Проф. прот. Ст. Цанков

„О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата.“

1 Тим. 6:20-21

Не много отдавна в синодалния сайт бе публикувана новината за докторската дисертация на архим. Виктор (Мутафов), защитена в Рим, със заглавие „Проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков – пионер на икуменическото движение“^[1]. Това ни даде повод да нахвърляме някои допълнителни щрихи към портрета на видния икуменически деятел Стефан Цанков.

Добре известно е, че не само Стефан Цанков, но и много други професори от Богословския факултет – Тодор Събев, Христо Стоянов, Тотю Коев и др. – са изповядвали ереста на икуменизма (както и други ереси) и някои от тях активно са я пропагандирали. Но кой човек с православно църковно съзнание ще тръгне да ги величае за тази им незавидна дейност?! Ще вземе ли някой да възхваля уродливия за уродливостта му – да го величае, че бил гърбав, кривокрак, шестопръст и пр.? При това величаенето на Стефан Цанков за икуменическите му заблуждения се прави в споменатата печална дисертация и в „научните“ среди^[2] с такава сериозност, като в приказката за новите дрехи на царя^[3]. Да се величаят икуменическите заблуждения на Стефан Цанков е подобно на това, да се величаят несъществуващите дрехи на голия цар.

Сред хвалещите царя за прекрасните му дрехи е и прот. Добромир Димитров (и не само той, разбира се), който ни уверява, че „Стефан Цанков като жив член на Църквата отстоява църковното предание като свидетелства пред света за ценността на Православието“^[4]. Истината, уви, е точно обратната.

Не че дисертацията на Мутафов не е могла да бъде „защитена“ и в богословските факултети в България. И там, за съжаление, много от „хабилитираните“ преподаватели днес изтъкват с нескрита гордост, че са икуменисти^[5] (казано на нормален църковен език: еретици, тъй като икуменизмът е еретическо учение^[6]). Но Рим все пак е центърът на римокатолическата ерес. И според обърнатите си критерии, родните „богослови“-икуменисти очевидно смятат за по-престижно там да получават „научни“ титли за икуменическите си заблуждения. Един от тях, известен с колоритното си италианско прозвище, беше казал: „Като не съм бил няколко месеца в Рим, нещо не се чувствам добре“.

В какво се състои тъжната и вредна за Православието „научна“ дейност на Стефан Цанков? На първо място, в липсата му на православно църковно съзнание. При всичките си обширни богословски трудове върху светото Православие като обект на изследване, Ст. Цанков не само не е усетил и не е успял да усвои за себе си духа на светите Отци, но, уви, все повече и повече се е отдалечавал от него, изкачвайки се по стълбата на академичното „богословие“. Не бива да се учудваме: за такива „богослови“ Православието е обект на изследване  (те го изследват също така, както се изследва например една ябълка под микроскоп), но не и начин на живот. Възможно ли е това? Да, за съжаление може човек да „богословства“ и в същото време да не живее църковен живот. Да говори за въздържание и да не пости. Да възхваля целомъдрието и да живее в грях. Да цитира светите Отци и да върши обратното на онова, което те учат. С цигара в уста да пише богословския си „научен“ труд. Приснопаметният йеромонах Серафим (Роуз) нарича това духовно-болестно състояние „богословие с цигара в ръка“. Т.е. страстно „богословие“, при което „цигареният богослов“ „богословства“, пребъдвайки в неразкаяно страстно състояние. А архиепископ Серафим (Соболев) го нарича „богословие, пропито с нечистота“^[7]. Такова „богословие“, колкото и да е академично издържано, колкото и да гъмжи от сложни богословски термини, е съвършено чуждо на богословието на светите Отци на Православната Църква и на Христовата Истина.

Протопрезв. Ст. Цанков без расо (вдясно), със свои съратници: философа-икуменист и идеен революционер Николай Бердяев (отляво) и презрителката на светоотеческото Предание Елизавета Скобцова (бъдещата м. Мария, „канонизирана“ от патр. Вартоломей за светица – в средата). 1930 г. И тримата държат цигари.

Пряко следствие от липсата на правилно църковно съзнание у Ст. Цанков е увлечението му от ереста на икуменизма. Той не крие това свое увлечение. Напротив, гордее се с него и счита икуменическите си възгледи за голямо „научно“ постижение. Като „пионер на икуменическото движение“ го величае в злополучната си дисертация и архим. Виктор (Мутафов).

Типично в духа на „православния“ икуменизъм, Стефан Цанков отначало подчертава и утвърждава, че Христовата Църква е Една и неразделена^[8], за да създаде впечатление у читателите си, че в никакъв случай не е противник на Символа на вярата, в който изповядваме Една Църква, а не много, както учат протестантстващите икуменисти. След което започва да мисли с каква словесна еквилибристика да представи еретиците – римокатолици, протестанти и монофизити – за уж принадлежащи към Едната Църква. Първо измислил, че Едната Църква е нещо като кръг, в чийто център стои Христос, православните са по-близо до него, а инославните – по-далеч^[9], после – че разделителните стени между тях уж не стигали до небето, а само някъде „до облаците, но по-нагоре Църквата си е една, единна и неделима“^[10]. И накрая тази детска приказка, претендираща за академичен труд, завършва с твърдението на Цанков, че единството на Църквата, за което е казал, че го има, все пак го няма, и именно това е задачата на икуменизма – „възстановяване на единството на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“^[11]. Като в приказката: въпреки че царят не е гол, все пак трябва да се облече. И цялото това антицърковно и противоречиво изложение, облечено в наукообразна форма, е „голям принос към изпълнение на интимното и съкровено желание на християните от всички изповедания“^[12] за възстановяване на въпросното единство, според един днешен съидейник на Ст. Цанков – проф. протопрезвитер Радко Поптодоров.

Стефан Цанков не е бил икуменист само на теория, но и на дело. Известно е, че съпругата му е била римокатоличка. При което, според каноните на Църквата, той не е имал право на брак с нея (ІV, 14; VІ, 72), не е имал право и да бъде свещеник (Карт., 45). Това е станало типично в икуменическия дух на онова време и благодарение на близките отношения на Цанков с екзарх Стефан^[13]. Екзарх Стефан е бил активен участник в икуменическото движение в периода между двете световни войни, и за жалост масон^[14]. Но по времето на екзаршеството му икуменизмът е бил отхвърлян от политиката на БКП. Още при учредяването на ССЦ през 1948 г. екзарх Стефан искал да въвлече в него БПЦ, изпълнявайки заповед на английските масони^[15]. Цанков също е бил от „посветените“ в сатанинския ритуал^[16]. Това обяснява близкото му сътрудничество с екзарха.

Една от задачите на Стефан Цанков е била да реформира богослужението и да го съкрати. Според някои свидетелства, негово дело е напр. т. нар. „Цветослов“ – книга, съдържаща откъслечни текстове от октоиха, минеите и триода.

Какви материални облаги е получавал Стефан Цанков за активната си икуменическа дейност, не е трудно да се досетим, като се има предвид усърдието, с което е работел против Православието. За това са му плащали. Ето защо в „богословските“ му трудове отсъства понятието „ерес“ – едно много съществено и важно богословско понятие. Може ли един богослов, при това академик, да не употребява това понятие? Та то присъства в цялата история на православното богословие! Той не нарича така днешните ереси. Даже „терминът „отпаднали“ тревожи отец професора и дори го измъчва“^[17]. Затова Цанков съзнателно игнорира и двата термина – за да не оскърби работодателите си.

За друг известен икуменист – проф. Тодор Събев – се знае, че за работата си в ССЦ получавал по 5000 долара на месец, жена му също работела при него, а децата му получавали богати стипендии и се учели на Запад^[18]. Но словото Божие казва: „Няма ученик, по-горен от учителя си“ (Мат. 10:24). В случая Тодор Събев се е учил от Цанков. Цанков пък е „един от основателите на икуменическото движение“^[19].

Известно е и мнението на Стефан Цанков по въпроса кой може да стане професор, или по-точно – кой не може. По спомен на очевидец архим. Сергий (Язаджиев) – доцент по Нов Завет в Духовната академия^[20] и изключително ерудиран богослов - споделил, че Цанков се изказал за него така: „Той не може да стане професор, защото няма в къщата си мека мебел“. Очевидно в 60-те години на миналия век наличието на мека мебел в дома се смятало за признак на материално благосъстояние и престижно обществено положение. Архим. Сергий по понятни причини не притежавал „мека мебел“. Но Стефан Цанков без съмнение е бил добре осигурен материално от ССЦ за антицърковната си икуменическа дейност и е имал в къщата си от най-меката „мека мебел“.

И накрая, може би най-псевдонаучната страна на „научните“ трудове на Цанков е размиването на понятията, фалшивото разширяване на смисъла им и поставянето им в такава относителност, в която Цанков ги моделира както му е угодно и прави такива умопомрачителни „научни“ изводи и „открития“, на каквито би завидял и най-лукавият софист. За какво е цялата тази работа? Много просто. За да преформатира Православното богословие според матрицата на икуменизма. За това са му плащали. За това е и работел.

„Православната Църква – пише Цанков – се разглежда именно като старата апостолска Църква и като пазителка на старохристиянското наследство само по смисъла на икуменически (вселенски) установените или засвидетелствани истини на Християнството. Затова тя е една Църква на преданието... само в релативния смисъл на думата. По тази причина тя също е една нова Църква, както е и една стара, точно както би могло да се каже от Свещеното писание. И затова Православната църква е Църква, която окована чрез нейното старо „наследство“ е получила своята пълна свобода за развитие... Понеже не се обръща внимание на разликата, която Православната църква прави между традиция в тесен и традиция в широк смисъл на думата. Първата в действителност притежава само ограничен обем и единствено тя се разглежда като неизменчива“^[21].

Ето как Цанков размива и обезсмисля понятието за Христовата Църква като единствен носител на Богооткровената истина.

Според него „Църквата винаги има Истината в себе си... но не като доктрина (учение) или като институция, а... като органическо единство на християните с Главата ѝ и помежду им“^[22]. И понеже счита католиците и протестантите за членове на Христовата Църква^[23], истината в неговите писания е съвсем неясно къде точно я има (у православните, у католиците или у протестантите) и дали я има^[24].

Стефан Цанков като ректор на СУ, 1940 г.

В същия многословен и лишен от ясен смисъл изказ са и останалите „научни“ писания на академик-професора. Всичко там е релативно, би могло да се каже така, но би могло да се каже и иначе, Църквата е едновременно и нова, и стара, а традициите ѝ имат и тесен, и широк смисъл, някога е било така, днес е иначе, и в крайна сметка нищо не е ясно определено, а всичко е относително, според о. професора.

Не се учудвайте, ако в академичните „трудове“ на Цанков усетите дух, противен на духа на светите Отци. Това действително е така. Затова безсмислено е повече да се занимаваме със словесните купища на академик-професора, защото ако трябва да изобличим поотделно всяко антицърковно твърдение от огромния куп, няма да ни стигнат години, пък и не е нужно. Ако искаме да се спасим, трябва да следваме преданията на светите Апостоли и светите Отци, а не на днешните модернисти, „богослови”-икуменисти и църковни реформатори.

със съкращения

Сайт „Православна класика”

[1] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=107707

[2] Напр. „В памет на академик професор протопр. д-р Стефан Цанков. Сборник научно-богословски изследвания“, С. 2014.

[3] http://chitanka.info/text/4808-novite-drehi-na-tsarja

[4] Протойерей Добромир Димитров. „Принципът на съборността на Църквата в богословието на академик протопрезвитер д-р Стефан Цанков” („В памет на...“, с. 44).

[5] Авторът на настоящата статия е бил свидетел на такива изявления.

[6] По-подробно за антицърковната същност на икуменизма виж в книгата на архим. Йоан (Филипов) „Как православните икуменисти грешат против Господа и против Православната вяра?“, изд. „Православна класика“, 2014.

[7] „Ето, у Булгаков всичкото богословие е пропито с нечистота“, казвал той за „богослова“-еретик прот. Сергий Булгаков („Из неопубликованных наставлений“, с. 129).

[8] „Тялото Христово [т.е. Църквата, б.м.] нито е разделено, нито някой може да го раздели“, пише той („В памет на...“, с. 26).

[9] Срв. „В памет на...“, с. 25, където обаче това е формулирано доста по-мъгляво.

[10] „В памет на...“, с. 25.

[11] Там, с. 27.

[12] Пак там, с. 26.

[13] Екзарх Стефан (Шоков) – 1878-1957. Бил е екзарх от 1945 до 1948 г. (http://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_I_Български).

[14] http://bg.wikipedia.org/wiki/Стефан_I_Български

[15] На Московското всеправославно съвещание в с. г. обаче той е убеждаван не само от Московския патр. Алексий І, от Сръбския патр. Гаврило и от Чешката църковна делегация да не дава съгласие за участието на БПЦ в учредяването на ССЦ в Женева, но също и от Политбюро на ЦК на БКП. Според Г. Карпов, завеждащ Съвета по делата на Руската Православна Църква, тази „загриженост“ на българския екзарх е „резултат от получена от англичаните заповед“. В изпълнение нареждането на английските масони екзарх Стефан подготвил доклад в защита на икуменическото движение. Но върху него е оказан натиск от българския външен министър В. Коларов и от Г. Димитров, придружен от съгласие на българското правителство за възстановяване на патриаршията, след което Стефан променя позицията си. За комунистите, особено тези в Москва, е било от огромно значение точно такъв именит деец на икуменизма да заяви официално за излизането си от това движение с мотива, че то обслужва интересите на англо-американските империалисти. Екзарх Стефан е пречупен и наистина прави подобно заявление. Независимо от това той остава под наблюдение и губи благоволението на властта. Опитът му да отстоява своите икуменически позиции и принципи му струва както екзаршеския, така и митрополитския престол. (Д. Калканджиева. „Българската Православна Църква и „народната демокрация“ (1944-1953). Силистра, 2002, с. 239-240).

[16] http://dveri.bg/component/com_kunena/Itemid,100330/catid,33/id,30371/limit,6/limitstart,12/view,topic/ За принадлежността на Стефан Цанков към масонството има и други свидетелства от хора, запознати с личността му.

[17] Проф. Радко Поптодоров. „Възгледът на академик протопрезвитер д-р Стефан Цанков за същината и единството на Църквата” („В памет на...“, с. 23).

[18] Архим. Йоан (Филипов). Как православните икуменисти грешат против Господа и против Православната вяра? Изд. „Православна класика“, 2014, с. 83.

[19] https://ru.wikipedia.org/wiki/Цанков,_Стефан_Станчев

[20] От 1951 до 1991 г. Богословският факултет към Софийския университет е бил обособен като самостоятелно висше духовно училище с името Духовна академия „Св. Климент Охридски“ под ведомството на Светия Синод на Българската православна църква.

[21] Проф. д-р Ева Мария Синек. „Правият път”: Стефан Цанков и неговият апел за прицърковни структури” („В памет на...“, с. 32).

[22] „В памет на...“, с. 20.

[23] Там.

[24] А православното учение по този въпрос е съвсем просто и ясно: Православната Църква е Едната Свята Съборна и Апостолска Христова Църква, в която изповядваме, че вярваме (в Символа на вярата), и е единственият носител на Богооткровената истина не само като доктрина, учение (ортодоксѝя), но и практика, действие (ортопраксѝя). В течение на историята от нея са отпадали отделни групи и общности, които са отхвърляли или изменяли някои догмати на вярата, и такива общности се наричат еретици: ариани, македониани, несториани, монофизити, монотелити, иконоборци, римокатолици (латинска ерес). По същество римокатолиците с нищо не се отличават от всички останали еретици, освен с това, че древните еретици са изопачавали по един догмат на вярата, а римокатолиците – много. От тях са се зародили протестантите, които също изопачават много верови истини, и в частност – с нищо не се отличават от древните иконоборци.

Цанков не желае да приеме, че „западните църкви – римокатолическата, протестантските, източните монофизитски и т.н. са „отпаднали“ от Православната – и [че] те не са църкви“ („В памет на...“, с. 23). Това, за съжаление, не говори за нищо друго, освен че той поставя себе си и своето разбиране над авторитета на Христовата Църква.