„Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие.”
Иоан 3:5
На 25 септември излезе отговорът на иером. Никанор по повод моята статия ”Лъжесветостта и нейните носители”. Този отговор беше написан в познатия ни от други публични изяви на о. Никанор агресивен и провокативен стил, целящ да разпали страсти у читателите и ответната страна. В същото време заглавието гласи: „Не е наш обичай да влизаме в спорове и прения“. Има такива хора. Те запалват огън, а когато той се разрасне, започват френетично да крещят: Пожар! Пожар!
Отправени бяха множество обвинения, някои от които толкова нелепи, че не заслужават отговор, а на други вече е отговорено в „Кой се страхува от „Бъди верен”. Обвиненията пък в липса на диалогичност изглеждат абсурдно, като се има предвид, че такава изцяло липсва у гигинското дуо. Това тяхното прилича по-скоро на словесна канонада, след която не се предвижда да има оцелели. Подбор на средствата няма. Целта е пълно унищожение на противника.
Ако обаче се абстрахираме от щенията на о. Никанор и внимателно разгледаме написаното от него, ще видим, че той ни е предоставил достатъчно отчетливо опорните пунктове на защитата на лъжесветостта, което ни дава възможност да ги подложим на критичен разбор.
Прилики и разлики
Когато се изобличава нечие лъжеучение, обикновено се посочва разликата му с учението на Църквата. Този принцип съм се опитал да спазя и в първата ми статия. Ако ответната страна разполагаше със състоятелни контрааргументи, следваше да докаже, че такава разлика не съществува.
Да припомним още веднъж кое най-вече у монах Силуан контрастира на православното учение. Става въпрос за неговите любов и молитва, които се простират еднакво и без разлика върху православни, еретици и безбожници. Освен това монах Силуан категорично не приема факта, че безбожниците ще бъдат наказани с вечни мъки, както е казал Самият Спасител: „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:16). Монах Силуан се противопоставя на Неговата присъда, заявявайки, че „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички“.
Какво не може да понесе „любовта”? - Божието определение на Страшния Съд. За какво трябва да се молим? - Да не се случи написаното в Свещ. Писание, тоест да не бъдат разлъчени овци от кози (Мат. 25:32).
В апологията си иером. Никанор реагира така, както обикновено се практикува при защитата на лъжеучение. Вместо да коментира посочената разлика, той търси прилики. Прилики на Силуановото учение с Православното. Само че така не е честно. Нечестно е, когато един показва зъбите на вълка, друг да сочи овчата кожа, която е наметнал. Или когато някой е посочил разликата между две чаши с вода, в едната от които има и отрова, да указваш на приликата, че и в двете чаши има вода. Или още един пример: Какво като между католици и православни има много прилики. Католикът може да стане православен само ако отхвърли от себе си разликите с Православието. Същото е и тук. Приликите не доказват нищо, щом разликата остава.
Мнимите прилики в църковното богослужение и житията на светиите, на които се позовава иеромонах Никанор
а) в църковното богослужение
Обикновено посочваните от апологетите на лъжесветостта прилики между силуановия и православния молитвен и духовен опит в повечето случаи са мними. Като основен извор на подобни прилики иером. Никанор посочва текстовете от църковното богослужение. В своето изложение той се позовава на „требника, ектениите, молитвениците, служебника“. По-неподходящ избор едва ли би могъл да направи! Та именно църковното богослужение е ярко изобличение на всеобемащата молитва на Силуан, събрала и размесила в хомогенна маса православни, еретици и безбожници[1]. В православното богослужение няма молитвени последования за безбожници и еретици. Църквата се моли само за своите чеда. Единствените некръстени, за които се принасят молитви, са оглашените, но това са хора, които се готвят да приемат св. Кръщение. А в молитвата за „мира на целия свят” акцентът е не върху света, а върху мира, който, ако бъде нарушен, в някаква степен ще се отрази на всички, в това число и на верните. О. Никанор обаче се опитва да внуши, че Църквата, видите ли, принасяла молитви за грешниците, точно както правел и монах Силуан. Църквата обаче строго разграничава грешниците - членове на Църквата, от грешниците, намиращи се извън нея, в числото на които са еретиците и безбожниците. Докато, както казахме, в силуановата молитва няма такова разграничаване.
Тази всепоглъщаща молитва биографът на Силуан архим. Софроний Сахаров нарича „молитва за целия свят“, а любовта, от която произтича тя – „любов към враговете“. Тази любов се изтъква като знаков подвиг на „светеца“ и като единствената истинска любов. „Любовта към враговете“ архим. Софроний определя като абсолютен признак за безпогрешно разпознаване дали е истинна любовта или не.
Наистина любовта към враговете ни е заповядана от Господа, но любовта към личните ни врагове. В Свещеното Писание тази любов не е натоварена с функцията на абсолютен критерий за истинност на вярата и любовта. Там е указан друг критерий: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Любов помежду си, не любов към враговете. А „любовта към враговете“, проповядвана от Сахаров и Силуан, не е нищо друго освен оръжие срещу любовта към Православната църква и вяра. Тази лъжелюбов не е нищо повече, освен съчувствие към ересите и еретиците, затова такава „любов” не може да роди нищо друго, освен предатели на Църква и вяра.
Един от най-горещите симпатизанти на Силуан Атонски се оказва не някой друг, а видният функционер на ССЦ прот. Георги Флоровски. Нищо чудно, че „силуановото богословие на любовта” му е допаднало. И той използва критикувания от нас лукав подход да посочва прилика на Силуановото с Христовото учение, която обаче се оказва мнима. Конкретният пункт от Силуановото учение грабнал сърцето на предателя-икуменист, разбира се, е „молитвата за враговете“. „По думите на Самия Христос, лъже безсрамно Флоровски, единствената истинска Любов е „любовта към враговете“[2].
Отваряме Евангелието и виждаме, че Христос никъде не е казал такова нещо. Той винаги говори за любов към конкретни врагове, а не към всички врагове. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (к. м.)“ (Мат. 5:44). Тоест Спасителят ми е заповядал да обичам моите, личните ми врагове, да благославям ония, които проклинат мен, да правя добро на онези, които мразят мен, да се моля за онези, които обиждат и гонят мен. И съвсем не ми е заповядал да обичам, да благославям, да правя добро и да се моля за онези, които мразят, проклинат и обиждат Бога, Църквата, вярата, отечеството. Справка: Свещ. Писание, чина на църковното богослужение, където, както казахме, няма молитви за враговете на Бога и Църквата, и указаното от апостолите и светите отци отношение към еретиците и безбожниците.
Следователно Христовата любов и тази на светиите е различаваща и разграничаваща, а Силуановата „любов“ е точно наопаки – неразличаваща и смесваща, тоест тя е антихристова.
б) в житията на светиите
Апологетите на Силуан посочват някои мними прилики и от житията на светиите. Примерът на иером. Никанор е следният:
„От житието на св. Григорий Двоеслов знаем, че се е молил за душата на езичника император Траян и го е освободил от мъки“.
Този епизод не се споменава нито в житието на св. Григорий Двоеслов, съставено от преп. Симеон Метафраст, нито в житието от св. Димитрий Ростовски. Разказът за молитвата за Траян е записан в началото на VІІІ век, тоест сто години след смъртта на светителя, от съставителя на един от вариантите на неговото житие, анонимен английски монах от Уитби, който споменава, че го бил чул от „някои римляни“. Той пише също, че св. Григорий дори кръстил със сълзите си император Траян в ада! Този разказ е крайно съмнителен, а съдържанието му се разминава с това, което е излязло изпод перото на самия свети Григорий по въпроса за възможното спасение на враговете на вярата и Църквата. При подобни противоречия се следва принципа, че по-голяма тежест има написаното от самия светец, отколкото това, което някой е чул или писал за него.
Но защо тогава, би казал някой, не приложим същия принцип при Силуан и Сахаров? Ще отговорим: защото, първо, нямаме нередактирани от архим. Софроний творения на монах Силуан, и второ, защото между т. нар. „записки“ на Силуан и написаното от архим. Софроний не е налице противоречие, което да бъде разрешено по горния начин.
Монах Силуан се моли именно за спасение на безбожниците, както видяхме от диалога му с атонския монах-пустинник в първата ми статия. О. Никанор е наясно с това, затова търси прецедент, на който да се опре и какъвто смята, че е намерил в приписваната на св. Григорий молитва за император Траян. Могат да се намерят още един-два подобни примера, но с това всичко свършва. Следователно се касае за изолирани, единични случаи и инцидентни действия, доколкото ги има, а не както е при монах Силуан – основно аскетическо занимание.
Изопачаване думите на опонента
В своята статия иером. Никанор се заканва да разгледа „подвеждащия пример, който дава свещеник Главев”, но вместо това кой знае защо се захваща с анализ на две-три изречения от критична статия на друго лице относно монах Силуан. Става дума за покойната монахиня Касиния (Везенкова), която по поръчение на сестричеството на Княжевския девически манастир „Покров Богородичен” и по-специално на неговата игумения, още през седемдесетте години на миналия век пише критика върху размишленията на Атонския монах. Самата монахиня Касиния, която е родственица на великия руски богослов и светител Филарет Московски, в продължение на 18 години е била духовно чедо на архиепископ Серафим (Соболев). Образована и интелигентна, пример за подражание с подвижническия си живот – така е запомнена тя от своите съвременници, за разлика от мнозина днешни монаси, които ще бъдат запомнени със съвсем други „подвизи”.
Използваният от о. Никанор метод в разглеждането на написаното от м. Касиния е сред любимите на апологетите на лъжесветостта и въобще на модернистите. Странно нещо е клеветникът. Той не чува чуждите доводи, изразени с думи, но претендира да чете мисли. Иером. Никанор е вменил на своя опонент (м. Касиния) мисли, които не са били изречени, а след това в патетична реч пламенно се е заел с тяхното оборване. Няма да се спирам на всички приведени цитати от критиката на м. Касиния, ще дам само един пример:
Думите на Силуан: „О, Господи, сподоби ни с дара на Светия Дух, за да разберем Твоята слава, и ще живеем на земята в мир и любов, да няма нито злоба, нито войни, нито врагове, но да царува само Любовта, и тогава няма да са нужни нито армии, нито затвори, и всички ще живеят леко на земята”, м. Касиния коментира така: „Тези думи на Силуан са някакъв извратен хилиазъм, който прави ненужно Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос“.
Споменаването от м. Касиния на Второто Пришествие отприщва у о. Никанор следните дълбокомислени размисли:
„И, разбира се, накрая идва страхът на матушката, че „ще отпадне нуждата от Второ Пришествие” с предхождащите го страхотии. Да, няма да може блажено да гледа от някой облак как: деца умират в ужасни мъки, раздирани от скорпии; цели семейства биват погълнати от земята при страшните земетресения; милионни градове с малките дечица и старците стават на огнена лава при ядрените взривове; милиони деца умират от глад, когато слънцето започне да пече два пъти по-силно; и други подобни "наслади" за благочестивата душа“.
Както се казва, без коментар! Ученикът надмина учителя в изкуството на клеветата. В разглеждания в предната ми статия диалог на Силуан Атонски с пустинния монах си спомняме за обвиненията в липса на любов, които първият отправя към втория. Тук пък иером. Никанор ни представя м. Касиния като някакъв завършен садист, само защото тя си позволява да вярва в думите на Свещ. Писание, че Второто Пришествие ще се състои, въпреки молитвите на монах Силуан то да не се случи. И онова, което о. Никанор иронично определя като „страхотии“, са все събития, които Бог е предсказал, че ще се случат в свое време, независимо от нашите щения. Но след като м. Касиния се основава на Божието слово, оказва се, че гигинският иеромонах си позволява да се надсмива не над нея, а над Самия Бог!
Долна клевета е, че м. Касиния или който и да било от критиците на Силуан биха гледали с наслада всички „страхотии, предхождащи Второто пришествие”. Вярващите приемат тези определения на Божествения Промисъл със свито сърце, но и с детска немъдруваща вяра, за разлика от Силуан Атонски и поддръжниците му, за които неверието в Божия Промисъл е „любов“, а вярата в него – висша проява на злоба. Но това не е нищо друго освен богоборчество и тук е големият им проблем, иначе не биха се противопоставяли на предсказаното и не биха клеветили настървено всеки, който вярва, че наистина ще се случи това, което е казано в Писанието. „Когато вярата е безсилна, пише преп. Никодим Светогорец, тогава умът не може да проумее тайните Божии, а волята още преди умът да ги е проумял, не иска да ги възлюби“. Тази слабост и това безсилие са ясно изразени с думите: „Любовта не може да понесе това“. Силуан и силуанистите не искат да възлюбят Божията правда, защото за тях тя е непоносима.
Умопомрачителното заявление, че „Божията Майка е „силуанка“
Според о. Никанор „Най-голямата "силуанка" пък е Божията майка, която по свидетелството на светите отци със своето ходатайство ще върне от ада много души, осъдени на Страшния съд на вечни мъки. Но защо ще им ходатайства Пречистата на тези грешници? Според матушка Касиния не от любов, може би просто ей-така, симпатични са й…“
И това доживяхме да чуем от силуанистите: че по-чтимата от херувимите и несравнено по-славната от серафимите била... „силуанка“! Това е то зрелият плод на безкритичното приемане думите на Силуан Атонски и неговото противене на Божественото определение относно вечната участ на нечестивците на Страшния Съд. Според о. Никанор Божията Майка щяла да връща от ада душите на много осъдени, и, забележете, не преди Съда, не преди да е произнесена окончателната присъда, а след Съда, когато те вече са осъдени окончателно. Четете внимателно: „ще върне от ада много души, осъдени на Страшния съд на вечни мъки“.
Тук ученикът отново е надминал учителя, защото при монах Силуан идеята Съдът да не се състои или да не бъде точно това, което ще бъде, само е загатната в емоционалния многозначителен вопъл „любовта не може да понесе това“, тоест Съда. При о. Никанор пък вече Божията Майка, която църковната химнография възпява като "Застъпница за верните и страшна за видимите и невидими врагове", е оклеветена като съмишленица и продължителка на идеите на Силуан и противница на Божието определение! Къде светите отци учат, че след произнасянето на присъдата на Съда, ще бъдат връщани грешници от ада? Този, който вдига оглушителна врява, че се поругавала светостта на лъжесветеца Силуан, сам се явява поругател и клеветник на Пресвета Богородица и на светите отци.
Още клевети
По-горе споменахме за този метод на клеветене, при който казаното от опонента бива умишлено изопачено. Има обаче и друг тип клевети. Клевети, които се появяват буквално от никъде, ex nihilo. Чуваме обвинения в „светогонство“ и в „духоборство“. Според тези обвинители ние не вярваме, че днес Църквата може да ражда още светии и дори, че и днес в нея действа Светият Дух.
Сега е моментът да заявим точно в какво не вярваме:
- не вярваме, че след като Светият Дух е действал по един начин в Църквата през цялото време на нейното съществуване, изведнъж от двадесети век нататък Той е започнал да действа точно в обратната посока.
- не вярваме, че след като е казал чрез пророците и апостолите едно нещо в Свещеното Писание, сега го отхвърля чрез някакви нови „светии“ и ново откровение.
- не вярваме, че след като векове наред Бог е издигал в Църквата Си съсъди на Светия Дух, които са бранили с цената на живота си непорочността на Христовата Невяста и целостта на Христовото учение, сега биват издигани други съсъди, които я оскверняват и повреждат учението на Христа, тоест не вярваме, че такива са съсъди на Светия Дух.
Ако трябва да обобщим: не приемаме конкретни канонизации, без ни най-малко да отхвърляме възможността и днес Светият Дух да действа, както и Църквата да ражда светци.
Резервирани сме обаче към вече извършените (през ХХ в.) и предстоящите канонизации на светии на Цариградската патриаршия, защото ясно се видя (особено при канонизацията на монахинята Мария Скобцова), че тази патриаршия най-безсрамно посяга към канонизацията, за да я използва като мощно оръжие за спечелване на влияние и налагане на определена идеология. Може ли например някой да си представи, че Цариградската патриаршия би канонизирала съсъд на Светия Дух, който проповядва срещу новия календар, ересите и отстъплението? Това вече просто няма как да стане. Тогава какви личности ще канонизира? Такива, от чиято проповед ще се извлекат ползи при налагането на „партийната линия“ и определена идеология, и които са били съвършено безмълвни за безобразията, вършени от цариградските патриарси през ХХ и ХХІ век.
Плодовете на лъжелюбовта
И за да стане ясно, че това не е просто поредният сблъсък на теории, чиято връзка със спасението на душата е някак имагинерна, трябва да посочим и докъде води поклонението на лъжесветостта и практикуването на лъжелюбовта. Лъжелюбовта, проповядвана от монах Силуан, като всяко лъже-нещо на практика не съществува в реалността. Проповедта на Силуан и Сахаров е проповед на една химера, на един мит, а вярата в несъществуващото е идолопоклонство. Единствената роля на тази „любов“ е да подмени християнската любов и да направи тъй, че наивните последователи на Силуан Атонски да хукнат да гонят вятъра, а не да се подвизават да придобият истинската любов, която е дар на Светия Дух. Виждаме и как се проявява тази лъжелюбов в тях. Виждаме я в злобата, в клеветата, в извъртането на истината. Виждаме и не вярваме, че това именно е светодуховната любов.
Впрочем шумно рекламираната, всеобхватна и всепоглъщаща „любов“ на Силуан Атонски не е чак толкова всеобхватна. Например тя не се простира връз такива като монаха-пустинник от разглеждания диалог, което проличава от грубата забележка, която монах Силуан отправя към него. Но по-важното, дори най-същественото, е друго. Силуановата любов изключва Бога. Силуан не обича Бога такъв, какъвто е. Не обича безкрайно любящия, но и безкрайно праведен Бог. Обича Негово осакатено подобие. Когато монахът-пустинник изповядва истинския Бог пред Силуан, последният Го отхвърля категорично с „Любовта не може да понесе това“. Ужасно е дори да си го помислим, но на практика това значи: „Боже, не приемам Твоя съд, не приемам Твоите определения, защото не мога да ги понеса“. Любовта на Силуан отхвърля Бога на правдата. Някой би възразил: не, Силуан Атонски отхвърля само идеята за праведния Съд, самата правда, но не и Самия Бог, не отхвърля например Бога на любовта. Но според православното богословие Божествените качества са неотделими едно от друго и неотделими от Бога, тъй че отхвърлиш ли едно от тях, отхвърляш изцяло Бога. Няма как да отхвърлиш половината от неделимия Бог!
„Ползата“ от лъжелюбовта
Лъжелюбовта е необходима за пропагандните цели на Цариградската патриаршия, защото тази „любов“ твърде успешно „подклажда“ топлохладността и е мощно оръжие срещу ревността по Бога, която отстъпленците по правило квалифицират като „ревност не по разум“. Какъв „прекрасен“ пример е монахът Силуан за съчувстващите на идеите на икуменизма! Всеки би си помислил: Ако „най-великият светец на ХХ век” е смесил православни, еретици и безбожници в сърцето си, защо те самите да не се смесят в обща молитва. Защо да се делим, след като този, както го нарича неговият биограф, „мъж с гигантска сила на духа“ е успял да побере всякакви хора в сърцето си? Гигант?! А защо не Свръхчовек? Е, не на Ницше, а на Сахаров. Верните няма да се съблазнят от Свръхчовека на Ницше, затова за тях са приготвени други съблазнители и литературният герой на архим. Софроний Сахаров е една такава версия на Свръхчовека, предназначена да действа разрушително именно върху съзнанието на избраните (срв. Мат. 24:24).
Какво виждаме, когато сравним двата Свръхчовека? Този на Ницше „преодолява“ човека, издига се над човека без помощта на Бога. А този на Сахаров уж с помощта на Бога се издига над Бога. Да, над Бога. „Не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене“ (Иоан 17:20). Така се молеше Богочовекът Иисус Христос. Молеше се не за всички и не за цял свят (Иоан 17:9), а за учениците Си и за онези, които повярват в Него по техните думи. Но ето че днес на сцената се появява Свръхчовекът Силуан Атонски, който предлага по-всеобхватна молитва, като така поставя себе си по-горе от Богочовека. И от тази позиция си позволява да произнася знаковата антихристова присъда срещу Истинския Бог: „Любовта не може да понесе това“. Това е то истинското лице на лъжелюбовта и лъжесветостта.
[1] От църковна гледна точка смесването на носителите на истината с носителите на лъжата е същото, каквото е смесването на истината с лъжата. Това е и причината за каноничната забрана за молитвено общение на православни с еретици.
[2] Протоиерей Георгий Флоровский. Старец Силуан // Пер. с англ. Н.А. Ерофеевой // Альфа и Омега. - 1998. - N 1(15). - С.122-124, цит. по http://silouan.narod.ru/florov1.htm