Вход

Православен календар

Относно инославните мъченици

 

Когато изучавах ислямо-християнските отношения, узнах не малко истории за това как са страдали и загивали инославните от ръцете на мюсюлманите. Виждал съм и снимки, слушам съм и разкази, такива, от които кръвта ти във вените изстива. Дали ми е жал за тези мъчени и убити, принадлежащи към еретически общности? По човешки много ми е жал. Свивало ли се е моето сърце, когато съм слушал за тези страдания? Свивало се е. Възхищавал ли съм се от примерите на тяхната твърдост и мъжество пред лицето на смъртта? Възхищавал съм се. Искало ли ми се е тяхната участ след смъртта да бъда колкото може по-добра? По човешки ми се е искало.

В същото време аз съм вярващ човек, а това значи, че трябва да се науча да се доверявам повече на Бога, отколкото на себе си.

Аз зная, че Бог говори чрез Своето Откровение, което е изразено в Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната Църква. И когато чета в Писанието, че тези, които се предават на ереси няма да наследят Царството Божие (Гал. 5:20-21), аз се доверявам на Бога в това.

И когато чета Свещеното Предание за това, че „ако хората не съхранят съюза и най-искрено общение с Църквата, дори да биха предали себе си на смърт за изповядване на Христовото име, грехът им не се умива и от самата кръв. […] Намиращият се извън Църквата не може да бъде мъченик“[1] – аз вярвам в това.

И когато виждам думите на 34-то правило на Лаодикийския Събор, че „не се позволява на християнин да напуска Христови мъченици и да отива при лъжемъченици, т.е. при тия, които се намират при еретици, или сами са били еретици, понеже те са отстранени от Бога. За това ония, които прибягват при тях, нека са анатема“ – аз вярвам на това повече, отколкото на своите емоции и сантименти.

Това ми се струва честно – ако наричам себе си християнин, да вярвам именно в това, което Бог е открил на християнската Църква. Прекрасно разбирам, че да кажеш днес, че вярваш, че еретикът няма да наследи Царството Божие и че намиращият се извън Църквата не може да бъде мъченик, това съвсем не е модно и освен това означава, че от страна на наричащите себе си православни, ще получиш оплюване и насмешка.

Но, извинете ме, скъпи отци, Бог и Неговото мнение са по-важни за мен от вас, от убитите иракчани, от моите собствени емоции и предпочитания, от всичко в този свят. И на мен ми се струва, че да бъдеш вярващ, това значи да се доверяваш на Бога не само в това, което е съгласно с твоите мисли и емоции и което е модно в съвременния свят, но и в това, което днес съвсем не е модно.

А сега позволете да се поинтересувам, аз например не разбирам какво чувстват всички тези модернисти в раса. Защото и вие преди ръкоположението сте произнасяли същата клетва, каквато и аз, и вие сте „обещали пред Всемогъщия Бог“, че ще „провеждате своето служение във всичко съгласно Божието слово и църковните правила“ (сред които е посоченото 34-то правило на Лаодикийския събор), клели сте се да „държите учението на вярата и да го преподавате на другите според ръководството на Светата Православна Църква и Светите отци“.

Вие - какво, тези думи с ръка в джоба и със заключени против клетва пръсти ли сте произнасяли? Не се ли чувствате клетвопрестъпници? Как успявате да живеете в такова двоедушие, в което човек се противи и не желае да вярва така, както предполага неговото звание? Навярно има някакво вътрешно смущение. Затова и се опитвате да представите нещата така, като че става въпрос само за някакви измислици на о. Георги Максимов и разни други „антиикуменисти“, макар словата за това, че предалите се на ерес няма да наследят Царството Божие са били написани деветнадесет века преди да се родя. Някои от вас поне имаха честността да си признаят, че обсъжданите сантименти противоречат не на „антиикуменистите“, а на традиционното православно учение.

Така стои въпросът – доверяваме се или на Бог, или на своите сантименти. Пък били те и не съвсем евтини, а много скъпи за вас. Но колкото по-скъпи са те, толкова по-голяма е наградата, ако се откажете от тях заради Божията истина. Защото доверието към Бога е жертва на доверието към себе си, не е ли така? Ако нищо не жертваме, а приемаме от Откровението само това, което е съгласно с нашите мисли и чувства, то къде е тук вярата в Бога? Това е вяра в себе си. Това вече не е християнство, а игра на християнство.

Блог на свещ. Георги Максимов

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Свщмчк. Киприан Карфагенский, Цит. по: свящ. Григорий Дьяченко. Уроки и примеры христианской веры. Опыт катихизической хрестоматии. СПб., 1900. С. 428.

 

Други статии от същия раздел:

module-template4.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти