Най-фанатичният от модернистите Николай Бердяев се явява автор на твърде язвителната статия „За фанатизма на ортодоксията и истината“ (1937). Странно е, че срещу фанатизма се изказва точно Бердяев, който е краен фанатик от средите на либерализма и богословския модернизъм.

Статията му се състои предимно от фанатични крясъци и авторитарни твърдения, а като аргументация представлява едно празно и безоснователно плюене по Православието и православните „фанатици“. Бердяев причислява към фанатизма всяка борба със свободата, всяко възражение против свободолюбието и човечността, които, оказва се, проповядвал ХІХ век! Но и инквизиторите с цел разкрасяване на картината също са записани към фанатиците, макар това да е една напълно неисторична, просто атеистична фантазия (вж. например Alpert, Michael. Crypto-judaism and the Spanish inquisition. Basingstoke, Hampshire, New York: Palgrave, 2001).

Изобличаваният от Бердяев фанатизъм е лишен от всякаква конкретност: има се предвид верността към всяка идея, пък била тя и истинна. За него това не е важно: на него навсякъде му се привижда фигурата на „фанатика-егоцентрик, безкористен, аскетично настроен, беззаветно предан на някаква идея“. Като номинален философ Бердяев би трябвало да знае, че идеите не биват „някакви, неопределено какви“, а винаги трябва да става дума за конкретни и то конкретно истинни или лъжливи идеи.

Ала какво да се прави в такъв случай с Православието? То изобщо не може да бъде наречено идея, но пък от друга страна в Православното учение влизат не една, а огромно множество идеи. Бердяев игнорира всичко това.

При такава логика и ненавист според неговата класификация в числото на фанатиците трябва да попаднат всички отци на Вселенските събори, от които в прав текст той споменава св. Кирил Александрийски:

„Точно изобличителите и гонителите на ересите бивали еретици в живота, еретици в отношенията си към живия човек, към милосърдието и любовта. Всички инквизитори били еретици в живота, те били изменници по отношение на жизнения догмат за човека. Кирил Александрийски е бил по-голям еретик в живота от изобличаваните от него еретици“.

От този пример би трябвало да е станало по-ясно какво Бердяев има предвид под фанатизъм: това, което той предлага е един инфантилен и несериозен разговор, едно лепене на изфабрикувани от него етикети.

За да уязви и заклейми православните, които не са виновни в нищо друго, освен в това, че осъждат еретиците (не просто ересите, а именно еретиците, тук Бердяев правилно е схванал нещата), Бердяев им залепва етикета „еретици в живота“. И защо св. Кирил е „еретик“, защо е „еретик в живота“, има ли изобщо такова нещо като „животна ерес“ – всичко това не се обсъжда, главното е да се удари врага по-силно. Това е истински терор, това е истинска жестокост.

При Бердяев под обвиненията във фанатизъм попадат наведнъж всички догмати:

„Ортодоксалните догматически формулировки са съставени не по отношение на Бога, а по отношение на другите хора, те са съставени, защото възникнали еретични мнения“. [Тоест според Бердяев съборните догматически формулировки са посегателство срещу свободата на мисълта и с нищо не допринасят за богопознанието, бел. прев.]

Нататък той отново прибягва към терористични похвати, като казва: „Фанатизмът на крайната ортодоксия в религията носи сектантски характер. Тоест: вие сте православни, е, значи сте сектанти.

И още един откъс, изобразяващ патологичната жестокост на Бердяев:

„Именно пазителите на ортодоксията повече от всички изопачавали истината. Пазителите на религиозната ортодоксия изопачавали историята“.

И кой пише това? Най-честният историк? Човекът с безупречна биография, който никога не е променял своите възгледи? Нищо подобно. Това е човек, който през своя живот не успял да бъде верен* дори на себе си и постоянно сменял възгледите си като ръкавици.

Виждаме и елемент на бъдещия постмодерн, когато казва: „Фанатизмът винаги означава социална принуда. Фанатикът на дадена ортодоксия търси властта, а не истината“.

И съвсем закономерно завършва своя текст с призив към либерален терор:

„Към съвременната ортодоксомания изобщо не трябва да се отнасяме търпимо, напротив, трябва да се отнасяме нетърпимо. На враговете на свободата в никакъв случай не бива да им се предоставя безгранична свобода. В известен смисъл на нас ни е нужна диктатура на реалната свобода“.

Ето как накрая Бердяев намира и своята истинска духовна родина – либералния фанатизъм с неговите „принуждение към мир“ и „хуманитарни бомбардировки“.

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

* В едно обаче Бердяев остава верен до края на живота си. Той е бил страстен пушач. Пушел непрекъснато и буквално до последния си дъх. Когато на 23 март 1948 г. в Кламар бива намерен мъртъв от своята балдъза Евгения Юдифовна, в устата му още димяла недопушена пура, а на писалището пред него лежала отворена Библия и ръкописът на книгата му «Царството на Духа и царството на кесаря» (вж. Библиотека Руслит, Биографии И Мемуары, Волкогонова Ольга, Бердяев - тук) - бел. прев.