В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Когато някога Бог, Творецът на света, завършвайки творението Си, починал от Своите дела, така и сега Божият Син завършва Своето служение на земята. Той завърши това, за което и беше изпратен: изкуплението на падналата твар със Своята кръстна смърт, даруването на вечен живот на тази твар със Своето животворящо Възкресение и възвеждането на нас, Адамовите чеда, в небесните обители чрез Своето преславно Възнесение.

Син и Отец са едно. Ние, християните, узнаваме това, съзерцавайки с духовните си очи дивните Божии дела, размишлявайки за тайнствените събития от свещената история, замисляйки се всеки ден върху непостижимите в своята простота слова на Символа на вярата, това кратко и съдържателно изповедание на онова, което Църквата знае за своя Бог.

Днес е Неделята на светите отци, днес се чества паметта на тези, които така пренебрегнали себе си, до такава степен се отказали от самостта и така възлюбили Бога, че могли още приживе да проникнат в тайната на Божеството, да се съединят с Истината и при това, оставайки човеци, да изрекат тази Истина на човешки език. Светите отци от Първия Вселенски събор били хората, които по Божията милост и с благодатта на Светия Дух първи в света могли да произнесат слова, които, оставайки думи от обичайната човешка реч, станали подобни на огнените знаци, начертани от Божия пръст върху каменните Скрижали на Завета.

Руският поет Фьодор Иванович Тютчев в едно от своите стихотворения разказва за печалното свойство на падналите човешки същества, за тяхната неспособност, въпреки че притежават разум, да изразят цялата дълбочина на собствените си чувства и преживявания, неспособност тъй добре позната на всеки от нас, когато ние се мъчим да се обясним, да разкажем за себе си, така че да бъдем разбрани, ала отчаяни установяваме, че не ни разбират. Тютчев казва следното: „Мисълта, щом бъде изречена, става лъжа”. Тоест ние можем да чувстваме и да разбираме себе си правилно, но да се изразим - не можем, подобно на безсловесните твари. Така е и когато човек по принцип има музикален слух, но гласът му не е правилно поставен и той, клетият, нито един тон не може да възпроизведе вярно. На него му се струва, че пее и правилно, и красиво, а на слушащите им се ще да се скрият някъде по-далеч от такова пеене.

Така е и с човешкия ум, когато той вижда само себе си, когато не е очистен с покаяние, когато е обзет от горделивото усещане за собствената си значимост, той вместо Истината за Бога, вместо хармонични и прекрасни съзвучия възпроизвежда само това, което е „вътре” в него – ръмжене и хрипове. Така се появяват всички ереси на света: човекът възпроизвежда себе си, демонстрира сам себе си пред другите, демонстрира своя бог, който е „вътре” в него, без ни най-малко да се грижи, че целта на човешкия живот е да бъде познат истинският Бог.

Ето какво казва за това нашият Спасител в днешното Евангелие: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Ин. 17:3). Така че да наследим вечния живот с Бога можем само като познаем Истинския Бог и Сина Божий, като се откажем от своите представи за Бога, отхвърляйки самостта и самоувереността и смирено последваме светите отци от Първия Вселенски събор.

На всяка литургия ние заедно „с едни уста” и, вярвам, „с едно сърце”, произнасяме православния Символ на вярата, в който е събрано всичко, което Църквата знае за Бога. Че го произнасяме „с едни уста”, тоест заедно, ритмично, дружно и тържествено, това безусловно е добре. Но как участват в това общо изповедание нашият ум, нашата душа и нашето сърце? Наистина ли ние събираме ума си във всяка дума, наистина ли „чакаме възкресение на мъртвите”, тоест знаем, уверени сме, че ни очаква вечен живот, а не просто прекратяване на битието?

Не е достатъчно просто да произнасяме думите, неподобаващо малко е просто да привеждаме въздуха в трептене, а трябва да се опитаме да живеем така, както с уста изповядваме, та да може думите за вечния живот, за спасението, за Царството Божие да бъдат за нас не просто красиви фигури на речта, а съдържание и смисъл на нашето битие. Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев