Изкуплението на човека

 

Да помислим, възлюбени, за тази разруха, в която се е намирала човешката природа и заради която в нея не са останали никакви вътрешни сили. Тъй като всеки смъртен грях е явно презрение към Бога, причиненото от греха опустошение и зло не може да бъде изгладено от нито едно от тварните същества. Никой човек не можел да ни спаси от такова състояние, защото сам се намирал в него, в плен на дявола, и по причина на своите грехове бил мерзък пред Бога. Това твърди и апостол Павел, като казва: „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса” (Рим. 3:23-24).

Не само хората, но и ангелите не можели да ни спасят. Те не биха могли нито да изцелят злото в нас, нито да намерят някакъв способ да ни излекуват. Те били безсилни да ни даруват вечното блаженство на рая. Затова и пророк Исаия е казал: „Нито ходатай, нито ангел, а Сам Той ги спаси” (Ис. 63:9 - слав.). А кой е Той? Синът Божий и наш Господ, Който има безпределни сили и най-велика мъдрост да намери способ да ни освободи от тиранията на дявола и да ни дарува всичкото богатство на Своето Божество, благодат и слава, като ни направи причастни на Своята святост, тоест както на своето Божество, така и на Своето Човечество.

Да се замислим над това в какво огромно отчаяние се намирали човешките души, когато те, осъдени на вечни мъки, били роби на демоните. Мисълта за това трябва да ни подтикне да се смирим и от все сърце да благодарим на нашия Господ Иисус Христос, Който само можел да ни спаси от адската бездна. Трябва да се разкаем за това, че досега сме забравяли за Бога и за великата благодат на спасението, която Той ни е дарувал. Да обърнем мисълта си към Него – не към Ангел и не към прост човек, а към Него, отдал Самия Себе Си за да ни спаси. Да прославим Бога за Неговия велик дар, който ни избавил от вечните мъки. Да Го помолим да ни даде Своята светлина, пребивавайки в която ние бихме могли да Го познаваме и да Му благодарим заедно с апостол Павел: „като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участвуваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син” (Кол. 1:12—13).

Да помислим също и за тази висота, на която ни е възнесло Боговъплъщението и за която апостол Павел говори така: като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците (Ефес. 4:8). За да ни избави от вечните мъки, Бог би могъл просто да ни прости, както това би направил някой цар, който прощава на осъдения на смърт престъпник. Но Той не спрял с това, което вече само по себе си било неизречено благодеяние, но ни възнесъл към Себе Си чрез Своята всеосвещаваща благодат и като ни осиновил, направил ни наследници на вечните блага: „Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа" (Рим. 8:16—17).

Кой може да измери разстоянието между тъмнината, в която сме се намирали, и тази висота, на която ни възвел Господ? Осъдени на пребиваване в ада, ние ставаме способни да получим в наследство славата на Божието Царство. Серафимите се изумяват, виждайки такъв прелом, а ние дори не желаем поне малко да го почувстваме със сърцето си. Свети евангелист Иоан и апостол Павел били възхитени от открилата се пред тях безпределна Божия любов и първият казал: Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син (Иоан 3:16), а вторият: Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни…” (Рим. 8:32). А за всичко това ние не искаме и да помислим.

Наистина за нас е необходимо често да си припомняме думите, казани от божествения Дионисий Ареопагит, че Бог излиза от Самия Себе Си, бидейки движен от неизречена любов към цялото Свое творение и особено към човека. Този, Който е над всичко, слиза при онези, които са долу, за да им подари Своята благост: „Заради истината ще се осмелим също да кажем, че и Сам явяващият се Причина на всичко, благодарение на любовта към прекрасното и доброто във всичко, по изобилието на Своята любов и благост, се оказва зад Своите предели, бидейки привличан към всичко съществуващо от Промисъла като от благост, влечение и любов. От състояние задпределно и превишаващо всичко Той бива низвеждан от свръхсъществена, неотделима от Него, извеждаща навън сила” (За божествените имена. 4, 13).

Да помислим и за още един велик дар, даден ни от Господа. Той, предвиждайки безумието, заради което ние разпиляваме всичкото ни подарено богатство на нашето спасение и се свличаме от висотите на благодатта в бездната на греха, ни указал път на покаяние, вървейки по който ние отново можем да се върнем към предишната благодат. Затова и свети Исаак Сирин нарекъл покаянието „благодат след благодатта”.

Колко непостижима е Божията любов към хората! Любов подобна на тази не бихме могли да намерим сред тях. Само че независимо от всичко това, ние си оставаме неразумни и безчувствени. А ако човек ни окаже някакъв малък знак на любов, ние тозчас му благодарим.

Колко страшна е тази наша нечувана неблагодарност към Бога в отговор на всичките Му безчислени благодеяния явени нам! Такава неблагодарност няма дори у демоните, защото те, неполучили такива дарове като нас, някога отпаднали от Бога и оттогава си остават в своето отстъпничество. Колко признателни трябва да бъдем към Господа, затова че Той проявил към нас такава снизходителност, а в същото време демоните наказал строго. Божията любов към нас е така велика, че никакви наши грехове, колкото и големи да са те не биха могли да я угасят.

Да се замислим също и над това посредством какво Господ ни явил такова велико благо – Своето Божествено Въчовечаване. За това пределно смирение, което Той приел върху себе си и направил човешката природа приобщена на Своето Божество. Това смирение свети пророк Давид нарича навеждане на небесата: Наведе Той небесата и слезе (Пс. 17:10), а апостолът го нарича самопонижение. „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб (Филип. 2:6—7). Също светителят Григорий Богослов, обяснявайки що за понижение е това, казва: „Пълнотата умалява Своята слава до най-ниска степен, за да мога аз, приемайки Тази Пълнота, да възсияя в Нейната слава в пълна мяра” (Беседа на Рождество Христово).

А свети Василий Велики, разсъждавайки за Божественото снизхождение и сравнявайки го с творението на целия свят, отбелязва: „Бог благоволил да състрадава на нашите немощи и дори могъл да се спусне в низината на самата наша немощ. Защото превъзходството на Неговата сила доказват не толкова небето, земята, обширността на моретата, живеещите във водата и на сушата растения, звездите, въздухът, годишните времена и разнообразните украшения на вселената, колкото това, че невместимият Бог могъл посредством безстрастна плът да встъпи в борба със смъртта, за да може със собствените Си страдания да ни дарува безстрастие” („За Светия Дух”, гл. 8).

С това, че приел на Себе Си човешкото естество, Той не само лишил Себе Си от славата, блаженството и покоя, подобаващи на толкова висше Същество, но пострадал преди всичко от това, от което страда човекът в този свят – болезнените трудове, претърпените подигравки, мъченията и в края на краищата от Кръстната смърт, както за това е написано в Посланието до Евреите: Който, вместо подобаващата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама(Евр. 12:2 - слав.).

Колко много е направил за нас Господ, претърпявайки заради нашето спасение бездна от мъки и оскърбления! Виждайки това, всеки ум изпада в недоумение и всеки език замира. Синът Човешки би могъл само да каже една дума и щеше да получи помощ от Своя Небесен Отец. Но вместо това Той пожела да ни освободи от властта на тъмнината, като пролее Своята драгоценна и Божествена Кръв. Как да Му благодарим за това, че Той, за да живеем ние вечно, принесе Самия Себе Си в жертва? Би ли могъл Бог да направи за нас нещо повече от Кръстната Жертва, принесена след въплъщението на Словото Божие? Нима Бог е поискал много от нас, заповядвайки ни да спазваме Неговите заповеди? Не, разбира се!

Да се разкаем за нашата неблагодарност към Бога на любовта. Да се предадем Нему, защото Той ни е създал и ни е спасил на такава цена. В смирение да Го молим с огъня на Своята любов да изгори всяка наша неблагодарност, за да засияе в нас Неговата любов и ние в този свят да не обичаме нищо повече от Него. Да не Го оскърбяваме повече с греховете си, но да Му послужим от все сърце, казвайки заедно със свети пророк Давид: Господи, аз съм Твой раб (Пс. 115:7).

Преподобный Никодим Святогорец, Книга об исповеди.

Превод: свещ. Божидар Главев