесение, благодарение слизането на Светия Дух, се е създало, има го и ще пребъде до края на времената Едно истинно Християнство – Едната Света Съборна и Апостолска Църква.
Няма християнство извън Православната Църква! Християнството е Православната Църква и нищо друго! „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец”, свидетелстват светите отци. Истински християнин е само онзи, който с ум, сърце и с целия си живот приема всичко, което учи Светата Православна Църква, който смирено се скланя пред Нейния Божествен авторитет. Всички други религиозни направления и общности, именуващи себе си „християнски”, са лъжовни еретически образувания, псевдохристиянски по своята същност. Такова нещо е и „обикновеното християнството”, имащо еретичен либерално-икуменически характер.
В заключение
Към Клайв Стейпълс Луис трябва да се отнасяме, както се отнасяме към Ханс Кристиян Андерсен, Паскал, Мендел, Лайбниц и пр., у които също имало най-общо казано християнски идеи, но нищо повече.
Едва ли ще се намери и един човек на света, който би приел Православие благодарение на К. С. Луис. Самият писател дори никога не си е поставял такава цел и изобщо малко се е интересувал от Православната Църква.
Разбира се, можем да допуснем, че благодарение на произведенията му човек може да се замисли за християнството, макар за заложения християнски пласт в тези произведения да узнае постфактум. Но в Църквата човек бива приведен само от Бог и само Той се грижи за него в Нея. И за да може търсенията на човека да се увенчаят с намиране на Истината, нужна е проповед на апостолската светоотеческа вяра, неизменно съхранявана изключително и само в Православната Църква.
С приемането на Православието човек трябва да остави К. С. Луис в миналото и да се ръководи вече не от неговите субективни представи и усещания, а от догматическото учение на Църквата. И въцърковеният човек може да го чете само на децата си и то до определена възраст.
Както в десети клас вече е срамно да се чете „Робинзон Крузо”, така и този, който е дошъл в Църквата, е несериозно да чете приказките на британския разказвач; той трябва да изучава невидимата бран не по „Писма на Душевадеца”, а по аскетическите трудове в Православието.
За съжаление, много хора, които вече са в Църквата, така и не успяват да се освободят от влиянието на К. С. Луис и продължават да гледат на Църквата през неговите „обикновени християнски” очила.
Лична страница на Андрей Юферев във VK
Превод: прот. Божидар Главев
[1] „Великий, могучий, правдивый и свободный русский язык” – цитат от стихотворението „Руският език” на Тургенев – бел. прев.