Схиархимандрит Паисий ІІ бил българин. Родителите му дошли от Филипопол в Бесарабска област, където той се родил. Впоследствие те се преместили в Кишинев.

На петнадесетгодишна възраст той постъпил в Добрушкия манастир, където 17-годишен бил постриган за монах, но не престоял там много време. Кишиневският и Хотински митрополит Гавриил го забелязал по време на едно посещение в манастира и наредил на игумена незабавно да го прати в митрополията, където започнало общественото служение на о. Паисий като иподякон при екзарха Гавриил. През 1825 г. той бил ръкоположен за иеродякон, а през 1931 г. – за иеромонах, като бил назначен за игумен на Сорочанския манастир.

През 1839 г. отец Паисий изпросил от епархийското началство уволнение и отишъл на Света Гора Атон. Там закупил килия към скита Кавсокаливия, където се заселил заедно със своя приятел и съратник иеродякон също на име Паисий. Вестта за високата духовност на о. Паисий бързо обходила цял Атон. При него за съвет като поток започнали да се стичат монаси от различни обители и всички се удивлявали на неговата разсъдителност и прозорливост.

През лятото на 1841 г. братството на скита „Свети Илия” чрез жребий избрало о. Паисий за свой игумен и той бил поканен в скита. О. Паисий за нищо на света не искал да се разделя със своята пустинна килия и твърдо отказал. Тогава братството на скита втори път хвърлило жребий и пак се паднала кандидатурата на о. Паисий. Уверени, че сам Бог желае игумен на скита да бъде о. Паисий, братята започнали да го увещават още по-настоятелно и накрая той се съгласил.

Първата работа, с която се заел, била да приведе в порядък скитската църква. Завършил започналото преди това строителство на съборния храм „Св. Митрофан Воронежки Чудотворец” и през ноември 1842 г. храмът бил осветен. На следващата година о. Паисий с Божия помощ построил нов корпус между храмовете „Св. Благовещение” и „Св. Митрофан”. Той също така съборил всички стари и малки килии около скита и за седем години успял да го преустрои целия, като издигнал скит с по-големи размери.

Немалко грижи положил о. Паисий за възстановяване на вътрешния ред и църковното богослужение. След посещението през 1845 г. на Великия Княз Константин Николаевич скитът станал широко известен не само на Атон, но и в Русия. Увеличило се числото на братята и средствата и о. Паисий ІІ успял да продължи с разширяването и възстановяването на обителта.

През 1846 г. бил построен голям двуетажен корпус, към който били устроени пекарня, кухня, приемна за гостите и 18 килии. През 1847 г. бил построен още един корпус за канцеларии и други десет монашески килии. Била издигната каменна ограда и друг двуетажен корпус с камбанария висока 23 метра. В течение на седем години почти всички скитски постройки били построени наново. Били поставени основите и на два нови храма в чест на св. Николай Чудотворец и Архистратиг Михаил. Била построена болница и килии за възрастни монаси.

Едновременно с това била положена огромна работа по разчистване на земята на овощните градини и лозята, били насадени нови градини и други дървета. Скитът се превърнал в цветуща обител, която не отстъпвала на останалите атонски манастири.

През 1850 г. преустройството на скита било завършено и в него се настанило увеличеното братство. Независимо от това о. Паисий не преставал сам да се труди на обичайните послушания, давайки личен пример на братята. През деня работел в градината, садял и прекопавал зеленчуците или носел камъни за оградата на лозето, а нощем помагал на готвача да чисти лук, картофи, цвекло и всичко необходимо за приготвянето на храната, цепел дърва и носел вода за кухнята. Той владеел шивашкия занаят и имал своя шивачница, в която шиел църковни одежди за братята. По време на всяко занимание пред него стояла отворена за четене някаква назидателна книга. Самият той носел прости и вехти дрехи, тъй че идващите поклонници, виждайки го облечен кажи речи в дрипи, не можели да познаят в него игумена.

Веднъж по гроздобер един руски поклонник, като напълнил кош с грозде, давайки го на о. Паисий и взимайки от него празен кош, казал: „Дай ми, старче, твоя кош, а този отнеси, където ги изсипват”. Щом о. Паисий взел от него пълния с грозде кош, онзи веднага познал в него игумена, паднал в нозете му и поискал прошка за своето невежество.

Друг път, когато копаели кладенец, за да намерят вода, той заедно с братята и работниците копаел земята и носел камъни. Тази работа продължила два месеца. По това време в скита пристигнал един беден странник грък да проси милостиня. Когато попитал къде е игуменът, вратарят му отговорил, че игуменът е на работа, след което отвел странника на мястото, където той работел и му показал стареца. Беднякът, виждайки о. Паисий в стар, окъсан и изцапан подрасник се обидил на вратаря, но понеже не знаел добре руски, помислил, че посоченият му човек е също такъв просяк като него и са му дали да работи. Затова и той се заел да работи заедно с останалите. Носейки с носилка земя заедно с един от братята, той го помолил да му покаже игумена. Онзи му посочил о. Паисий. Гъркът помислил, че и този брат му се подиграва, защото никой от монасите не бил облечен по-просто от отец игумена. И тъй беднякът, оставайки в недоумение, работил до обяд. Виждайки в трапезарията о. Паисий да седи на челно място и облечен в пълно монашеско облекло, той все още не вярвал, че това е същият човек, който работел облечен в дрипи. Но когато се приближил след обяда да попроси милостиня, съзрял под расото стария му подрасник, от джоба на който о. Паисий извадил една сребърна монета и му я подал. Тогава гъркът много се учудил на смирението и простотата на игумена.

На трети август 1868 г. о. Паисий бил възведен в сан архимандрит като признание за неговите несъмнени заслуги като игумен и духовен отец. Той притежавал много дарования от Бога, бил смиреномъдър, наричал себе си незнаещ и неопитен, а в трудни обстоятелства, като не се осланял на своето разсъждение, макар да имал разсъдителност, винаги прибягвал към съветите на своите опитни другари-съмолитвеници и особено към съветите на духовника на Русик о. Йероним. В това о. Паисий намирал за себе си духовна помощ и утеха.

Веднъж като посетил о. Йероним, на въпроса му, защо дълго време не го е посещавал, о. Паисий отговорил: „През цялото това време имах големи скърби и чувствах огромна нужда от съвети, но бе невъзможно да се отделя от обителта. Обстоятелствата бяха крайно тежки и ме връхлетя страх. В това състояние влязох в църквата, застанах пред иконата на Божията Майка и започнах да я моля за помощ. Тогава чух гласа й: „Не се бой, Аз нося Този, Който всичко държи”.

Това се случило година преди смъртта му. Малко преди да умре о. Паисий за последен път посетил Русик, присъствайки на освещаването на църквата „Свети Сава” в Стария Русик и на полагането на основния камък на съборната църква „Свети Пантелеймон”, който положил сам. От Русик се отправил на Крумица, където прекарал в безмълвие две седмици и както сам се изразил, напълно се насладил и утешил от пустинното безмълвие, служейки там нееднократно. Връщайки се от Крумица в Русик за още един ден, той споделил с тамошните братя празнуването на ангела на о. Йероним и на другия ден, тръгвайки си рано сутринта, казал: „Простете, моите очи като че ли няма вече да видят Русик”.

Така и станало. Дългогодишните трудове и грижи подкопали здравето му и о. Паисий бил повален от болест на легло. Последната половин година вече не излизал от килията си. Посетилият го през последните дни от живота му о. Йероним го попитал дали изпълнява дневната служба в своята килия. В отговор старецът казал: „Не, като се разболях отначало я изпълнявах, но после ми дотежа и аз в безмълвие, когато всички братя отиваха в църквата, държах Иисусовата молитва. Сега, когато още повече отслабнах, най-често повтарям молитвата на св. Евстратий (която се чете на Съботната полунощница „Величая Те, Господи, всеусърдно...”) и тя много ме умилява”. Като казал това, той прочел тази молитва с голяма изразителност и умиление до края, а след нея и „Богородице Дево”.

Отец Паисий се представил на 5 септември 1871 г. Преди смъртта си се причастил, четейки с пресекващ глас молитвите на светото Причастие. След причащаването си със Светите Тайни той се поуспокоил, въпреки болките, които изпитвал. Неговият стон бил трогателен и примесен с молитва произнесена с тих глас, като едва се разбирали думите: „Господи Иисусе, Пресвета Богородице...” След това издигнал ръцете си като за молитва и кръстообразно ги отпуснал върху гърдите си. След това последно движение дишането му секнало. Устата и очите му били затворени, а на устните му се появила усмивка.

Както свидетелстват съвременниците му, рядко можело да се срещне в един човек толкова добродетели. Действително, както предсказал преп. Паисий Величковски, с о. Паисий ІІ скитът преживял духовен и материален разцвет. Горещата вяра, любовта към Бога, доверието и простотата в отношението с хората, както и дарбата да управлява толкова голям скит го направили една от най-известните личности на Атон. За тридесетгодишното му управление скитът се превърнал в най-прочутата обител далеч зад пределите на Света Гора. Още приживе о. Паисий бил утешен с множество знамения и дар на прозорливост.

Из истории «Казачьего» Свято-Ильинского скита на Афоне. Русский Афонский отечник или избранные жизнеописания русских старцев и подвижников, живших на Афоне в ХІХ-ХХ веках. Том 1. Часть третья. Жизнеописания выдающихся старцев и подвижников русского Свято-Ильинского скита на Афоне.

Превод: прот. Божидар Главев