В броя си от 29 януари 2014 г. Евангелски вестник уведомява своите читатели, че „на 25 януари т.г. в Русе се проведе общо богослужение на представители на различните християнски общности в града. Към Седмицата на молитва за християнско единство се присъединиха Католическата църква, Арменската апостолическа църква, Методистката църква и Баптистката църква в гр. Русе. Присъстваха и архимандрит Виктор и отец Антоний от Българската православна църква”.

Каноните на Православната Църква не допускат такова молитвено общение, но за съжаление това не е нито първото, нито най-тежкото провинение от този род. Не е и единственото. Едва ли ще бъде и последното.

За такъв тип нарушение обаче каноните гласят:

„Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен”. (10-то апостолско правило)

„Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат”. (45 апостолско правило)

От гледна точка на Православната догматика всички горепосочени религиозни общности, с представителите на които са се молили нашите православни духовници, са еретически сборища. А от канонична гледна точка всички те са „отлъчени от църковно общение”, въпреки че над някои от тях не е произнасяно изрично определение. Те са такива по силата на произхода си, тъй като сами произхождат от отлъчени (от католическата „църква”), или пък по силата на фактическото си състояние. Те просто не са в евхаристийно общение с православните, а за Православното канонично право съществуват само тези два казуса: или си в общение или не си.

Относно контактите на православни с ненамиращите се в общение важат правилата за отлъчените, което значи, че отношението ни към ненамиращите се в общение трябва да е същото каквото и към изрично отлъчените. В този смисъл е и записаното в чл. 190 от Устава на БПЦ, който гласи:

Църковни провинения са:
1. отпадане от Православната църква;
2. ерес – съзнателно, явно и упорито отричане догматите на православната вяра;
3. молитвено и евхаристийно общение с инославни и иноверни (к. м.);
4. разкол – отделяне от църковното единство;

и т. н.

Прави впечатление, че молитвеното общение с представители на горепосочените религиозни общности и подобни на тях е определено като грях, равносилен по тежест на ереста и разкола. И тъй като в нашата църква проблемът с такива общи служби започва да става хроничен, през юли 2009 г. Светият Синод издаде Окръжно, в което напомня на духовниците да не се намират на едно и също място с религиозни представители на инославни и иноверни, а на събрания с лица от други деноминации българските свещенослужители да не бъдат в богослужебни одежди и да не участват в техни служби.

Това е законотворческата част. По-горе се видя, че и каноните не правят никаква разлика относно това какви точно действия извършват православните духовници на подобни служби – дали влизат в евхаристийно общение с инославни и иноверни или само се молят с тях, дали са с богослужебни одежди или не. Независимо от това много от привържениците на такива молитвени общения използват точно тези две, станали вече „класически”, оправдания: не сме влезли в евхаристийно общение и не сме били с богослужебни одежди, което си е типична талмудистка еквилибристика. Нормално би било да сме много изненадани, когато такива оправдания се ползват от православни духовници, но не сме изненадани, макар това съвсем да не е нормално. И тъй като никак не е добре да се привиква към тази ненормалност, налага се поне от време навреме да я посочваме като такава с ясното съзнание, че далеч няма да обхванем всички останали нарушения.

Текстът на чл. 190 от Устава на БПЦ сам по себе си е изряден, но в същото време има нужда от известна актуализация, така че да отсече всяка възможност за измъкване от страна на онези - широкоскроените, за които канонът е врата в полето, през която минават, видите ли, само някакви „тесногръди” същества, наричани още „зилоти”, „фундаменталисти”, „талибани”, „старостилци” и т. н. Според светите отци каноните са конкретизиране на Божествените заповеди, тоест те са врати към небето, но винаги се намират такива, които се изхитрят и ги заобикалят. Друг е въпросът, че така надхитрят и себе си, поемайки в противоположната на небето посока.

Как именно процедират заобикалящите канона и устава? От третата алинея на чл. 190 „молитвено и евхаристийно общение с инославни и иноверни” те взимат първия съюз „и”, считайки, че това е сламката, за която ще се хванат за да не се удавят. Те тълкуват текста така, че според тях нарушение има, само когато са налице и двете неща: и молитвено и евхаристийно общение. А когато има само молитвено без евхаристийно общение, нарушение няма. Разбира се, би било добре при възможност този текст от Устава да се редактира като вместо „и” се напише „или”, но дори така този казус е достатъчно ясен, поставен в контекста на съответните канонични разпоредби, които, както вече казахме, не правят никакви детайлни разлики в това отношение.

Нелепи са и други подобни оправдания, които гласят, че от съществено значение е как са облечени православните духовници на такива срещи: с фелони ли, с епитрахили ли, дали епископът е с жезъл или не е (аргумент, използван преди време от покойния митр. Натанаил) и прочее. Нищо чудно в близко бъдеще да започнат да изтъкват, че от съществено значение е дължината на епитрахила на участващия в такива молитвени събрания, цвета на камилавката му, формата на нагръдния му кръст и др. под.

Конкретно за това събитие от снимката се вижда, че участниците са в „каноничното” за такива случаи облекло – без богослужебни одежди. Което си е донейде самопризнание от тяхна страна: ние не служим на Бога. Според православните канони обаче това по никакъв начин не променя нещата и такива действия по принцип са наказуеми. Ако мъж свари жена си в самото прелюбодеяние, за него не би било от съществено значение какво точно облекло е носела или не възлюбената му по време на прегрешението. Верността към Църквата, към Христовата невеста, означава безусловното Й признаване за единствена. Богохулство е да се смята, че Христос има много невести, защото това автоматично Го прави многоженец. А такъв извод пряко следва от учението за „църквите-сестри” разпространявано от последните цариградски патриарси, сходен и с разбиранията на организаторите на подобни срещи. Защото какво иначе означава „Молитви за християнско единство” или пък Световен Съвет на църквите (ССЦ), ако не това, че според организаторите на първите и създателите на второто, църквите са много и всички са Христови невести. Които, видите ли, векове наред като ханъми в мюсюлмански харем враждуват помежду си и си завиждат, но дошъл „миролюбивият” двадесети век, масоните проявили всеизвестния си алтруизъм и милосърдие и за да ги сдобрят най-после, специално създали ССЦ.

Узнаваме още, че на това мероприятие един протестантски пастор произнесъл проповед върху библейския текст „Нима Христос се е разделил?“ (1 Кор. 1:13). От наша страна можем да го попитаме: а нима е станал многоженец? Изобщо икуменическата риторика на моменти така безсрамно повдига полите си, че за всички става ясно що за любов обединява участващите в тези антицърковни и антихристови дела.

Възможно е в този или други подобни случаи нашите духовници да са се оказали жертви на безкрайната наглост на инославните, които действително са адски гостоприемни домакини, и които, като опитна блудница, знаят как да бъдат безотказно настойчиви в своите „покани” за любовно общение. Но каноните доста тежко санкционират подобно падение за православните.

Защо?

Първо, защото молитвата с отлъчен или вън от църковно общение се смята за неуважение или говори за съмнение относно правомощията на институцията (Светата Православна Църква), която е произнесла отлъчването или не пребивава в общение със съответния субект (Зонара тълк. на 9-то ап. пр.). Иначе казано така бива изобличено едно основно схващане на участниците в такива мероприятия, че щом Църквата не е в общение с всички тези всевъзможни еретици, то е налице недъг в самата Църква. Разбираемо е, че носители на такива идеи подобава да бъдат отсечени от църковното тяло. Пример за такова схващане срещаме у един от най-ранните участници в ССЦ прот. Г. Флоровски в статията му „За границите на Църквата”, където противно на Свещено Писание и каноните той твърди, че тайнства могат да се извършват и извън границите на Църквата и че имало било някаква мистична нейна територия, която се простирала отвъд каноничната й такава! Всички знаят как се определя каноничната територия на Църквата – въз основа на изповеданието на вярата на Вселенските събори и евхаристийното общение. Интересно обаче въз основа на какви критерии се определя „мистичната” територия на Църквата, както и дали е известна тя на самата Църква. Защото май тази „тайна” е достояние само на великите преписвачи на протестантска и католическа книжнина, провъзгласени за великите богослови на ХХ век, и слепите им последователи. Флоровски например смята, че където има тайнства, там има Църква, но според Православната Църква извън нея тайнства няма, а „тайнствата” на еретиците всъщност са празнодействия и фарс. Това, че понякога Православната Църква е приемала по икономия някои еретици, без да ги кръщава съвсем не означава, че признава действителността на еретическото кръщение, защото кръстен означава приет в числото на верните, член на Тялото Христово, и ако еретиците бяха такива нямаше да има нужда от различни чинове, по които те да бъдат приемани в Църквата. А и очевидно е, че не може кръстен да означава едновременно и приет в числото на верните, и приет в числото на неверните.

Второ, православните не бива да присъстват на богослужения на еретици, защото им е забранено да лицемерят и театралничат с тях. Православните са длъжни да изобличават и вразумяват заблудените, което, разбира се, става невъзможно при такъв тип взаимоотношения, базирани на идеята за всеобща равнопоставеност. (Зонара, тълк. на 46 ап. пр.) Обикновено „православните” икуменисти оправдават присъствието си на всевъзможни икуменически срещи с някакви мисионерски цели и задачи, които по този начин били изпълнявали. Разпръсквали, видите ли, светлината на Православието! Виждаме обаче, че според православния канонист именно участието на православните в общи моления възпрепятства мисията по обръщането на еретиците в Православната вяра, защото ги утвърждава в зловерието им. Следователно всички тези общи моления и срещи не са мисионерство, а чиста проба антимисионерство, безотговорност и отсъствие на любов.

Освен това в тълкуванието на същото правило Зонара добавя, че участващият в такива срещи оставя впечатлението, че мъдрува подобно на еретиците или поне не е достатъчно усърден в изправянето на тяхното зломислие. А второто е категорично заповядано в правилото „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит 3:10). Което пък значи, че такива общи моления и контакти с еретици имат смисъл, само ако православният ги вразумява да изоставят ереста си. Във всички други случаи е налице прелюбодеяние от страна на православния, без никаква полза и за еретиците.

Трето, подчертава се, че в каноните са взети предохранителни мерки да не би някой да реши, че с еретик е забранено да се молиш само в църква, а в къщи може (Валсамон, тълк. на 10 ап. пр.). Забраната е валидна навсякъде, но каква съблазън е православен духовник, блудстващ с еретици пред очите на вярващите!

При тълкуването на каноничните текстове тълкувателите се обединяват около мнението, че службите на еретиците категорично не могат да бъдат възприемани от православните за богослужение. Богослужението на еретиците във всичките му форми и прояви от православна гледна точка е фарс и мерзост. Затова освен забраните в 10 и 45 ап. правило имаме и забрана за приемане на празнични дарове и жертви от еретици в 46 ап. правило, забрана за пируване заедно с езичници и неверни (7 пр. на Анк. съб.), забрана за празнуване заедно с иудеите (7 ап. пр. и 1 пр. на Антиох. съб.) и т. н. Идеята тук е следната:

Богослужението, молитвата, това е реално богообщение. Такова реално богообщение за еретика или неверния е невъзможно. То е възможно само в Църквата и в благодатта, а еретикът и неверният се намират извън Църквата и благодатта. Затова при еретиците и друговерците се извършва нереално, призрачно богослужение. А реалното не може да се смеси с призрачното. Православното богослужение има реално битие. Богослужението на еретиците и друговерците има призрачно битие, което е небитие. Невъзможно да се смеси битие с небитие. Затова и 46 апостолско правило, обосновавайки забраната да се приема жертва и кръщение от еретици, припомня казаното от апостола: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?” (2 Кор. 6:14-15).

Православното богослужение е правда, еретическото е беззаконие; православното богослужение е светлина, еретическото е тъмнина; православните служат на Христа, еретикът - на Велиара. Е как тогава може православен да се моли с еретик?! И на кого ще се моли?

В цитирания текст св. ап. Павел издига принципа за несъвместимост на противоположностите. Икуменизмът и модернизмът обаче дръзко зачеркват този принцип и при тези две идеологии всякакви смесвания са не само възможни, но дори желателни. Новият Завет при тях бива обърнат наопаки.

Разбираемо е, че нямайки реално богослужение еретиците не могат да имат и тайнства и тук е важно да споменем тълкуванието на Аристин на 46 ап. правило: „Епископ или презвитер, който не хули кръщението извършвано от еретици, но го признава и приема от тях дарове или жертви се низвергва, защото не може да има съгласие на Христа с Велиара и нищо общо между верния и неверния”. Налице е същата логика: еретикът служи на Велиара, православният служи на Христа, затова те не могат да имат нищо общо. Модерните богослови обаче твърдят, че Православната Църква била признавала кръщението на някои еретици. Само че е видно, че според Църквата епископ или презвитер, който изповядва действителност на кръщението при еретиците, подлежи на низвержение.

Самото понятие „общо богослужение” при съслужение с еретици е лъжливо и изпразнено от съдържание. От нас се очаква да служим на Господа истинно и вярно, пазейки се от фарисейския квас, който е лицемерие (Лука 12:1), защото такива „общи молитви” не са нищо друго, освен лицемерие. Лицемерие, прелюбодействие и поругаване на истината. Затова е писано „блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи” (Пс. 1:1).

И накрая, тъй като такива вести за канонични нарушения на православни духовници се използват от разколниците за оправдаване на тяхното противостоене срещу Църквата, ще маркираме границата между тяхното и църковното разбиране по този въпрос. Според намиращите се в разкол, щом в даден канон е предвидено отлъчване за определено деяние, значи извършителят отпада по силата на действието на самия канон. Не стига това, ами отпадат и всички, които са в общение с него. Обръщаме внимание обаче на формулировката в повечето канони „да бъде отлъчен”, което ще рече някой да упражни дадената му от Бога власт да връзва и развързва и да приложи канона. Този някой е законната църковна йерархия. Но за разколниците това може да бъде буквално всеки. Само че единствено законната църковна йерархия е упълномощена да привежда канона в действие и само на нея Христос е делегирал това право. Независимо от това, че и разколници и модернисти презрително й го отричат, стремейки се да го узурпират и прилагат вместо нея.