Котарак в храма

 

В Богоявленския събор вървеше обичайното възкресно Всенощно бдение. Изпяха хвалитните стихири, Светейшият прочете Евангелието. Ние отидохме да се помажем с елей и после влязохме в олтара. В южната му част до стената зад една шперплатова преграда имаше уединено място, където можеше незабелязано да си поседнеш, ако началството не беше наблизо, и двама батюшки отидоха там с надеждата да попребивават известно време в мълчание и съзерцание. Те спокойно влязоха зад преградата, но след секунда изскочиха обратно. Какво се беше случило?

Някакъв бездомен котарак, изхитрил се да стигне зряла възраст и пак да си остане див, случайно се отбил през деня в свещеническото убежище да си почине, поседял известно време, а после, когато започнала службата, се побоял да излезе. Именно той заплашително изсъскал като рис на съборните протоиереи. Първоначално те се изплашили, но после започнали да оглеждат този, който съскал така страшно. Котаракът бил доста едър, тъмно рижав и свиреп на вид.

Отец архимандрит Трифон казал:

— Викайте отец Сергий. Той е от село, нека се опита да го изкара оттук.

Пък аз никога в детството си не съм се отличавал с любов към лов на котараци и никога не съм имал желание да подражавам на Лермонтовия Мцири в неговия дуел*. Но словото на архимандрита трябваше да бъде изпълнено.

Намерих някаква по-дебела кърпа, приближих се колкото се може по-близо — и, трябва да отбележа, в стихар, защото дори не ми хрумна да го сваля, — след което се метнах напред, опитвайки се да уловя звяра за врата. Котаракът предугади моята маневра и в същия миг рязко скочи в краката ми. В ръцете ми остана само опашката му, а той започна яростно да се мята, опитвайки се да се освободи. До мен бяха отец архимандрит Трифон, отец архидякон Стефан и иподяконът, а като че ли и иеродякон Агатодор - сегашният наместник на Донския манастир.

Аз предупредително извиках:

— Помагайте! Котаракът се измъква! Ей сега ще избяга!

Никой не реагира, нито посмя да се приближи. Всички се бояха. Накрая котаракът се измъкна и бързо и енергично се опита да прекоси дясната страна на олтара, с намерението да изскочи през южните двери.

Избраният от него маршрут минаваше точно под краката на о. Трифон, който изведнъж направи някакъв крайно неестествен реверанс, мислейки, че ако котаракът се шмугне в архимандритския подрасник, ще се обърка в тъмнината на монашеските поли и ние отново ще успеем да го хванем. Но не би. Котаракът ни най-малко не се смути както от тъмнината, така и от расото на Негово високопреподобие и, измъквайки се оттам, побягна с предишната скорост по набелязания маршрут.

В това време започна ектенията след третата песен на канона. Всичко щеше да завърши добре, ако не беше голямото огледало на вратата на гардероба за одеждите. То беше така чисто, така акуратно и грижливо излъскано от нечия кърпа, че котаракът, виждайки отражението на отворените двери в огледалото, се хвърли към него, за да избяга от олтара.

Разнесе се глух удар, когато главата на котарака срещна огледалото, което буквално го отхвърли половин метър назад. Котаракът разбра, че оттам или по-точно през страничните двери няма да успее да се измъкне, затова побягна към Царските двери на главния олтар.

В това време ектенията беше към своя край: о. Николай Воробьов - ключар на Патриаршеския събор, точно произнасяше заключителния възглас. По устав се полагаше в края на ектенията да се обърне и поклони на Светейшия патриарх, който в това време помазваше народа. По време на помазанието патриарх Пимен не гледаше към Царските двери. Но при възгласа на свещеника той трябваше да го погледне и благослови, както се полага по устав.

Всичко съвпадна до секунда! В момента, в който свещеникът се покланяше на Патриарха, а той вдигаше поглед към него, котаракът излетя като стрела през Царските двери.

Отците се разстроиха и започнаха безжалостно да ме обвиняват:

— Ето на, ти си виновен за станалото, звероловец нещастен! Патриархът така ще се разгневи, че всички ще го отнесем! Какво ще правим сега?

— Трябва да изпреварим Светейшия и веднага щом влезе в олтара, да поискаме прошка, тогава той ще омекне, — каза о. Агатодор.

— Който го изтърва, той да се кае, — отряза го отец архидяконът.

Отец Николай-ключарят се натъжи и замисли, той разбра, че няма как да избегне патриаршеския гняв, пък и винаги все той го отнасяше.

Аз казах:

— Отци, не унивайте. Аз от малък съм научен да се кая, няма да ме затрудни да поема целия гняв върху себе си — ще издържа. Щом Светейшият влезе в олтара, аз ще отида при него, а вие не се тревожете повече.

Но, о достойно за удивление смирение на отец-ключаря! Той ме изпревари. Тъкмо отидох при Светейшия и о. Николай започна:

— Ваше Светейшество, простете! Ние сме виновни за този див котарак. Не можахме да се справим с него и ето – той изскочи точно на възгласа.

Светейшият, бидейки в умиротворено състояние на духа, ни най-малко не се разгневи, а само каза:

— Нищо, нищо. Котаракът не е куче, той може да влиза тук. Имаше един такъв случай с моя предшественик - патриарх Алексий. На един голям празник отвориха Царските двери и изведнъж някъде от страничния олтар се появи един охранен красив котарак, който, навирил опашка, бавно и тържествено оглави литията на Патриарха. После го хванаха и занесоха на Светейшия, сложиха го на един стол, а Патриархът напълно сериозно се обърна към него: «Ах, ти, котарак! Какви ги вършиш?! Не познаваш ли Устава?! Нима може да вървиш на литията преди Патриарха? Ти трябва да се наредиш зад всички, даже зад протоиереите и иереите. Това повече да не се повтаря!» Всички присъстващи се разсмяха, но така и не стана ясно, усвои ли котаракът урока по литургика или не.

Ето как завърши това незначително събитие. Но наред с дивия котарак няма да забравя и самоотверженото смирение на съборния отец-ключар, добрия отец Николай.

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева


* Мцири се бори с тигър – бел. прев.