Неоправославието и неговите предизвикателства – част 13

ІV. ЕВХАРИСТИЯТА – ТАЙНСТВО НА ТАЙНСТВАТА

3. ДОСТОЙНОТО ПРИЕМАНЕ НА СВ. ПРИЧАСТИЕ

“Свети Макарий Александрийски разказвал за страшното видение, което имал. Братята пристъпвали към приемане на Светите Тайни, и етиопци като че изпреварвайки свещеника, слагали в ръцете им въглен, а при това Тялото Христово, преподавано от свещеника се връщало обратно в олтара. Обратно, когато по-достойните от причастниците простирали ръце за приемане на Причастието, злите духове отстъпвали от тях и бягали далече с голям ужас.”^[1]

“Глупост! Това не може да бъде! – си казвал и Н. Мотовилов (духовно чадо на св. Серафим Саровски) – Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството Св. Причастие!” И тозчас бил обладан от демон.^[2] Също както на Тайната вечеря, “след приемането на предложените дарове, в Юда влязъл дяволът, като презрял не Тялото Господне, а Юда с неговото безстрашие. Та да знаеш – заключава св. Йоан Златоуст – че тези, които недостойно се причастяват с Божествените тайни, дяволът особено ги напада и често се вселява в тях, както някога в Юда.”^[3] Такова причастяване според св. Атанасий Велики неведнъж става причина за създаването на разколи и ереси.^[4]

Така, по думите на св. Йоан Максимович и “Толстой (Л. Н.) небрежно, самоуверено, а не в страх Божи се приближил към Бога, недостойно се причастил и станал богоотстъпник.”^[5] Може би именно тук трябва да се търси отговор на въпроса как толкова ученият прот. С. Булгаков е стигнал до софиологическата ерес, след като о. Ал. Шмеман изтъква, че той черпел “богословието си от евхаристийната Чаша.”^[6]Ясно е, че причината не е в Чашата, а в това кой как пристъпва към нея. “Защото който яде и пие недостойно, яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне” (1 Кор. 11:29) “Какво говориш ти? – възкликва св. Йоан Златоуст – Източникът на толкова много блага, трапезата, източваща живота, става за осъждане? Не по своята същност, казва той, а по вина на пристъпващия. Както идването на Господа, доставило ни велики и неизследими блага послужило за по-голямо осъждане на неприелите Го, така и тези Тайни навличат по-голямо наказание на недостойно причащаващите се.”^[7] Загрижен пристъпването към “духовната трапеза” да не стане “в наша вреда и присъда”^[8], Златословесният светител много пъти и по много начини напомня, че “величието на честта за тези, които не желаят да живеят според тази чест увеличава наказанието”^[9], че “дързостта не се състои в това, че често пристъпват към причастие, а в това, че пристъпват недостойно, макар някой и само веднъж за целия си живот да е направил това”^[10]; и че “недостойно” ще рече “в грехове”.^[11]

Тук спирам за малко благодатното светоотеческо слово, тъй като работата ни е да видим какви са “предизвикателствата” на неоправославието по отношение на този въпрос. Те започват от това, че “приказките” за “достойнство” и “недостойнство” били “прекалено човешки” (о. Ал. Шмеман), защото в любовта нямало страх (срв. 1 Иоан 4:1)^[12] – т. е. да пристъпваме дръзновено, уповавайки се на божествената любов. Обаче според св. Ефрем Сирин тъкмо ако без “страх и трепет” пристъпваме към Тялото Христово, пристъпваме “дръзко”, т. е. недостойно.^[13] Напротив – достойно, за изцеление – по думите на авва Исаия – пристъпваме тогава, когато пребиваваме “в страх Божий”.^[14]

Няма да се спирам на превратното разбиране на неоправославието за Божия страх, изразено от о. Георгий Чистяков (“Страхът Божи – какво означава това?”, сп. “Мирна”, бр. 13, 2001 г., с. 28 и сл.) – който желае да приеме Православното учение по този въпрос е достатъчно да прочете подробното разяснение на авва Доротей (“Църковни слова”, Изд. ЕТ “Кирил Маринов”, с. 42 и сл.), за чиято книга о. Серафим (Роуз), казва, че “е приета в Православната църква като азбука, основен учебник по православна духовност”.^[15]

Нашата тема сега е за достойното и недостойно причастяване. Сякаш умишлено (посредством близки по звучене, но натоварени с различен смисъл думи) неоправославните богослови изместват “центъра” от недостойното причастяване, към “личното недостойнство на верните”. Поради което и смело заявяват, че “ако личното недостойнство на всеки от нас е препятствие за евхаристийно общение, то тогава това общение би трябвало да е недопустимо изобщо. Няма значение колко често се извършва – често или рядко.” Според същия автор (о. Н. Афанасиев) Кръщението е това, което “от нине и до века” (ако мога така да се изразя) ни прави “достойни за участие в евхаристийното събрание”.^[16] За да се стигне до цитирането на литургийната молитва “Никтоже достоин...”^[17] Наистина, никой човек не е достоен – не само за Причастието, но и за безчислените Божии милости и щедрости, които получаваме. Кой ли пък е достоен за благодатта на свещенството? И все пак и там – по време на ръкоположението – целият църковен народ свидетелствува за ръкополагания “Достоинъ” – “Достоен”. Явно, необходимо е по-внимателно да се вгледаме в тази дума и в църковната й употреба, а в частност и по отношение на Причастието. Как е употребена тя в Свещ. Писание? “Достоинъ бо естъ делатель мзды своея” (Мат. 10:10) – “Работникът заслужава своята прехрана”. Значи тук се визира буквалният граматически смисъл: “Достоен = 1. който заслужава; 2. справедлив, заслужен”.^[18] Като че ли малко по-друг смисъл има същата дума в следващия стих (11): “В който град или село влезете, разпитвайте, кой в него е достоен и там оставайте...” Тук смисълът е като че ли по скоро като в 11^-то правило на Неокесарийския събор, където по отношение на кандидата за свещенство е употребено “ако и по всичко да е достоен човек”. Или ако използваме синонима, който св. Григорий Палама използува в този (евхаристиен) контекст, можем да кажем “благочестив”.^[19]

“Христос търсил достойните” – казва св. Иоан Златоуст, и определя като такива изцелените от Него слепци, които явили, че са достойни, като не се оказали непризнателни за благодеянието Му.^[20] А св. Антоний Велики ни призовава “да изпитваме себе си дали сме станали достойни за Бога”.^[21]

“Достойни за Бога” св. Ефрем Сирин нарича “праведните”, т. е. “потрудилите се тук” да станат такива. “Блажен е, който тук се е потрудил да се окаже достоен...”^[22]

В по-тесен смисъл “достоен да се причасти с Пречистите Тайни е този, който е чист и непричастен на греховете, които...” св. Симеон Нови Богослов по-горе изброява. Той прави паралел между това да сме достойни и достойно да се причастяваме.^[23] Което показва, че св. Отци употребяват думата “достоен” по отношение на причастието, като “достойно пристъпващ”. Например св. Иоан Златоуст намира, че достоен се оказва този, който се приготвя за причастяването “както следва”, в частност с пост.^[24] Св. Климент Охридски допълва “мозайката” като казва, че ще “бъдем достойни да пристъпим към Неговото Пресвето Тяло и Кръв”, ако “измолваме от Него прошка на греховете си и вечното царство”.^[25]

“Трябва да измием чрез покаяние всяка нечистота от себе си и така да... пристъпваме към Него с чистота и благоговение, за да се явим достойни пред Него... И животът ни да бъде достоен, а не само по име да се наричаме християни.”^[26] Обратно – “недостоен”, според св. Климент, бива този, който приема Пречистото Тяло и Кръв Христови с грехове, без покаяние.^[27] За пример светителят посочва Юда Искариот, който поради това “вместо благословение си спечели проклятие”.^[28] Св. Григорий Палама конкретизира и казва, че не може да бъде достоен този, “който възприеме в себе си Кръвта и Тялото Христови без предварително да се очисти чрез изповед и съответствено на прегрешенията покаяние... не разпознавайки, че това Тяло, Което е без грях, не благоволи да обитава в тяло, обременено от грехове”.^[29] “Смирението, съединено с покаяние... отделя достойните от недостойните” – казва още той.^[30] „И тъй – заключава светителят, по пътя на покаянието (нека) направим себе си достойни за причащението със Светите Тайни, още по-добре е да се каже: по пътя на покайните дела да принесем себе си на Можещия да (ни) направи от недостойни достойни; и по такъв начин с надежда и непосрамваща вяра да пристъпим...”^[31]

Наистина е по-добре така да се каже, защото любителите на полуистината настояват, че “чувството за недостойнство е единственото правилно настроение, което ни позволява да бъдем причастници на Божията благодат...”^[32] “Прочетете молитвите преди Св. Причастие – ни призовава о. Ал. Шмеман – Всички те съдържат един единствен зов: “Не съм достоен, Владико Господи, да влезеш под покрива на душата ми...”^[33] Безспорно смиреното чувство за недостойнство е неизменно необходимо. Не само причастните молитви ни учат на това, но и други творения на св. Отци. Например св. Никодим Светогорец: “... пристъпи към Светото Причастие със свет страх и обич, казвайки: “недостоен съм, Господи, да Те приема, защото толкова много пъти съм Те наскърбил с моите грехове, и още не съм плакал за всичките си нечестиви деяния. Недостоен съм, Господи, да Те приема, защото не съм още очистил в себе си пристрастия към онова, което не Ти е угодно. Недостоен съм, Господи, да Те приема, защото още не съм се предал всецяло с обич на Твоята воля и послушание към Тебе.”^[34]

Обаче казаното от архиеп. Павел и о. Ал. Шмеман изчерпва въпроса до половината. “На цяло” го разглежда св. Димитрий Ростовски, който открива два вида недостойнство – единият в полза, а другият във вреда при причастяването. “Нашето недостойнство бива два вида – пише той: недостойнството на тези, които истински се разкайват и недостойнството на тези, които или не се каят искрено, или изобщо не се каят, или дори и съвсем не искат да се каят.” И св. Димитрий разяснява, че докато недостойнството на първите се удостоява с божественото Причастие за прошка на греховете, то недостойнството на вторите не получава това общение.^[35] Както видяхме и от разказа на св. Макарий Александрийски, такъв човек не получава общение, дори и ако приеме Св. Тайни. Което и св. Симеон Нови Богослов категорично заявява: “Тези, които се причастяват с божествените тайни недостойно, нека не мислят, че чрез тях толкова лесно се съединяват с Бога, защото това не се случва с тях и не може да се случи никога, докато те са такива.”^[36] Макар св. Отци да употребяват в същия смисъл думите “достоен – недостоен”, то определено по-често се срещат “достойно – недостойно”, което е идентично с употребеното от Апостола и правилно насочва мисълта не към личното недостойнство или личната греховност, а към начина на пристъпване. Св. Йоан Максимович обяснява това образно така: “Бог е огън, който пояжда. Когато предмет се докосне до огъня, той се изменя: или изгаря, или се закалява. Така и човекът, докосвайки се до Бога или загива или се спасява. Огънят винаги е огън. Но ето от докосването до него се получава и пепел и стомана, в зависимост от това какво се докосва. Така става и с човека, и всичко зависи от това, какво ще поднесе той към Божествения огън – в какво състояние той ще се докосне до Бога.”^[37]

Кое състояние прави пристъпването недостойно? Това, в което сме с “нечиста душа”, “лукава съвест”. (св. Иоан Златоуст)^[38] Нечиста от какво? Например от сребролюбие^[39], от блудство^[40], от многословие^[41] и изобщо,  когато пристъпваме в грехове.

Недостойното причастяване, по думите на св. Симеон Нови Богослов, е най-голяма беда, по-голяма от която няма и никога не е имало, тъй като недостойно причастяващите се стават виновни спрямо Кръвта на Христа Господа, т. е. ще бъдат осъдени заедно с Юда и с разпинателите на Господа.^[42]

Тъй като св. Симеон явно се опира на думите на Апостола, мисля, че е време да обърнем внимание и на тях, понеже те са Свещеният текст (1 Кор. 11:27-29), който поражда тази дискусия, а коренът на проблема е в неговото тълкуване.

Желаейки да оправдаят евхаристийната еклисиология, неоправославните богослови му правят най-невероятни тълкувания, а прот. Н. Афанасиев даже се е попрестарал като в една книга дава две различни тълкувания. Най-напред той казва, че в словата “който яде и пие недостойно...” става дума за онези, които на трапезите не различавали обикновения хляб от евхаристийния хляб. Апостолът имал предвид “недостойното вкусване от трапезите и недостойното отношение към евхаристийния хляб, което естествено водело до лично недостойнство и осъждане.”^[43] В края на книгата си прот. Н. Афанасиев вече твърди, че смисълът на ап. Павловите думи бил да се порицае индивидуализма, индивидуализирането на евхаристията^[44], откъдето о. Николай се насочва към “атака” на възможността и практиката да се причастяват не всички християни на всяка литургия, и развива странни концепции за индивидуалното причастие – то, според него, не било акт на Църквата.^[45] Оставаше само да каже и че не е причастие! Макар че той като че ли го прави, определяйки, че ако е нарушено единението ни с всички верни (т. е. ако не всички заедно се причастяват) се нарушава и единението ни с Христос.^[46] Това, мисля, няма и нужда да се коментира. Затова нека видим светоотеческото, Църковното разбиране на думите: “Затова Който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня... Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне.” (1 Кор. 27:29).

“Стих 27: “Затова (темже) ωσε – така че. Откъде е изводът? – пита св. Теофан Затворник – от съществото на тайнството. Този хляб е Тялото Господне, и тази чаша съдържа Кръвта Господня, истински, а не изобразяващи истинските. Затова, който недостойно се причащава с тях, той е виновен спрямо Тялото и Кръвта Господни. Какво означава тази виновност? – това, че той убива Господа и пролива Кръвта Му. Св. Златоуст казва: “Защо той е виновен в това? Защото пролива кръв и заколва, а не принася жертва. Както тогава пронизалите Господа, Го пронизали не затова, за да пият, а да пролеят Кръвта Му, така постъпва и този, който се приобщава недостойно. ... И наистина не пристъпва ли недостойно този, който презира гладуващия, ... понеже, ако неподаването на милостиня лишава човека от Царството небесно ... то представи си колко е голямо злото, ако извършва толкова престъпления...”^[47]

Както вече посочихме, става дума не за определен грях, макар че в контекста често се визира някой определен такъв – най-обобщаващ беше св. Григорий Палама (бел. 29), който определя неразличаването като не разпознаване, че Безгрешният не благоволи да обитава там, където има грехове, незнание за това, че “където Царят встъпва и влиза, там трябва да има изрядна чистота”.^[48]

Също такова разбиране показва и св. Киприян Картагенски, който прави паралел между 1 Кор. 11:27 и Левит. 7:20 (слав. прев.): “душа, която яде от месото на жертвата на спасението, която яде Господа, и нечистота му е на него, тази душа ще се изтреби измежду людете си.”^[49]

Съответно на това да се пристъпва “достойно” към Св. Причастие означава “чисто” (св. Григорий Палама)^[50], “с чисто сърце”^[51], “с чиста съвест” (св. Василий Велики^[52] и св. Климент Охридски^[53]), с простосърдечна вяра и любов към Спасителя (св. Иоан Кронщадтски),^[54] (достойно пристъпва) който води благочестив живот, изповядал се е и се е покаял^[55]. Всъщност очистването на душата за приобщаване към Св. Тайни става чрез изповедта^[56].

След всичко казано дотук, на “биене по въздуха” изглеждат думите, че Св. Причастие не е ““заслуга”... с която вярващият се удостоява за определени индивидуални постижения.”^[57] А някой твърди ли това? Не по-малко странно звучи подобното на него – “Светото Причастие не е награда за святост.”^[58] А кой е казал, че е? Без съмнение обаче за християнина, по думите на св. Василий Велики, „е необходимо да се очисти от всяка сквернота на плътта и духа, да твори святост със страх Божий, да служи на любовта Христова, да стане свят и непорочен, та така да приема Тялото и Кръвта Христови за спасение.”^[59] Или колкото повече се стремим към светостта, толкова повече полза ще получаваме от причастяването. Наистина в тайнството “Божията благодат ни е предлагана като напълно свободен дар”^[60], обаче, ако не намери “чисто сърце, веднага отстъпва”.^[61]

“Благодатта на Св. Дух – пише св. Теофан Затворник – се дава на християните, защото такава е силата на християнската вяра. Но живеещият в християните Дух извършва спасението не Сам, а заедно със свободните действия (и) на самия християнин. В това отношение християнинът може и да оскърби, и да угаси Духа – може и да способства за това, щото Той осезателно да проявява в него Своите въздействия.”^[62]

Заради това и в Православния катехизис св. Филарет Московски добре е диференцирал действеността на тайнствата, която е в пряка зависимост от начина, по който ние участваме в тях.^[63]

Именно това, според св. Отци, налага към Тайнството на тайнствата да пристъпваме “с необходимата подготовка – ще рече: съкрушаване, изповед, очистване чрез епитимия и необходимия пост.” Всичко това се прави не за друго, а “за постигането на целта, заради която пристъпваме към това божествено тайнство.”^[64]

Св. Игнатий Брянчанинов също намира, че трябва да пристъпваме с “нужната подготовка”^[65], а св. Йоан Кронщадтски веднага след като доказва, че и миряните могат да се причащават ежедневно, показва пътя с думите: “Към Св. Причастие трябва винаги да се готвим искрено, с молитва, въздържание и покаяние.”^[66]

Струва ми се обаче, че най-пълно, всестранно, (и) не прекалено пространно, при това изхождайки не толкова от теоретични постановки, а от духовен опит, представя подготовката за Св. Причастие св. Теофан Затворник. И както определя (дори) о. Георги Флоровски “той съумял да построи своя жив мироглед напълно в отечески стил и дух.”^[67]

“Няма спасение без причастяване, и няма преуспяване в живота без често причастяване.” – изразява светителят “всеобщото мнение на всички светии”, и продължава – “Но Господ, Който е източник на живот, оживотворяващ причастяващите се, заедно с това е и огън пояждащ. Достойно причастяващият се вкусва живот, а който недостойно се причастява вкусва смърт. Макар тази смърт и да не последва видимо, но невидимо винаги се извършва в духа и сърцето на човека. ... В самото тяло или се полага семето на смъртта, или пък тя веднага се случва, както е било в Коринтската църква, според забележката на апостола (1 Кор. 11:30). Затова, като се причастяваш, трябва да пристъпиш със страх и трепет и с доста голяма подготовка. Тази подготовка се състои в очистване съвестта от мъртви дела. Апостолът учи: “нека човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28). Изповедта с възненавиждането на греха и с обет всячески да се отдалечаваме от него, прави духа на човека съсъд, способен да вмести невместимия Бог, поради Неговата благодат. ... Никой, всъщност, не пристъпва достойно, а само чрез Господа, по благодат се считат за достойни онези, които са се изповядали със съкрушение и са дали обет за изправяне.

Всичко би могло да се ограничи с това: изповядай се достойно и ще бъдеш достоен причастник. Но и самата изповед е тайнство, изискващо достойна подготовка и освен това за своето съвършенство тя изисква особени действия, чувства и разположения, които не могат да бъдат извършени и проявени изведнъж, а изискват време и в известен смисъл, изключително занимаване с тях. Поради това тайнството изповед винаги е било извършвано по известен чин, с предварителни трудове и упражнения, подготвителни за него, които способстват било за по-доброто опознаване на греховете, било за възбуждане и проявяване на съкрушение заради тях, било за обграждането с крепостта на обета. Всички те съвкупно съставляват постенето.

Оттук следва, че за възвисяване и укрепване на благодатния живот чрез тайнствата е необходимо да се установи пост с всички негови принадлежности, да се изповядаме и, като се приготвим по такъв начин, достойно да се причастим със Св. Тайни. Необходимо е да се установи пост или по-добре да се възприеме от тебе този пост, защото той е установен вече у нас от Св. Църква. За тази цел са установени у нас четири поста, та в тях ревнуващите за благочестие да попостят, да се изповядат и да се причастят. Затова трябва и да се положи като правило – за стремящия се към съвършенство – да пости четири пъти в годината, през всички големи пости. ... Впрочем, чрез това не се ограничава усърдието да се пости по-често и даже непрестанно, както и не се налага то като иго на неможещите да изпълнят това поради някои обстоятелства. Нужно е само това: да направиш всичко, което зависи от теб, за да попостиш четири пъти в годината. За миряните четири пъти е скромна мярка, средна, и както е изпитано, твърде спасителна. Постъпващият така не ще се отделя от кръга на другите, затова и няма да се възгордява като превъзхождащ ги. Впрочем, може във Великите и Рождественските пости да се говее (т. е. приготвя за причастие – б. м.) по два пъти – в началото и в края. ... Трябва да отличаваме говеенето от постенето или от достойното прекарване на постите, според устава на Църквата. То е част от поста, но се отличава от него по по-голямата си строгост относно храната и съня и с това, че винаги се свързва с други благочестиви занимания, каквито са: прекратяване на житейските грижи и дела, доколкото е възможно, четене на свещени книги, ходене на църква... и т. н. Изобщо това време изключително се посвещава на благочестиви занятия, които всички са насочени към това, че по достойнство да принесем покаяние и изповед и после да се причастим.

По такъв начин е очевидно, че в целия си състав говеенето е пречистване на целия живот, възстановяване на целия му порядък, пречистване на целите, възстановяване на общението с Господа, обновяване на духа и на цялото наше същество. Християнинът е на път и при всичкото си внимание не ще се укрие от праха – от страстни помисли и от петното на грехопадението. ... Затова е неизбежно от време на време да пречистваме себе си. ... Ето значението на говеенето! То е средство за подхранване, разпалване и опазване на духовния живот в нас; но главно, то е старателен преглед на живота, на паденията, на техните причини и установяване на средства за тяхното избягване. Когато греховете са осъзнати, със съкрушение и с неприязън са изхвърлени от сърцето, умити са с изповед и с обет за изправяне, тогава съсъдът на нашето естество е готов. При причастяването идва Господ и се приобщава с достойния дух, който следва да Го чувства: “не съм вече сам, а с Тебе, Господи”.”^[68]

Приведох целия пасаж с нищожни съкращения, понеже в него е казано всичко, което е необходимо на православния християнин по тази тема; той фокусира цялата тази глава – както вече казаното, така и това, което ще бъде казано до края. Затова справедливо е да бъде запечатано с думите на св. Теофан: “колко мъдро е устроено всичко в нашата Църква и колко спасително е да се подчиняваме със смирение на такова учреждение!”^[69]

За съжаление неоправославието отново е на друго мнение. “Най-лошата последица от сегашната практика е, - коментира о. Ал. Шмеман, - че тя разделя подготовката за Причастие от самия живот и по този начин животът ни става още по-светски и по-несвързан с вярата, която изповядваме.”^[70]

Това, разбира се, може да се случи и се случва на такива, които по навик, по задължение пристъпват към светото дело, които, както казва Васил Вел. (авторът на споменатия ръкопис от 1834 г.) “думат како платили долкъ свою” (с. 54), т. е. които мислят, че като са говяли и са се причастили, са платили дълга си, че са се “отчели” и могат да си продължат живота по старому. Но не по-малко (дори повече) същото важи за така пристъпващи и при “редовно”, ежеседмично причастяване. За внимателните и старателните пък говеенето е пробуждане от дрямката, в която ни унася светът със сладките си приспивни песни; почивка в тихо пристанище и ремонт на кораба от пораженията, нанесени от бурите на живота. Разбира се, най-добре би било постоянно да сме будни и да бодърстваме, но това не се постига отведнъж, а и постигащите го (като св. Теофан например) за съжаление са малцинство.

Впрочем св. Теофан Затворник не догматизира говеенето четири пъти в годината (сам той посочва и насърчава към по-често причастяване, разбира се, със съответстващото му по-често говеене), а само реалистично определя, че това е средният “царски” път за болшинството от хората днес, с оглед на духовното състояние и съответно духовната полза. В същото време светителят отделя цяла глава от книгата си за това, какво трябва да прави човек, за да върви към непрекъснато говеене, когато целият живот на християнина е подготовка за Св. Причастие – идеалният случай и според о. Ал. Шмеман.^[71]

<< предишна || следваща >>

[1] Руфин, пресвитер. Жизнь пустинных отцов. – Троице-Сергиева лавра, 1898, с. 105. – Цит. по: Игумен Марк Лозинский. Отечник проповедника. – Троице-Сергиева лавра, 1996, с. 477-478.

[2] Серафим, архим. Свети Серафим Саровски. – С., 1992, с. 257.

[3] + Сливенски митрополит Йоаникий. Пос. съч., с. 44.

[4] Пак там, с. 65-66.

[5] Слова иже во святых отца нашего Иоанна..., с. 131.

[6] Шмеман,прот. Ал. Въведение в богословието..., с. 50.

[7] Творения иже во святыхъ отца нашего Феофана Затворника. Толкование посланий апостола Павла. Первое послание къ коринфянамъ..., с. 426.

[8] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 64.

[9] Св. Йоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 42.

[10] + Сливенски митрополит Йоаникий. пос. съч., с. 51.

[11] Пак там, с. 64-65.

[12] Шмеман,прот. Ал. Смисълът на подготовката за Св. Причастие. – ЦВ, бр. 5, ІІІ, 1999, с. 6.

[13] Святой Ефремъ Сиринъ. Творения. – т. 7, Свято-Троицкой Сергиевой Лавры, 1995, с. 30.

[14] + Сливенски митрополит Йоаникий. пос. съч., с. 37.

[15] Роуз, йером. С. Православный взгляд..., с. 68.

[16] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 129-131.

[17] Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 28.

[18] Андрейчин, Л. и колектив. Български тълковен речник. – ІV издание, С., 1994, с. 190.

[19] Григорий Палама. Пос. съч., с. 169.

[20] Св. Йоанъ Златоустъ Цариградски архиепископъ. Тълкувание на Евангелието от Матея. – беседи 45-75, С., 1936, с. 223.

[21] Древен Патерик. – 1994, с. 19.

[22] Псалтир на св. Ефрем Сирин. – ВТ, 1992, с. 180.

[23] Преп. Симеон Новый Богослов. Пос. съч., с. 284.

[24] Творения иже во святых отца нашего Феофана, ..., Первое послание къ коринфянамъ..., с. 424.

[25] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 302.

[26] Старобългарска литература. – т. 2 ..., с. 255.

[27] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 201.

[28] Пак там, с. 246.

[29] Беседы (омилии) святителя Григория Паламы. – ч. 3, М., 1993, с.159.

[30] Беседы (омилии) святителя Григория Паламы. – ч. 1, М., 1993, с. 267.

[31] Пак там, ч. 3, с.160.

[32] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 47.

[33] Шмеман,прот. Ал. Смисълът на подготовката..., с. 6.

[34] Св. Никодим Светогорец. Пос. съч., с. 116.

[35] + Сливенски митрополит Йоаникий. Пос. съч., с. 24-30.

[36] Пак там, с. 55.

[37] Слова иже во святых отца нашего Иоанна..., с. 130.

[38] Кирилов, А. А. Догматическое учение от таинстве Евхаристiи въ творенiяхъ св. И. Златоуста. Християнское чтение. – выпуск 1896, первый, январь-февраль, с. 48.

[39] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 78.

[40] Пак там, беседи 16-44, с. 305.

[41] Посмертныя вещания преподобнаго Нила..., с. 132.

[42] Преп. Симеон Новый Богослов. Пос. съч., с. 282.

[43] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 117.

[44] Пак там, с. 142.

[45] Пак там, с. 146.

[46] Пак там, с. 143.

[47] Творения... Феофана Затворника, ..., Первое послание къ коринфянамъ, с. 423.

[48] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 65.

[49] Творения священномученика Киприана, епископа Картагенского. – М., 1999, с. 183.

[50] Йевтич, еп. Ат. Литургийният живот като съдържание на енорийския живот. – В: Църква, Православие, Евхаристия, с. 158.

[51] Соболев, архиеп. С. Пос. съч., с. 103.

[52] Правильник. – М., 1995, с. 146 (2^-ра молитва след Св. Причастие).

[53] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 179.

[54] Смирнов, свещ. А. Сборникъ краткихъ поученiй на все воскресные и праздничные дни, и на разные случаи. – кн. 3, М., 1900, с. 665.

[55] Милаш, еп. Н. Пос. съч., с. 560.

[56] Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 46.

[57] Тутетков, С. Пос. съч., с. 46.

[58] Даниил, архим. Пос. съч., с. 29.

[59] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 123.

[60] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 47.

[61] Псалтир на св. Ефрем Сирин..., с. 184.

[62] Творения... Феофана Затворника, ..., Послание къ ефесеям, с. 406.

[63] Православен катехизис и послание..., с. 95.

[64] Св. Никодим Светогорец. пос. съч., с. 111-112.

[65] Иличова, Н. Пос. съч., с. 59.

[66] Методий, архим. Пос. съч., с. 334.

[67] Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 400.

[68] Светител Теофан Затворник. Пос. съч., с. 261-264.

[69] Пак там, с.264.

[70] Шмеман,прот. Ал. Смисълът на подготовката..., с. 6.

[71] Пак там.