Слепи са онези, които оценяват високо тъй наречените добри дела на падналото естество. Тези дела имат своята похвала, своята цена във времето, между човеците, но не и пред Бога, пред Когото „всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни” (Рим. 3:12). Уповаващите се на добрите дела на падналото естество не познаха Христа, не разбраха Тайнството на Изкуплението, оплитат се в мрежите на собствените си лъжеумувания, издигайки против своята полумъртва и колебаеща се вяра нелепото възражение: „Нима Бог е тъй неправосъден, че добрите дела, извършвани от идолопоклонниците и еретиците, няма да възнагради с вечно спасение?” Неправилността и немощта на своя съд тези съдии пренасят върху Съда Божий.

Ако добрите дела по силата на сърдечно чувство доставяха спасение, то Христовото пришествие би било излишно, изкуплението на човечеството чрез страданията и кръстната смърт на Богочовека биха били ненужни. Ненужни биха били и евангелските заповеди. Очевидно признаващите, че спасението е възможно по силата на делата на падналото естество унищожават значението на Христа, отхвърлят Христа.

Привидно добрите дела по влечението на падналото естество подхранват в човека неговото „Аз”, унищожават вярата в Христа и са враждебни на Бога. Делата на вярата умъртвяват самостта в човека, подхранват вярата му и възвеличават в него Христа.

“Аскетические опыты” т.1 гл. “Вера и дела”

„Извън християнството няма добродетели достойни за небето! „Доброто, казва св. Марк Подвижник, не може да бъде нито вярвано, нито извършвано, освен само заради Христа Иисуса и в Светия Дух.”* Недостойни за Бога са естествените, човешки добри дела, произтичащи от нашето паднало естество, в което доброто е смесено със зло, при което доброто в повечето случаи е едва забележимо сред многото зло. Падналото естество е способно изключително към зло, както засвидетелствал Сам Бог: „помислите на човешкото сърце са зло още от младините му” (Бит. 8:21). „Вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си” (Лк. 11:13). Такава е стойността пред Евангелието и Бога на човешката доброта и действията, произтичащи от нея. Напразно падналото естество прославя своите гръмки и велики добри дела! Такова самохвалство е свидетелство за ужасна слепота! Такова самохвалство е неволно изобличение на качествата на гръмките човешки дела, възбуждани и подхранвани от тщеславието. Вонята на гордостта, която издават тези варосани гробници е мерзостна пред Бога; благоприятен Нему е тамянът на смирението.

“Аскетическая проповедь” гл. “Поучение в Неделю о самарянине О поклонении Богу Духом и Истиною”. 

За „добрите дела” на мюсюлманите, атеистите, езичниците и пр.

Обществените и частните добродетели, произтичащи от падналото естество, след въчовечването на Бога са загубили значение. Те са заменени от великото Божие дело – вярата в Този, Когото изпрати Бог. В това велико Божие дело се заключава и спасението, както е засвидетелствал Сам Спасителят: „Вечен живот [спасение] е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан 17:3). Добродетелите на християнина трябва да произтичат от Христа, от обновеното от Него човешко естество, а не от падналото естество. Тъй като нашето падение се състои не в унищожаването на доброто от нашето естество – това е отличителен признак при падението на отхвърлените ангели – а в смесването на нашето естествено добро с неестественото за нас зло, то нашето паднало естество има свойствените нему добри дела и добродетели. Извършват ги езичниците, мохамеданите и всички чужди на Христа. Тези добри дела и добродетели са осквернени от примеса на злото, недостойни са за Бога и препятстват общението с Него, противодействат на нашето спасение.

Да отхвърлим това мнимо добро или по право да кажем ВЕЛИКО ЗЛО! Да отхвърлим действието на падналото естество! Да се отдадем на дейност, заповядана ни от Вярата в Христа; да престанем да прекарваме живота си по указанията на нашия паднал разум, по влечението на нашето паднало сърце! Да започнем да живеем по указанията на евангелските заповеди, по изискванията на Божията воля. Така живеейки, ще се спасим.

Молитвите и милостините на Корнилий били толкова силни, че милосърдният Господ погледна на тях, но те сами по себе си не донесоха спасение на Корнилий. Те го направиха способен да повярва в Христа, а вярата в Христа му донесе спасение. Ето точната оценка на доброто на падналото естество – тогава това добро има цена, когато довежда до Христа. Когато то, самозадоволявайки се със себе си, отделя човека от Христа, тогава то става най-велико зло, лишава човека от спасение, от даруваното от Христос спасение, каквото то само на себе си по никакъв начин не може да си даде.

“Аскетические опыты”, т.2, гл.Слово о спасении (часть первая).

Превод: свещ. Божидар Главев

* Добротолюбие. Ч. 1. О Законе Духовном, гл. 2.