Абсурден въпрос за нормални християни, разбира се. Станал, уви, много актуален при яростната апология на новата святост налагана на Православната Църква. За това обаче след малко.

Във връзка с отправената към нас „братска” и „доброжелателна” критика в статиите „В новия църковен календар на БПЦ е премахнат празникът на преп. Силуан Атонски” и ”Лъже ли Църквата?” длъжен съм първо да припомня, че при отправените в „Бъди верен” критики към неправилни постановки в ученията на новоканонизирани светци и „видни православни клирици и богослови” са представени конкретни доказателства, че тези постановки противоречат на богооткровеното учение на Църквата изложено в Свещеното Писание и творенията на светите отци. Нормално би било дискусията да се завърти около тези постановки, но вместо да се концентрират върху представените критики, авторите на въпросните статии предпочетоха да залеят читателите със словесен баласт, в който преобладаващи са обидните квалификации, клеветите и заплахите, бидейки популярни и евтини средства за компенсация на недостиг в богословската аргументация.

Повод за поредното гневно избухване на апологетите на новата святост бе изваждането от българското църковно календарче на атонския монах Силуан Атонски. Нека отново припомним особеностите на неговото богословие, за които се писа в предишните ни статии.

В учението на Силуан Атонски е налице проповед на непозната досега на християните любов, която се противи на Божествената правда и „не може да понесе” това, че на Страшния Съд едни ще бъдат осъдени на вечно блаженство, а други ще бъдат предадени на вечни мъки. Тук е налице безспорно сходство с осъденото на Петия Вселенски събор учение на Ориген за всеспасението, според което всички Божии творения, в това число и най-тежките грешници, в края на краищата ще бъдат спасени.

В статията си "Лъже ли Църквата?" о. Никанор ни обвинява в „неаргументирани и основани на произволни тълкувания нападки срещу светията”. Само че нашите тълкувания се споделят не от кого да е, а от видни идеолози на... Цариградската патриаршия. В двата модернистки сайта Двери.бг и Православие.бг е публикувана статията ”Смеем ли да се надяваме на спасението на всички?” на митр. Калистос (Уеър), който вижда в учението на Силуан Атонски същото, каквото и ние – идеи, съгласни с оригеновата ерес за всеспасението. За разлика от нас обаче митр. Калистос (Уеър) не изглежда притеснен от факта, че атонският монах изповядва ерес осъдена още преди 15 века.

В статията си Диоклийският митрополит цитира небезизвестния диалог на старец Силуан с един атонски пустинник. Ще го приведем така, както е изложен в руското издание на книгата:

„За Стареца Силуан беше особено характерно да се моли за умрелите, които се мъчат в ада… За него беше непоносима мисълта, че хората ще се мъчат във „външната тъмнина”. Помним една беседа с един монах-пустинник, който казваше:

– Бог ще накаже всички безбожници. Те ще горят във вечен огън.

Очевидно той изпитваше удовлетворение от това, че те ще бъдат наказани с вечен огън. На това Старец Силуан с видимо душевно вълнение каза:

– Но кажи ми, моля те, ако те поставят в рая и ти оттам видиш как някой гори в адския пламък, ще бъдеш ли спокоен?

– А какво да се направи, сами са си виновни – отговори той.

Тогава старецът със скръбно лице отвърна:

– Любовта не може да понесе това... Трябва да се молим за всички.”

Митрополит Калистос (Уеър) не е просто симпатизант на Ориген, той разсъждава като оригенист. Като оправдание за своя оригенизъм той се позовава и на учението на Силуан Атонски, в което очевидно - също като нас - съзира идеята за спасението в края на времената на всички хора.

В началото на своята статия той пита: „Смеем ли да се надяваме на спасението на всички? <...> При крайния завършек на спасителната история ще има ли всеобхватно помирение?” и в края на статията си отговаря: „Пъкълът съществува като възможност, защото съществува свободна воля. Но като се доверяваме на неизчерпаемата притегателна мощ на Божията любов, ние дръзваме да изразим надеждата, <...> че накрая <...> ще открием, че там (в пъкъла – б. м.) няма никого. Затова нека оставим последната дума на св. Силуан Атонски: „Любовта не би могла да понесе това… Трябва да се молим за всички.”

Надявам се, че това е достатъчно авторитетно за о. Никанор и неговите съмишленици тълкувание на думите на Силуан Атонски, след като е направено от виден деец на патриаршията, извършила канонизацията му. Съвсем коректен и логичен извод от богословието на Силуан Атонски, особено като се вземат пред вид неговите думи като потвърждение на идеята за всеспасението, казани на друго място в книгата: „Любовта не може да изтърпи дори една душа да погине”.

В своята статия митр. Калистос пише за Ориген: „Несъмнено Оригеновата грешка е тази, че се е опитал да каже твърде много”. Да, Ориген неразумно е „хванал бика за рогата”, твърдейки, че накрая всички ще бъдат спасени и тук, според идеолога на Цариградската патриаршия, е сгрешил, защото, като е изложил учението си така явно, дал е повод то да бъде осъдено. Е, на александриеца Ориген очевидно не му е достигала ловкостта и обиграността на цариградските патриарси от ХХ-ХХІ век в прокарването на лъжеучения. „Но пък - продължава митрополитът - това е грешка, на която аз по-скоро се възхищавам, отколкото я ненавиждам, но при всички случаи това е грешка." Пределно ясно: проповедта на оригеновата ерес за всеспасението е една "възхитителна грешка". Христовата Църква обаче съвсем не е намерила оригеновата „грешка” за "възхитителна" и съборно е изразила отвращението си от нея.

Ето защо, за да не попаднат днешните оригенисти под пряката атака на анатемите от Петия Вселенски събор, те не изричат в прав текст оригеновата заблуда, а правят това фино и лукаво: „Нашата вяра в човешката свобода означава, – пише Диоклийският митрополит - че ние нямаме право категорично да заявим, „Всички трябва да се спасят”. Но нашата вяра в Божията любов ни кара да дръзнем да се надяваме, че всички ще се спасят”. Или казано с устата на старец Силуан: „Любовта не може да изтърпи дори една душа да погине”.

Безспорно е пълното съгласие между тълкуването на думите на атонския монах от митр. Калистос (Уеър) и тълкуванието от статиите в „Бъди верен”, които възбудиха негодуванието на апологетите на лъжесветостта. Следователно обвинението от статията на иером. Никанор за „неаргументирани и основани на произволни тълкувания нападки срещу светията” отпада.

Къде обаче се разминаваме със Силуан Атонски и митр. Калистос (Уеър)? Както става видно от написаното от митрополита, двамата вярват в „Божията любов, която ни кара да дръзнем да се надяваме, че всички ще се спасят”. Ние пък дръзваме да изповядаме, че трябва да се вярва на написаното в светото Евангелие, където ясно е казано (Мат. 25 гл.), че Божията любов не само понася погибелта на несъгласните с Христовото Евангелие (каквито са всички лъжеучители), а чрез властно и суверенно Божествено действие ги праща в огнената геена.

Ето го и въпросът, който дръзваме да поставим на вниманието на нашите опоненти: Позволено ли е в Христовата Църква да се вярва на написаното в Свещеното Писание, че на Съда все пак ще има и пратени в огнената геена, колкото и да не им се ще на някои? Според нас не само е позволено, но е и задължително. Все още е.

Трябва да признаем горчивата истина, че днес в Православната Църква чрез прокарването на нов тип святост се цели ни повече, ни по-малко, забрана на вярата в Христовото Евангелие. Защото тази вяра неминуемо изобличава „вярата” на онези, които дръзват да противоречат на написаното в това Евангелие. Тук не става дума за безобидни или неволни грешки у „новоканонизирани светци” и „видни православни клирици и богослови”. Съвсем не. Противоречията им с написаното в Евангелието е обща тенденция в тяхната вероизповед.

Такава е скръбната действителност около „новоканонизираните светии” и „видните православни клирици и богослови, които определят облика на съвременното православно богословие и църковност”. На практика всички те се явяват под една или друга форма, по-меки или по-радикални отрицатели на Божествената правда и изповядват основни постулати на модернизма, два от които вече разгледахме в нашия сайт („Бог е [само] любов” и „Бог няма да съди човека, човекът сам ще съди себе си”). В момента православната общност е заливана от проповеди на проповядващи някакъв нов бог, който е Любов, но не и Съдия. Както отбелязва свещ. Даниил Сисоев обаче, „да се изведе такова твърдение от текста на Библията е много сложно. Оказва се, че трябва да се откажем от почти целия текст на Свещеното Писание, за да стигнем до такъв извод”.

При положение, че става въпрос за нещо толкова важно и съществено като отхвърлянето на Свещеното Писание, е крайно време нашите опоненти да спрат да отклоняват вниманието на читателите с някакви незначителни сведения кой, къде и как почитал въпросните личности и светии. Православните християни не само имат правото, но дори са длъжни да се въздържат от почит към хора, които допускат идеи, противоречащи на известното ни от Божественото откровение, без значение кой е почитал тези хора.

Защото, нека не се лъжем, тук не става въпрос за някакъв дребен богословски спор или махленска свада между несъгласни по несъществени въпроси хора. Става въпрос за вечната битка и за съдбовния избор – с Христа или с Велиара, с Евангелието или против него. Затова приказки за „послушание на Църквата в светоотечески дух” не са нищо друго освен демагогия: ако изричащите тези приказки наистина смятат, че почитта към дръзващи да проявяват непослушание към казаното от Господа, е „послушание в светоотечески дух”, значи различават духовете колкото младенец – лява ръка от дясна. Като са толкова послушни на Църквата и то именно „в светоотечески дух”, а не в ”смисъла на една организационна дисциплина”, защо не издигнат глас срещу безсмислената календарна реформа, заради която и тази година Петровият пост ще бъде само три дни, при условие, че Църквата е определила още преди векове Апостолският пост да бъде не по-малко от осем дни?

До момента иером. Никанор и неговите съмишленици постоянно отклоняват дискусията от главната тема, като се занимават с второстепенни и странични въпроси. А когато едната страна в спора избягва главното, другата страна е в правото си да откаже да дискутира второстепенното. Но въпреки всичко тук ще направим повече от това, което сме длъжни и ще разгледаме най-„тежкия” аргумент, който до момента извадиха апологетите на Силуановата святост с написаното за него от св. Николай (Велимирович).

В случая този аргумент прилича повече на изваден в последния момент „коз”. Използвам именно думата „коз”, защото отношението на апологетите на Силуан Атонски към св. Николай е нечестно и хазартно, тъй като всъщност те не се интересуват от учението на сръбския Златоуст, а от личното му мнение за даден човек. Гнилото в този техен аргумент е логиката, върху която е основан и която накратко е следната: щом един светец има добро мнение за някого, значи е недопустима критика към този някого.

Тази логика обаче е стъпила на много тънък лед. Какво ще стане например, ако я приложим в случая с отношението на светителите Атанасий Александрийски и Василий Велики към Аполинарий Лаодикийски? И двамата са имали високо мнение за него, както защото Аполинарий се изявявал като строг поддръжник на Първия Вселенски Събор, така и защото „по чистотата на своя живот той бил едно от най-светлите явления на Изтока”^[1]. Несъмнено е била налице близост и симпатия и в личен план, което е причината за положителната оценка на светиите към личността на Аполинарий.

Същото е налице и при св. Николай (Велимирович) към Силуан Атонски. Когато обаче дадена личност се разглежда като носител на лъжеучение, тогава вече субективните оценки и междуличностните взаимоотношения нямат никакво значение. Има значение само конкретното лъжеучение. Нека видим какво е било становището на св. Николай (Велимирович) относно мнението, че любовта трябва да е абсолютно всеобхватна и безразлична и че „не може да изтърпи дори една душа да погине” в собствените му поучения.

В проповедта си за Неделя Месопустна и Страшния Съд светителят пише: „Може ли [Бог] да приеме в Своето Царство онези, които съвсем са изгонили Божието Царство от себе си? Може ли да призове към Себе Си онези, които са изкоренили от себе си всяко сродство с Бога, и които са се обявили и явно пред света, и тайно, в сърцето си, за врагове Христови и слуги дяволски? Не, те са станали слуги на дявола по свой свободен избор и Съдията на Страшния Съд ще ги изпрати в обществото, в което те още приживе открито са се записали – в огън вечний, приготвен за дявола и неговите слуги”.^[2]

Ако си припомним цитирания по-горе диалог на старец Силуан с атонския пустинник, ще видим, че казаното от светителя се съгласува изцяло с мнението на пустинника, а не с това на опонента му.

Относно другото мъдруване на старец Силуан Атонски: „Ако те поставят в рая и ти оттам видиш как някой гори в адския огън, ще бъдеш ли спокоен?”, отговорът на светителя гласи: „Блажените праведници ще изчисляват вечността по своята радост, а мъчените грешници – по своята мъка”.^[3]

Виждаме, че казаното от св. Николай съвсем не е съгласно с мнението на старец Силуан, но пък е в унисон с казаното от св. Григорий Двоеслов, приведено в нашата статия ”Лъжесветостта и нейните носители”, че „видимото наказание на нечестивите съвсем не помрачава в душата на праведниците светлостта на това велико блаженство. <...> Защото, както е казано, радостта за добрите толкова повече се увеличава, колкото по-ясно те виждат с очите си нещастията на осъдените, които са избегнали.”

Накратко, във вероизповеден план е налице пълно разминаване на възгледите на св. Николай (Велимирович) с тези на Силуан Атонски. Поради това, въз основа на горе изложеното, може ясно да се заяви, че св. Николай (Велимирович) в контекста на тази дискусия не може да се ползва в защита на старец Силуан, защото по основния въпрос на дискусията неговите разбирания са коренно противоположни на тези на атонския монах. Св. Николай разсъждава за Страшния Съд, придържайки се строго към Свещеното Писание, а Силуан Атонски разсъждава, движен от една сантиментална разгорещеност, облечена във високопарни фрази.

Колкото до статията „За гордостта и отричането на светиите” в другия модернистки сайт Православие.бг, ще се въздържа от коментар относно това полуграмотно клеветническо съчинение, в което зад иначе правилни размисли на св. Киприян Картагенски относно канонически провинения на епископа, са отправени по адрес на Сливенския митрополит Иоаникий редица недоказани обвинения – едно от друго по-нелепи и абсурдни.

Разбираемо е, че както за Двери.бг, така и за Православие.бг съществуването на сайта „Бъди верен” е „по-страшно от всички скандали, разтресли Българската църква в последните години”, защото според тях той „накърнява църковното учение”.

Да, накърнява. Но не църковното учение, а това, което е привнесено в него и което няма нищо общо с учението на Христос, каквото го познаваме от Свещеното Писание.

[1] Болотов В. В. Лекции по истории древней Церкви. Пг., 1918, т.4.

[2] Владика Николаj, Омилиjе, Недеља Месопусна, Јеванђеље о Страшном Суду. На български може да се прочете в Православие.бг (http://bit.ly/1Lf9nGA).

[3] Пак там.